Р Е Ш Е Н И Е № 28 гр. София, 12 април 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурор Антони Лаков, след като изслуша докладваното от съдия Антоанета Данова касационно наказателно дело № 19 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе пред вид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв. Р., служебен защитник на подсъдимия С. В. П., против въззивно решение № 413 от 10.10.2017 г. по описа на Апелативен съд – гр. София, постановено по внохд № 628/2017 г. В жалбата и допълнението към нея се твърди, че решението на САС е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като от доказателствата по делото не се е установило по несъмнен начин, че подсъдимият П. е действал като подбудител и помагач на извършителя С. М. при осъществяване на престъплението грабеж. Поставя се акцент и на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, като се посочва, че определеното от въззивната инстанция наказание от две години лишаване от свобода е необосновано завишено, поради несъобразяването му с наличните смекчаващи отговорността обстоятелства и целите по чл.36 от НК. Иска се отмяна на атакуваното съдебно решение. В съдебното заседание пред ВКС, защитникът на подсъдимия П., адв.Р. поддържа жалбата по съображенията, изложени в допълнението към нея и с направените искания. В допълнение сочи, че САС е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, изразило се в : -липса на мотиви относно причините, поради които е увеличил наказанието; - че неправилно е повдигнато обвинение на П. като подбудител и помагач, тъй като липсват доказателства за неговото участие в инкриминираното престъпление. Акцентира на младата възраст на подсъдимия, като аргумент за намаляване на неговото наказание, както и на обстоятелството, че дългия престой в затвора ще го лиши от възможността да се адаптира към обществото и да създаде трудови навици. Счита, че целите по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати и с наказание шест месеца лишаване от свобода, каквото е било определеното от първостепенния съд. Моли да бъде отменено въззивното решение. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият С. В. П., редовно призован, не се явява, поради което не взема становище. Върховният касационен съд, трето н.о., след като обсъди доводите, отразени в касационната жалба и допълнението към нея, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в рамките на правомощията си, намери следното: С присъда № 353 от 20.01.2017 г. по н.о.х.д. № 555/2016 г. по описа на Окръжен съд – гр. Благоевград, подсъдимият С. В. П. е признат за виновен в това, че на 27.12.2015 г. около 17.50 часа пред жилищен блок, находящ се в [населено място], като подбудител и помагач умишлено склонил и улеснил непълнолетния подсъдим С. В. М.-извършител, да отнеме чужди движими вещи, възлизащи на обща стойност 225.70 лева от владението на М. Д., с намерение противозаконно да ги присвои чрез използване на сила, като грабежът е придружен с причиняването на средна телесна повреда на пострадалата, довела до трайно затруднение движението на горен десен крайник за повече от един месец, поради което и на основание чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 6 /шест/ месеца. На основание чл. 41, ал. 6 от НК и чл. 61, т. 3 и чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, в затворническо заведение от открит тип. Със същата присъда е признат за виновен и подсъдимия С. В. М. в извършване на престъпление по чл.199 ал.1 т.3 пр.2 във вр.с чл.198 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 във вр.с чл.63 ал.1 т.3 от НК, за което му е наложено наказание пробация със следните пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца с явяване и подписване на осъдения пред пробационен служител два пъти седмично“ и „задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца“. В тежест на подсъдимите са били възложени направените разноски по делото. По протест на ОП- Благоевград и жалба на защитника на подсъдимия С. П., пред Софийски апелативен съд е било образувано внохд №628/2017 г., приключило с решение №413 от 10.10.2017 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като на основание чл.58 а от НК, размерът на наложеното на подсъдимия С. П. наказание лишаване от свобода е бил увеличен от шест месеца на две години. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. На първо място следва да се посочи, че защитникът на подсъдимия П. за първи път в хода по същество на делото пред ВКС въвежда касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, което е процесуално недопустимо. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл.351 ал.1 от НПК, основанията, на които се обжалва/протестира въззивното решение следва да бъдат посочени още в жалбата/протеста. ВКС се произнася само по реливираните касационни основания и понеже оплакването за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения не е направено своевременно, то по него не се дължи произнасяне. Производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК. Оспорване на фактическата обстановка от подсъдимия, поначало е процесуално недопустимо, тогава, когато делото е било разгледано по реда на глава 27 от НПК, в хипотезата на чл.371 т.2, а още по-малко това е допустимо в производството пред касационната инстанция, която не е инстанция по фактите. Съгласно разрешенията, дадени в ТР №1 от 2009 г. на ОСНК на ВКС, подсъдимият получава по-леко наказание при разглеждане на делото по реда на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, като същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти, т.е постигайки по-благоприятно наказателно-правно третиране, подсъдимият понася и съответните тежести. След като делото е решено при условията на чл.371 т.2 от НПК, допустимата защитата на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Ако подсъдимият не е бил съгласен с изложената фактология в обвинителния процесуален документ в т.ч. и относно фактите, свързани с участието му в престъпното деяние, същият не е следвало да инициира провеждането на диференцираната процедура, а е следвало своевременно да изложи съображенията си, за да може производството да се проведе по общия ред. На следващо място е необходимо да се посочи, че е налице подкрепеност на самопризнанието на подсъдимия П. от валидно събраните на досъдебното производство доказателства. Приобщените от първоинстанционния съд доказателствени материали и най-вече гласните доказателствени средства- обясненията на С. М., дадени пред съдия на досъдебното производство и показанията на св.М. Д., както и протокола за разпознаване на лица /л.79 от д.п./, наред с направеното от него самопризнание, са напълно достатъчни за установяването по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт. В този смисъл наведените оплаквания в жалбата на адв. Р. за недоказаност на авторството на подсъдимия П., са неоснователни. При така описаните в обвинителния процесуален документ факти , самопризнати от П., материалният закон е приложен правилно, поради което касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, не е налице. Подсъдимият е действал като подбудител и помагач на извършителя- неговият съпроцесник С. М.: мотивирал го е да извърши грабеж на М. Д. и го е улеснил, чрез посочване на начина, по който да се осъществи деянието, включително като е участвал в режисирана от него сцена за отклоняване вниманието на пострадалата, с цел улесняване извършването на престъплението. По-нататък определеното на жалбоподателя наказание лишаване от свобода в размер на три години /след редукцията по чл.58 а ал.1 от НК- две години/ отговаря на обществената опасност на деянието /с оглед характера и степента на засегнатите с него обществени отношения / и на дееца. За престъплението по чл.198 ал.1 от НК законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от три до десет години. Доколкото производството пред първата инстанция е протекло по реда на гл.ХХVІІ, в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК, съдът на основание чл.373 ал.2 от НПК е длъжен при постановяване на осъдителна присъда да определи наказанието при условията на чл.58а от НК, като съгласно ал.4 на чл.58а от НК, в случаите, когато едновременно са налице условията на ал.1 и условията на чл.55 НК, съдът прилага само чл.55 , ако е по-благоприятен за дееца. В настоящият казус обаче, както правилно е преценил апелативния съд не са налице основания за приложението на чл.55 от НК, тъй като не се установяват нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най- лекото, предвидено в закона за това престъпление наказание се явява несъразмерно тежко. Сочените от защитата обстоятелства като смекчаващи отговорността – ниската стойност на нанесените на пострадалата вреди от престъплението 225,70 лв. и младата възраст на подсъдимия не са били пренебрегнати от въззивната инстанция при отмерване на наказанието. Впрочем тези обстоятелства са и единствените, които могат да бъдат причислени към кръга на смекчаващите, като неотчетени такива не се набелязват. На следващо място, фактът, че подсъдимият е осъждан три пъти, като две от осъжданията му са за престъпления срещу собствеността, сочи на склонност към престъпно поведение и липса на какъвто и да е било поправителен ефект от търпените до този момент наказания. Очевидно е, че те не са произвели необходимия положителен ефект и не са му въздействали в посока да преосмисли поведението си и го приведе към спазване на закона. Касационната инстанция споделя приетото от САС, че участието на този подсъдим едновременно като подбудител и помагач, а също така и обстоятелството, че подбуденото и подпомогнато в престъпната дейност лице е малолетно, завишават обществената опасност на конкретното деяние, което неизбежно се отразява на наказанието в негативен аспект. Обществената опасност на деянието се завишава и от факта, че пострадалата е възрастна жена /79 год./, която не случайно е избрана за обект на нападение от страна на подсъдимия П., тъй като напредналата й възраст обективно я лишава от ефективни възможности са самоотбрана. В заключение, след като определеното на С. П. наказание е в размер на минималния, предвиден за престъплението по чл.198 ал.1 от НК и не са налице основания за приложение на чл.58а ал.4 във вр.с чл.55 от НК, които да доведат до допълнителното му смекчаване, ВКС намира касационната жалба за неоснователна, поради което приема, че следва да бъде оставена без уважение. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №413 от 10.10.2017 г., постановено по внохд №628/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/