14 Р Е Ш Е Н И Е № 19 гр. София, 18 март 2022 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Момчил Бенчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1122 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Х. Х., депозирана чрез защитата, срещу решение на Варненски апелативен съд № 260080 от 5.11.21 г, по ВНОХД № 210/20, с което е изменена присъда на Шуменски окръжен съд № 24 от 1.11.2018 г, по НОХД № 44/18, като подсъдимият е оправдан, както следва: относно обвинението за месец юни 2009 г по Закона за данък добавена стойност / ЗДДС /, относно периода след 13.02.2009 г, за разликата от 794 074, 16 лв до 947 674, 16 лв, относно обвинението за 19.03.2010 г по Закона за корпоративно подоходно облагане / ЗКПО /, както и за разликата от 240 325, 52 лв до 317 125, 52 лв, наложеното наказание „лишаване от свобода“, за всяко от извършените престъпления, е смекчено до размер на две години, до същия размер е сведено и определеното по съвкупност общо наказание „лишаване от свобода“, намален е изпитателният срок по чл. 66 НК на три години, размерът на гражданския иск е редуциран до 1 837 270 лв, дължимата държавна такса върху гражданския иск е намалена със сумата 9 216 лв, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен, както следва: 1/ в това, че през периода от 1.07.2008 г до 7.07.2009 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството на управител на дружество „С.“ Е., за четири данъчни периода, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, общо в размер на 947 674, 16 лв, представляващи дължим данък върху добавената стойност, като при водене на счетоводството е използвал документи с невярно съдържание, потвърдил е неистина в писмени декларации по ЗДДС, и е приспаднал неследващ се данъчен кредит, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, 6 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода“, 2/ в това, че в периода от 1.07.2009 г до 9.02.2010 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството на управител на дружество „С.“ Е., за шест данъчни периода, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, общо в размер на 446 027, 88 лв, представляващи дължим данък върху добавената стойност, като при водене на счетоводството е използвал документи с невярно съдържание, потвърдил е неистина в писмени декларации по ЗДДС, и е приспаднал неследващ се данъчен кредит, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, 6 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода“, 3/ в това, че на 31.03.2009 г в [населено място], в качеството на управител на „С.“ Е., за финансовата 2009 г, е избегнал установяване и плащане на данъчно задължение в особено големи размери, в размер на 356 842, 72 лв, представляващо дължим корпоративен данък, като е потвърдил неистина в данъчна декларация относно размера на облагаемата печалба, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода“, 4/ в това, че на 19.03.2020 г в [населено място], в качеството на управител на „С.“ Е., за финансовата 2008 г, и избегнал установяване и плащане на данъчно задължение в особено големи размери, в размер на 317 125, 52 лв, представляващо дължим корпоративен данък, като е потвърдил неистина в данъчна декларация относно размера на облагаемата печалба, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода“. На основание чл. 23 НК, му е наложено за изтърпяване най-тежко общо наказание, а именно: „лишаване от свобода“, за срок от три години. На основание чл. 66 НК, определеното по съвкупност наказание „лишаване от свобода“ е отложено за изпитателен срок от пет години. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати на Държавата, действаща чрез Министъра на финансите, обезщетение за имуществени вреди, в размер на 2 067 670, 28 лв, заедно със законните последици, както и да заплати държавна такса върху уважения гражданския иск, в размер на 82 706, 80 лв. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция не са изпълнени указанията на ВКС, дадени в отменителното решение № 63 от 1.07.2020 г, по н. д. № 160/20, както и не са съобразени параметрите на въззивната проверка. В диспозитива на обжалваното решение е посочено, че присъдата се изменя, като се отменя, което е процесуално недопустимо. Въззивният съд не е дал надлежен отговор на наведените от защитата възражения. Мотивите на обжалваното решение не отговарят на чл. 339 НПК. Игнорирани са възраженията на защитата относно събраната доказателствена съвкупност, както и е оставено без уважение доказателствено искане за повторно установяване размера на дължимия данък добавена стойност. Съдът е игнорирал заключението на Съдебно-счетоводната експертиза / ССчЕ /, приета при първото разглеждане на делото в окръжния съд, с което е допуснал процесуално нарушение. Не са взети предвид обясненията на жалбоподателя, че е действал като посредник и е водил преговори само с търговци на зърно. Неправилен е изводът на съда, че сключените от подсъдимия сделки са недействителни. Невярно е прието, че е налице субективната страна на данъчните престъпления, предмет на осъждането. Не са съобразени писмените доказателства, че сделките, описани в данъчните декларации, са били извършени, което сочи на тяхната действителност. Извън вниманието на съда е останало обстоятелството, че е имало плащане от дружеството на подсъдимия по процесните сделки, извършено по банков път. Не е съобразено, че стоката, предмет на сделките, оценени като фиктивни, е продадена на други лица, които могат да бъдат проследени до крайния получател. Незаконосъобразно е да бъде ангажирана наказателната отговорност на жалбоподателя за поведението на други лица / в случая, на неговите доставчици /, с което е нарушен основен принцип на наказателното право: че отговорност може да се носи само за собствено поведение. Събрани са категорични доказателства, че подсъдимият е закупувал стоката, предмет на обвинението, което се установява и от показанията на неговите доставчици, разпитани като свидетели. Съдът е приел, че процесните сделки са недействителни, но не е изложил съображения в тази насока. При извеждане на правните си изводи съдът е пренебрегнал нормите на търговското право и на гражданското право, които допускат сделките да бъдат извършени от чуждо име и за чужда сметка. Съдът невярно е оценил стопанската дейност на дружеството „С.“ Е., развивана от подсъдимия, изразена в авансово получаване на парични средства от купувача за доставка на зърнени култури, закупуване на стоката от дружеството на подсъдимия и последващата й продажба на крайния клиент. Неправилно е отдадено важно значение на обстоятелството, че дружеството на подсъдимия не е разполагало със собствени складови помещения и транспортни средства за превоз на стоката, което е ирелевантно за действителността на сделките. Не е съобразено, че е допустима търговска практика, при която не е налице физическо преместване на стоката от едно място на друго, както и не е обсъдена фигурата на „търговския помощник“ по смисъла на Търговския закон / ТЗ /. Съдът не е взел предвид, че подсъдимият е действал от свое име, но за чужда сметка, а именно: за сметка на крайните потребители на зърното. Не е отчетено обстоятелството, че съконтрахентите на дружеството на подсъдимия са лицензирани търговци на зърно, откъдето следва, че подсъдимият не би могъл да знае, че става участник в престъпна схема. Допуснато е нарушение на материалния закон. Правните изводи на съда са в противоречие с материалния закон и с практиката на Съда на Европейския съюз / СЕС /. Налице е явна несправедливост на наложеното наказание. Произнасянето по гражданската отговорност е незаконосъобразно, тъй като не е имало основание да бъде уважен гражданският иск, предявен от Държавата срещу подсъдимия. С жалбата се прави искане за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на жалбоподателя или за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател моли да бъде уважена жалбата му, като счита, че следва да бъде оправдан. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящето производство е второ по ред касационно такова. С Решение на ВКС, 1 НО, № 63 от 1.07.2020 г, по н. д. № 160/20, е отменена въззивна присъда на Варненски апелативен съд № 7 от 14.10.2019 г, по ВНОХД № 47/19, в осъдителната й част, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд в отменената част, поради допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в липса на мотиви по съществени въпроси, имащи значение за правилното решаване на делото. При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция е постановено решението, предмет на настоящия касационен контрол. Настоящата инстанция констатира, че при новото разглеждане на делото е приложен чл. 314, ал. 1 НПК, въз основа на който е извършена цялостна въззивна проверка на оспорената първоинстанционна присъда, независимо от обстоятелството, че първият въззивен акт е бил отменен от касационния съд само в осъдителната му част. Този процесуален подход на съда обаче не е довел до нарушаване на правото на защита на подсъдимия, тъй като със своето решение вторият въззивен състав е постановил оправдаване по същата част на обвинението, по която се е произнесъл и първият въззивен състав, което по своя процесуален ефект е равносилно на разглеждане на делото само в отменената част. При това положение, доколкото произнасянето на съда в обем, надхвърлящ параметрите на въззивната проверка, зададени от отменителното решение на ВКС, не влошава положението на подсъдимия, то може да се оцени като несъществено процесуално нарушение, което не обуславя необходимост от отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Ето защо, оплакването на защитата в тази насока, макар и формално основателно, не следва да бъде уважено. На следващо място, неоснователно се сочи, че вторият въззивен състав е допуснал същото процесуално нарушение, констатирано от ВКС и обусловило отмяната на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. При второто разглеждане на делото от Варненски апелативен съд са спазени всички указания на ВКС, залегнали в отменителното решение, като мотивите отговарят на стандарта по чл. 339 НПК, анализът на доказателствената съвкупност е подробен и прецизен, даден е обстоен отговор на въпроса: защо се приема, че процесните сделки са фиктивни, посочени са убедителни съображения относно доводите на подсъдимия, че е действал като посредник, обсъдено е инкриминираното престъпно поведение в контекста на практиката на СЕС по данъчните измами с ДДС, подробно са мотивирани изводите относно наличие на обективна и субективна съставомерност. Ето защо, оплакването на защитата за неизпълнение на дадените от ВКС указания от отменителното решение е неоснователно и като такова не може да бъде споделено. Не е допуснато процесуално нарушение и при формулирането на диспозитива на обжалваното решение. Съдът е постановил, че изменя присъдата в отделни части и в тези части пререшава определени въпроси. При тази хипотеза, като краен изход на делото във въззивната инстанция присъдата е изменена, но, за да се постигне този процесуален ефект, присъдата е отменена в определени части и в тези части е постановено друго, което е намерило словесен израз и в диспозитива на въззивния акт. В случая, волята на съда е ясно посочена, а именно: да бъде изменена присъдата в определени части чрез нейната отмяна в тези части и ново произнасяне на контролния съд в отменените части, което е допустимо от нормите на НПК, поради което не може да се оцени като процесуално нарушение. Настоящата инстанция споделя доказателствените изводи на въззивния съд, които намира, че са изведени при спазване на процесуалните изисквания. Не представлява процесуално нарушение отказа на съда да уважи искането на защитата за изслушване на нова ССчЕ-за, която да даде отговор за размера на дължимия ДДС. Съдът правилно е съобразил, че по делото са изслушани експертизи със същата задача, между които не е налице противоречие, поради което не се е породила процесуална необходимост от назначаване на нова експертиза. Не е допуснато процесуално нарушение и с отказа на съда да се позове на ССчЕ-за от първото разглеждане на делото пред първата инстанция, приобщено по делото. Това е така, защото заключението е съдържало отговор на правни въпроси, в която хипотеза е недопустимо да бъде ползвано при формиране на изводите по релевантните факти. Такъв е въпросът дали процесните фактури са с вярно или с невярно съдържание, дали сделките, описани в тези фактури, са действителни или фиктивни, респективно, ако тези сделки са действителни, допуснато ли е нарушение на данъчното законодателство. Съгласно нормите на НПК, не е допустимо по такива въпроси да се назначава ексертиза, тъй като по тях съдът дължи отговор със своя съдебен акт. Ако в нарушение на процесуалния закон, вещите лица отговорят на правни въпроси, тяхното заключение не може да се ползва при формиране на доказателствените изводи, какъвто верен извод е извела въззивната инстанция. С оглед спецификата на обвинението е допустимо и е било предмет на експертно изследване дали процесните фактури отговарят на счетоводните изисквания, действали към момента на тяхното съставяне. Вярно е приетото от съда, че е налице „документална обоснованост“ на сделките по процесните фактури от гледна точка на тяхната редовност от външна страна. В същото време, правилно е становището на съда, че „документалната обоснованост“ на сделките, произтичаща от съставянето на фактури, които от външна страна отговарят на счетоводните изисквания, не е достатъчно, за да обуслови действителност на процесните сделки. Това е така, защото изводът за действителност следва да бъде изведен въз основа на съвкупност от обстоятелства, свързани не само със сключването на сделката, но и с нейното изпълнение, като се съобрази дали страните са имали воля от сделката да настъпят предвидените в закона правни последици. Подробно по въпросите за съставомерността на деянията, включени в продължаваното престъпление, съдът се е спрял при обсъждане на материалния закон, а изведените от него изводи в тази насока са верни и се споделят от настоящата инстанция. Неоснователно е възражението, че съдът не е обсъдил обясненията на подсъдимия за начина, по който е сключвал сделки, които, според неговите разбирания, са „посреднически“. На този въпрос също е отделено обстойно място в изложението от правна страна, като е даден отговор по какъв начин твърденията на подсъдимия се вписват в приложимите норми на търговското и гражданското право в обсъжданата област. Вярно са оценени показанията на свидетелите, представители на дружествата, доставчици на стоката, описана във фактурите, предмет на осъждането, поради което упрек към съда в тази насока не може да бъде отправен. Процесуално издържани са и разсъжденията на съда относно реалността на сделките, както и относно наличието на обективна и субективна съставомерност на деянията, предмет на осъждането, поради което възраженията в тази насока не могат да бъдат споделени. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Правилно е приложен и материалният закон. В тази насока, от значение е следното: Правото на данъчен кредит възниква само при наличие на реално осъществени облагаеми доставки, а когато такива не са налице, правото на данъчен кредит не се поражда. Облагаема доставка по смисъла на данъчния закон е сделка, която е действителна и е породила своите правни последици. Предмет на обвинението по настоящето дело са покупко-продажби, за които се явяват приложими правилата на търговската продажба по чл. 314-чл. 341 ТЗ и правилата на продажбата по чл. 183 от Закона за задълженията и договорите / ЗЗД /, които намират субсидиарно приложение. По своята правна природа покупко-продажбата е договор, с който продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му плати. Основните права и задължения на страните по този договор са следните: Продавачът е длъжен да прехвърли собствеността на вещта / стоката /, предмет на договора, и да я предаде на купувача, който, от своя страна, е длъжен да плати цената и да получи стоката. В ТЗ са предвидени и някои допълнителни задължения за продавача, които не са присъщи за продавача по ЗЗД, а именно: продавачът е задължен да издаде фактура и други документи за продадената стока, например, гаранционна карта, сертификат за произход, инструктаж за експлоатация и др., които / документи / да предаде на купувача / чл. 321 ТЗ /. В ТЗ са уредени и специфични права на продавача, например, тези, които възникват при забава на купувача да получи стоката / чл. 328 ТЗ /. В този случай, продавачът може да предаде стоката за пазене на трето лице, може да я продаде по пазарни цени, като предаването на стоката за пазене на друго лице и продажбите на стоката са за сметка и на риск на купувача / чл. 328, ал. 2 ТЗ /. Отказът на купувача да приеме стоката по своя правен ефект представлява разваляне на договора, което има за последица възстановяване на правното положение преди сключване на продажбата. Налице е специфика при търговката продажба и по отношение на задължението за плащане на цената. Разпоредбата на чл. 327, ал. ТЗ доразвива правилото на чл. 200, ал. 2 ЗЗД, а именно: купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи. Съдебната практика по търговски дела е изяснила, че съставянето на фактура за продажбата не е единственото условие за съществуването на договор, а наличието на облигационна връзка може да се изведе и от действията на страните по изпълнението на договора, като например, приемане на стоката или плащане на цената / Решение № 211 от 30.01.2012 г, по т. д. № 1120/10 ТК, 2 ТО, ВКС /. В практиката по наказателни дела е прието, че „документалната обоснованост“ на сделката / наличието на редовност на фактурите от външна страна / не е достатъчно основание, за да се приеме, че сделката е реална, ако липсват действия по изпълнение на сделката, които да свидетелстват за нейната действителност / Решение № 76 от 10.03.2015 г, по н. д. № 1950/14, 3 НО, ВКС /. По настоящето дело е налице „документална обоснованост“ на сделките, но, както правилно е приел съдът, това не е достатъчно, за да се оценят сделките като действителни, тъй като е установено, че страните по договорите не са предприели действия за изпълнение на задълженията си, което сочи на липсата на воля за пораждане на правния ефект от сделките. Не са били съставени изискуемите документи за прехвърляне на стоката от едно място на друго и нейното съхранение до предаването й на купувача. Нещо повече, освен че продавачите не са предали на купувачите изискуемите документи, придружаващи стоката / сертификат за произход, кантарни бележки, складови разписки и др. /, те не са разполагали със стоката, което сочи на обективна невъзможност да я предадат, каквото условие за валидност на сделката съществува нормативно. Това е така, защото е установено, че стоката, описана в съответните фактури, никога не излизала от владението на земеделския производител, неин продавач, и никога не е преминавала във владение на юридическите лица, „купувачи“ по веригата, а в действителност, стоката е преминала от владението на земеделския производител във владение на крайния клиент, явяващ се реалният купувач. От своя страна, той е получил владение върху стоката и след това я е продал, като я е изнесъл зад граница. Не може да бъде споделено възражението на защитата, че не е обсъдена хипотезата на продажба, при която липсва физическо преместване на стоката, тъй като тази хипотеза не е налице. Тя би била налице, ако продавачът е складирал стоката на определено място, от което купувачът влиза във владение и се ползва от правата си на собственик. Постигането на уговорка за получаване на стоката от мястото, където тя е оставена, от продавача, не отменя насрещните задължения на страните по договора, и в частност, задължението на продавача относно вещта. По настоящето дело е установено, че в действителност, стоката е преминала от владение на земеделския производител във владение на крайния клиент, който след това я е изнесъл зад граница. С оглед на изложеното, настоящата инстанция споделя извода на съда, че действителна е само сделката, сключена между земеделския производител и крайния клиент / купувач /, а останалите сделки по веригата, при които стоката се препродава от едно юридическо лице на друго, са недействителни / фиктивни /, а при такива сделки не се поражда право на данъчен кредит. От друга страна, това, че стоката, описана в процесните фактури, реално не е предадена от продавачите на купувачите по веригата от междинни доставки, би било основание да се счита, че договорът е развален / поради това, че стоката не е получена от купувача /. При тази хипотеза, към съответната фактура е следвало да бъде издадено кредитно известие, което да отрязава настъпилата промяна в статуса на сделката, но по делото такова кредитно известие не е издадено. Установено е, че сделките са обявени от подсъдимия пред данъчните органи като редовни облагаеми доставки, които пораждат право на данъчен кредит, което не е отговаряло на действителното фактическо и правно положение. Правилно е становището на съда, че дружеството на подсъдимия е страна по договорите за търговска продажба, което изключва възможността за посредническа дейност, при която възникват друг вид облигационни отношения между участниците в търговския оборот. Посредникът сключва договори с двете страни по сделката и в своето счетоводство отразява, че е осъществил посредническа дейност. По настоящето дело липсват такива договори и не е направено счетоводно отразяване, че е развивана посредническа дейност. По своята правна характерстика търговското посредничество се изразява в подготовка и сключване на търговски сделки между други търговци. Търговският посредник свързва страните по сделката, за което му се дължи възнаграждение, поделено по равно между двете страни. Основното задължение на търговския посредник е да води дневник, в който да отразява сключването на сделките / кои са страните, кога са сключени договорите, какви са условията /. В случая, подсъдимият чрез „С.“ Е. е търгувал със зърнени култури, като самото дружеството е било страна по сделките, която хипотеза е различна от търговското посредничество и не може да се приравни на такова. Съдът е обсъдил правната природа на сключените от дружеството сделки и правилно е приел, че те са били привидни покупко-продажби, а що се отнася до житейското разбиране на подсъдимия, че е действал като „посредник“, това е ирелавантно за изхода на делото, имайки предвид императивната уредба на ТЗ и ЗЗД в областта на договорите. Не е налице и фигурата на „търговския помощник“, за съществуването на която е необходимо да е сключен договор / трудов договор или договор за поръчка / между търговеца и определено лице, по силата на който лицето / търговският помощник / е ангажирано с извършване на фактическите, ежедневни действия по осъществяване на търговската дейност на търговеца. Търговският помощник не разполага с представителна власт и не може да сключва търговски сделки с обвързващо действие по отношение на търговеца / принципал /. В случая, подсъдимият е действал като търговец чрез „С.“ Е. и в това качество е сключвал сделки с други юридически лица, които са били фиктивни и са му служили, за да създаде привидност, че за управляваното от него дружество се поражда право на данъчен кредит. На следващо място, съдът е дал правилен отговор на възражението, че е възможно плащане и по привидна сделка, в която хипотеза, плащането също се явява привидно. Това е така, защото е установено, че страните не са пристъпили към изпълнение на насрещните си задължения, в частност, собствеността върху стоката не е прехвърлена на купувача и стоката не е преминала в негово владение, а плащането по банков път по сметката на продавача е осъществено с цел да бъдат въведени в заблуждение третите лица. В тази насока е взето предвид, че след постъпване на цената по сметка на дружеството, доставчик, сумата е изтеглена от лице, което е упълномощено само за това действие, като за самото теглене не е съставен надлежен счетоводен документ, а парите са предадени на ръка на друго лице, което не е ангажирано с управлението на дружеството. Изложеното вярно е оценено като обстоятелство, което сочи на привидност на плащането по сделката, в какъвто случай, изводът за привидност на сделката не се променя, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. На следващо място, верен е отговорът на съда по възражението на защитата, че осъждането на подсъдимия влиза в противоречие с практиката на СЕС в областта на ДДС. Съдът на Европейския съюз е отбелязал, че правните субекти не могат с измамна цел да се позовават на правото на Европейския съюз, а правото на приспадане на данъчен кредит следва да бъде отказано, ако от обективните данни се установи недобросъвестно позоваване. Практиката на СЕС е намерила отражение в ЗДДС, който е предвидил, че данъчно задълженото лице, което е знаело или е трябвало да знае, че с покупката си участва в сделка, част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друг стопански субект нагоре или надолу по веригата от тези доставки, трябва да се счита за участник в тази измама, и то, без значение дали извлича печалба от препродажбата на стоките в рамките на извършените от него впоследствие облагаеми сделки. Съдебната практика в обсъжданата материя е изяснила, че добросъвестността на субекта предполага знанието на получателя, че стоката съществува и реално е преминала в негова собственост. С оглед на изложеното, верен е изводът на въззивния съд, че подсъдимият е действал недобросъвестно, в която хипотеза не може да се позовава на нормите на правото на ЕС, за да избегне наказателна отговорност за данъчно престъпление. Това е така, защото жалбоподателят е знаел, че стоката, предмет на продажбата, описана в съответната фактура, не е собственост на неговия съконтрахент и никога не е била в негово владение, което препятства възможността да бъде извършена реална продажба. В тази насока, правилно е позоваването и на дадените от подсъдимия обяснения, че стоката, описана във фактурите, се взема от производителя и достига до крайния клиент, в чието владение преминава, като при междинните сделки липсва действително разместване на имуществени блага, откъдето следва, че не е налице и изпълнение на насрещните задължения на страните по сделките. За субективната страна е от значение, че при сключването на привидна сделка и двете страни по сделката знаят този факт. Ето защо, верен е изводът на съда, че подсъдимият е бил страна по множество привидни сделки, в какъвто случай е видно, че е знаел за тяхната привидност, откъдето и следва, че е съзнавал липсата на породено право на данъчен кредит. Неоснователно се сочи, че наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана за чуждо поведение, а не за собствено такова. Подсъдимият е участвал съзнателно в привидни сделки, описани в процесните фактури, и касаят неговата търговска дейност чрез „С.“ Е., с което е осъществил съставомерните признаци на данъчните престъпления, за които е осъден. Следователно, той носи отговорност за собственото си неправомерно поведение, което носи белезите на престъпление / съвкупност от престъпления / и именно за това поведение е санкциониран, а дали и други лица са се възползвали от създадената привидност на сключените сделки и с каква цел, това са въпроси, които са извън предмета на касационния контрол и няма да бъдат обсъждани в настоящето изложение. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Подсъдимият е извършил съвкупност от престъпления срещу данъчната система, а именно: по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, 6 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и чл. 54 НК, за които е реализирана неговата наказателна отговорност. Следователно, материалният закон е приложен правилно, а релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. При тази хипотеза, не може да бъде уважено искането на подсъдимия за неговото оправдаване от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в случаите по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които не са налице. Настоящата истанция счита, че е законосъобразно и произнасянето по гражданската отговорност на жалбоподателя за вреди от непозволено увреждане. Налице е деликт по чл. 45 ЗЗД, за който следва да бъде реализирана и гражданската отговорност на подсъдимия. Правилен е отговорът на съда относно началото на давностния срок, който се свързва с момента на откриване на дееца, който / срок / при приемането на иска за вреди от Държавата чрез Министъра на финансите не е бил изтекъл. При определяне на дължимия размер на обезщетението за имуществени вреди законосъобразно е взета предвид редуцираната от въззивния съд стойност на предмета на престъпленията, предмет на осъждането, в каквато насока е намален и размерът на уважения граждански иск, респективно, на дължимата държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е отдал дължимото значение на срока на проведеното наказателно производство, като е съобразил, че той се явява неразумно дълъг, което го е мотивирало да приложи чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Съдът е приел, че следва да определи наказание под законовия минимум на санкцията три години „лишаване от свобода“, като е наложил за всяко от извършените престъпления две години „лишаване от свобода“. Така определеното наказание е съобразено със законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, откъдето следва че не се налага да бъде упражнена намеса от настоящата инстанция в насока на неговото смекчаване. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Варненски апелативен съд № 260080 от 5.11.2021 г, по ВНОХД № 210/20. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: