Ключови фрази
Установителен иск * установяване право на собственост * сила на пресъдено нещо * възстановяване правото на собственост * одържавени недвижими имоти * реституция * допустимост на иск * отчуждаване


                    РЕШЕНИЕ

                                                              N 583

София, 05.07.2010 година

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение в съдебно заседание на 22 юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
при секретар Даниела Никова изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 1537/2009 год.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. С. и М. С. Т., двамата от гр. С. срещу решение постановено по гр. д. № 2877/2005 г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение от 21.03.2005 г. по гр. д. № 1608/2004 г. на СРС поради недопустимост на иска и е прекратено производството по делото. Въведен е довод за необоснованост на извода за недопустимост на иска, поради формирана сила на пресъдено нещо по предмета на спора с влязло в сила решение постановено по гр. д. № 3446/1992 г. на СРС.
Ответникът по жалбата Държавата, представлявана от областния у. на о. София, не взема становище по нея.
С определение от 01.02.2010 по гр. д. № 1537/09 г. тричленен състав на ВКС, ГК, І г. о. е допуснал до касационна проверка обжалваното въззивно решение по разрешения с него процесуален въпрос за това дали по предмета на предявения иск е формирана сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по гр. д. № 3446/1992 г. на СРС и дали предвид на това той е недопустим.
Върховният касационен съд разгледа жалбата и провери съдебния акт с оглед посочените касационни основания и намери следното:
Касаторите са предявили срещу Държавата, представлявана от министъра на МРРБ на основание чл. 18, ал. 4 ГПК, иск за установяване, че тя не е собственик на урегулиран поземлен имот V-6 с площ от 632 кв. м. в кв. 254 по плана на гр. С., м. Центъра. Поддържали са, че наследодателите им са били собственици на имота към 1950-1951 г. Този имот им е бил отнет без основание, поради което и по разпореждане на закона – чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ , в сила от 1997 г. правото на собственост върху него им е възстановено, а държавата го държи без основание. На 25.02.1998 г. областния у. на София е издал заповед № 5* с която е разпоредил отписването на имота от актовите книги за държавна собственост поради настъпила реституция. Считайки се за собственици на това реституционно основание касаторите са отстъпили право на строеж върху имота в полза на “И”, реализирането на което е започнало.
Със заповед № Р* от 13.12.2002 г. областният у. на о. София е отменил заповедта за деактуване на имота и е разпоредил съставянето на акт за частна държавна собственост както за имота така и за построената в груб строеж сграда в него. Това е породило правният им интерес от предявения отрицателен установителен иск за установяване на това, че държавата не е носител на вещни права върху имота и построената в него сграда.
С решение от 21.03.2005 г. постановено по гр. д. № 1608/2004 г. СРС е отхвърлил иска като е приел за установено, че към момента на отнемане на имота той е бил собствен на женско благотворително дружество “М”, а не на наследодателите на ищците.
С решението, касиране на което се иска, въззивният съд е приел, че въпросът за това дали касаторите се легитимират като собственици на имота на основание реституция по ЗВСОНИ и поради това държавата не е носител на вещни права върху имота е разрешен с влязло в сила решение, което е постановено по гр. д. № 3446/92 г. на СРС.
Изводът е необоснован.
Гражданско дело № 3446/92 г. на СРС е било образувано въз основа на предявен от касаторите срещу Столична община и държавата, представлявана от министъра на финансите, установителен иск за собственост на имота на основание реституция и ревандикационен иск за същия имот. В обстоятелствената част на исковата молба са поддържали, че наследодателят А е придобил на основание покупка от публична продан идеални части от имота в размер на 272 кв. м., завладял е още 76 кв. м. След смъртта му настъпила през 1922 г. владението върху имота, който е бил с площ от около 348 кв. м., е продължено от синовете му С. А. С. и С. А. С., поради което те се легитимират като собственици на основание наследяване и давностно владение.
Те са били собственици по наследяване и на съседния имот с площ от 300 кв. м., който е бил собственост на А. (Даме) А. П. , който през 1983 г. се е снабдил с нот. акт за собственост на имота на основание изтекла придобивна давност. След смъртта му, настъпила през 1890 г., е оставил за наследник А, поради което имотът е преминал в неговия патримониума на основание наследствено правоприемство. Ищците са поддържали, че върху този имот е било започнато строителство на сграда, но след смъртта на единия брат през 1929 г., строителството е било преустановено. Твърдяли, са че имотът е бил одържавен на основание ЗОЕГПНС и тъй като е съществувал реално при влизане в сила на ЗВСОНИ, той им е възстановен на основание чл. 1 във вр. с чл. 2, ал. 2 (предишна ал.3) ЗВСОНИ. Районният съд е отхвърлил иска след като е приел, че ищците не са доказали две от предпоставките на реституционната норма - имотът да е бил одържавен от наследодателите им на основание ЗОЕГПНС и да съществува във вида в който е бил, тъй като през 1964 г. с одобрения улично-регулационен план имотът е бил отреден за обществено мероприятие – изграждане на ухо за трамвай № 5, което мероприятие е било осъществено.
Предявените искове са били отхвърлени като неоснователни.
При тези данни относно предмета на спора и основанието за придобиване на вещни права върху него от ищците е направен необоснован извод за идентичност на правопораждащия вещни права факт с този въведен с иска предмет на гр. д. № 1608/2004 г. на СРС. В исковата молба, предмет на разглеждане по гр. д. № 1608/04 г. на СРС, ищците изрично заявяват, че имотът е бил отнет от наследодателя им без основание, поради което им е реституиран след влизане в сила на новата алинея на чл. 2 на чл. 2 ЗВСОНИ приета с изменението на закона с ДВ бр. 107/18.11.1997 г.
С § 1, ал. 2 от ПЗР на ЗОСОИ (ДВ бр. 107/19978 г.) е предвидено ново допълнително реституционно основание в създадената нова ал. 2 на чл. 2 ЗВСОНИ. Нормата повелява възстановяване на всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата. В хипотезата на това основание попадат имотите, които не са били одържавени на основание национализационен или благоустройствен закон, а са били завзети от държавата или когато са били завзети без процедурата по отчуждаването да е била спазена.
Исковата претенция на касаторите е основана на това ново реституционно основание, което е нов правопораждащ факт, поради което не е налице идентичност в предмета на двете дела. Изводът за недопустимост на иска поради формирана сила на пресъдено нещо по спора е необоснован, което е основание за касиране на въззивното решение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия с разглеждане по същество на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, І г. о.


Р Е Ш И :


ОТМЕНЯВА решение от 03.06.2009 г. по гр. д. № 2877/2005 г. на СГС, ГК.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: