Р Е Ш Е Н И Е № 235 гр. София, 11.06.2015 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 502 по описа за 2015 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Х. Т. Б. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 18 от 16.02.15 г, по ВНОХД № 441/14, с което е потвърдена присъда на Пловдивски окръжен съд № 75 от 7.10.14 г, по НОХД № 328/14, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че в периода от лятото на 2007 г до 28.04.2011 г, в [населено място], без съответно разрешение, е извършил банкови сделки по занятие, като е получил значителни неправомерни доходи, в размер на 6 650 лв, с оглед на което и на основание чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, и глоба от 5 000 лв. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: че осъдителните съдебни актове страдат от съществени непълноти, че обвинението не е доказано съобразно изискванията на чл. 303, ал. 2 НПК, че са изведени неправилни доказателствени изводи, че не са налице признаците от състава на престъплението по чл. 252 НК, че неправилно са отхвърлени обясненията на подсъдимия, че не е следвало да се кредитират показанията на св. Т., че не са събрани доказателства за уговорена лихва, че невярно са интерпретирани писмените доказателства, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се иска да бъде отменено решението и делото да бъде върнато за ново разглеждане или да бъде изменено, като бъде намалено наложеното наказание. В съдебно заседание на настоящата инстанция жалбоподателят пледира за уважаване на жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Не е допуснато релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. По делото са събрани множество доказателства: гласни, писмени и веществени, при съвкупната преценка на които е изведен верният извод, че обвинението е доказано, съгласно императивните изисквания на чл. 303, ал. 2 НПК. Известно е, че в наказателния процес няма изискване някои факти да бъдат доказани с определени доказателствени средства. Затова не е имало пречка за извършено плащане да се съберат и гласни доказателства, както е по настоящето дело. В подкрепа на обвинителната теза са показанията на св. Бормова, св. Бормов, св. А., св. Т., св. П., св. П., св. М., и приложените писмени доказателства / записи на заповед, изпълнителни листове, банкови документи, материали по граждански и изпълнителни дела, данъчни декларации /. Установено е, че подсъдимият е разполагал с предварително изготвени бланки на запис на заповед, озаглавени „записна заповед”, които не са служили само за обезпечение на задължението, а са ползвани, за да бъде реализирано вземането два пъти. За целта записът на заповед е оставал у кредитора, независимо от погасяване на задължението. Такъв е случаят с кредита, отпуснат на св. Бормова, платен двукратно от нейния син: св. А.. Аналогично е поведението към св. П., с когото подсъдимият е поддържал дългогодишно приятелство, но въпреки това, след получаване на дължимата сума, е завел срещу него изпълнително дело. Установено е, че кредитите са раздавани срещу лихва, и то, във висок размер. Обстоятелството, че по заема на св. Бормова, лихвата е уговорена в по-късен момент, не се отразява на съставомерността на деянието. Същественото е, че лихва е имало и задължението е изпълнено заедно с нея. Що се отнася до заемите на св. Т. и св. П., още към момента на постигане на съгласието по договора е имало уговорена лихва. Обсъдена е версията на подсъдимия, изводима от обясненията му, че е правил „услуги” на приятели, и правилно е оценена като защитна теза, оборена от събраните доказателства. От данъчните декларации на подсъдимия е видно, че той не е разполагал със законно придобити доходи, които биха му позволили да отпуска заеми. Неоснователно се твърди, че въззивният акт не отговаря на изискванията по чл. 339 НПК. В мотивите на решението подробно са обсъдени възраженията на жалбоподателя срещу обосноваността и законосъобразността на първоинстанционната присъда. Пловдивският окръжен съд също е изпълнил процесуалните си задължения да даде отговор на въпросите по чл. 301 НПК. Що се отнася до съображенията на жалбоподателя, изложени в писмената му защита, те се свеждат до негови разсъждения относно инкриминираните събития, съвпадащи с обясненията му, поради което не се налага да бъдат самостоятелно обсъждани в настоящето изложение. По тези съображения, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Изяснените факти обуславят съставомерност по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 НК, каквато е възприетата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на жалбоподателя, тъй като не са налице основанията за това / липсва осъждане за несъставомерно деяние /. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказанието е определено при хипотезата на чл. 55 НК, макар и да са налице висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, а именно: Високата степен на обществена опасност на деянието произтича от размера на лихвите, които сериозно са ощетявали длъжниците, а високата степен на обществена опасност на дееца, от проявената некоректност към пострадалите и злоупотребата с тяхното доверие. При това положение, към подсъдимия е проявено достатъчно снизхождение, поради което не може да бъде удовлетворено искането за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното му положение. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 18 от 16.02.2015 г, по ВНОХД № 441/14. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: