7 Р Е Ш Е Н И Е № 79 Гр. София, 21 юли 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря МИРА НЕДЕВА с участието на прокурора ЯВОР ГЕБОВ като разгледа докладваното от съдия ГРОЗДАНОВА к. д. № 100/2021 година по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 НПК. Образувано по жалба на З. П. Г., подадена чрез защитника му – адв. Ю. Г., срещу решение № 92/03.12.2020 година по в.н.о.х.д. № 267/2020 година на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдена присъда № 30/04.06.2020 година по н.о.х.д. № 1344/2019 година на ОС Варна. С нея, след проведено съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 НПК, подс. З. П. Г. е признат за виновен и наказан по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 1 НК, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и т. 3 НК с шест месеца лишаване от свобода условно, с тригодишен изпитателен срок, за това, че в периода от м. юни 2010 година до 08.03.2011 година в [населено място], в качеството си на Изпълнителен директор и член на Съвета на директорите на „БРОСС ХОЛДИНГ“ АД с ЕИК[ЕИК], като лице, което управлява и представлява юридическо лице, за да получи инвестиционен кредит, представил пред „Банка ДСК“ ЕАД неверни сведения, като в графа № 4 в Декларация за открити банкови сметки, ползвани банкови кредити и други задължения (Приложение № 1.5 към искане за предоставяне на кредит), не е посочил други задължения, а именно задължения в размер на 7 508 378 евро по Договор за заем от 13.04.2010 година, между „Бросс Холдинг“ АД [населено място] с ЕИК[ЕИК] и „Ди Си&Кем Компани“ Сейшели. В касационната жалба се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК – липса на мотиви, тъй като въззивният съд не е дал отговор на доводите, поддържани от подсъдимия и защитника му, които сочат на несъставомерно от обективна и субективна страна деяние. Иска се касационната инстанция да оправдае подсъдимия Г. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК или да върне делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Варна. В съдебно заседание подсъдимият Г., редовно призован, не се явява и се представлява от нови двама защитници – адв. Б. и адв. С., които пледират за оправдаването му, подробно аргументирайки несъставомерността на деянието на касатора от обективна и субективна страна. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на касационната жалба, като намира решението на апелативния съд за законосъобразно и правилно, а наложеното на подсъдимия наказание – за справедливо, поради което счита, че обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 350, ал. 2 НПК и от процесуално легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на основание чл. 346, т. 1 НПК на касационен контрол. Изложеният от касаторите в жалбата анализ на доказателствата по делото сочи на необоснованост на съдебния акт, която не е самостоятелно касационно основание. Касационната инстанция не може да прави собствена оценка на доказателствените материали извън случаите по чл. 354, ал. 5 НПК и така да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Въззивната инстанция е последната по установяване и приемане на правно релевантните факти. Затова на касационна проверка подлежат правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави, спазването на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и предприети ли са всички мерки за разкриване на обективната истина. Извършвайки проверка в така очертаните предели, настоящата инстанция намира, че оплакването за липса на мотиви в обжалвания акт не е без основание. Въззивната инстанция е била длъжна, в изпълнение на чл. 313 и чл. 314 от НПК, да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, независимо от основанията, посочени от касаторите във въззивната им жалба. В обхвата на тази проверка като инстанция както по фактите, така и по правото, която разполага по силата на чл. 316 НПК включително и с правомощието да установява нови фактически положения, Апелативният съд е следвало да прецени спазен ли е от първоинстанционния съд процесуалният ред за събиране и проверка на доказателствата; приетите от него фактически положения основават ли се на процесуално валидни доказателства и доказателствени средства и съответстват ли на действителното им съдържание; обсъдени ли са всички относими към предмета на доказване доказателствени източници поотделно и в тяхната взаимовръзка; разкрита ли е обективната истина по делото и изпълнил ли е първоинстанционният съд задължението си по чл. 305, ал. 3 НПК, така че процесът на формиране на неговото вътрешно убеждение да е ясен. Резултатът от така извършената въззивна проверка е следвало да намери отражение в мотивите на въззивния акт, в които съдът е дължал отговор по силата на чл. 339, ал. 2 НПК и на всички поставени с въззивната жалба въпроси, за да могат както страните, така и контролната инстанция, да проследят начина на формиране вътрешното убеждение на съда и по каква причина жалбата е счетена за неоснователна. В сезиращата жалба и в пледоариите пред АС Варна, защитата и подсъдимият Г. са оспорили достоверността на показанията на св. С., въз основа на които първоинстанционният съд е приел за доказано, че подсъдимият лично е представил и подписал пред този свидетел инкриминираната декларация, излагайки конкретни съображения за тяхната вътрешна противоречивост и колебливост. Изразили са несъгласие с фактическия извод на съда, че св. С. и св. В. не са се познавали, а така също с преценката на ОС Варна, че показанието на св. В. е опровергано, като са се обосновали с приобщената по делото в първоинстанционното съдебно производство разпечатка от мейл от 24.08.2010 година с приложения, адресиран от св. С. до подс. Г. и св. В.. Изложили са и аргументи, че по делото не е изяснено кога, къде и защо подсъдимият Г. е подписал инкриминираната декларация и имал ли е знание, че тя ще бъде използвана за отпускане на кредита, лансирайки тезата, че тя е била само част от документация по отправено към банката запитване за оферта. Въз основа на показанията св. С. пред първата инстанция и обстоятелството, че оригиналът на искането за отпускане на кредит не е част от доказателствената маса, касаторите са изразили съмнения, че „Банка ДСК“ ЕАД избирателно е представяла документи на разследващите органи с цел прикриване на некомпетентността на техни служители или пък е загубила или укрила описи, които е възможно да са били приложени към непопълнените (празни) графи на декларацията. Изтъкнали са аргументи, че не е налице изпълнителното деяние по чл. 248а, ал. 1 НК по „представяне на неверни сведения“ в случаите, когато не са попълнени графи от декларацията, а така също и за субективна несъставомерност на деянието – то да е извършено умишлено с цел да бъде отпуснат кредита. Всички тези възражения са налагали на първо място въззивният съд да осъществи проверка на дейността на първоинстанционния съд по събиране, проверка и анализ на доказателствата по делото, но от мотивите на въззивното решение не може да бъде направен извод, че такава е осъществена. В тях не се съдържат изводи по въпроса дали първоинстанционният съд е спазил процесуалния ред за провеждане на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 1 НПК, както и дали събраните в отклонение от принципите на непосредственост и устност показания на свидетели и заключения на експертизи са достатъчно пълни, вътрешно непротиворечиви и ясни или се налагало те да бъдат събрани с участието на страните в откритото съдебно заседание, за да се осигури разкриването на обективната истина по делото. Тази преценка е била наложителна по отношение на вещото лице П., с чието заключение на съдебно-счетоводната експертиза (ДП, т. 10, л. 45-47) не се изясняват важни за предмета на доказване въпроси – в кои счетоводни сметки, в кой момент и по какъв начин е следвало да бъдат осчетоводени първо задълженията на „Бросс Холдинг“ АД към „Ди Си&Кем Компани“ за неустойка и лихви по договора за доставка от 13.03.2007 година, а след това - новираното с договора за заем от 13.04.2010 година задължение за тях за 2008 година и за 2009 година и съответно – как следвало да се отразят тези задължения в годишния финансов отчет на „Бросс Холдинг“ АД и в кои години. Тези въпроси имат отношение към това доколко почива върху доказателствата по делото приетото от въззивната инстанция за доказано ново фактическо положение – че отразяването на задълженията по договора за заем от 13.04.2010 година счетоводно и в годишните финансови отчети на дружеството зависи от това дали има извършени плащания по тях. Въззивният съд не е изложил и никакви съображения по повод оспорената от касаторите аналитично-оценъчна дейност на ОС Варна. Във въззивния акт отсъстват изводи дали първоинстанционният съд е извел фактическите положения след обсъждане, в съответствие и с правилата на формалната логика, поотделно и във взаимовръзка помежду им на всички доказателствени източници или някои от тях са игнорирани без основание или пък им е придадено съдържание каквото нямат. Сам Апелативният съд, след изложението на фактите, които е приел за доказани, също не е извършил самостоятелно анализ на доказателствената маса, чрез който да допълни мотивите на първоинстанционния съд, които са доста кратки и схематични. Посочването, че фактическата обстановка се установява „от наличната по делото доказателствена съвкупност – от обясненията на подс. Г., показанията на свидетелите С. Л., Н. Ж., В. В., Д. Д., К. С., дадени непосредствено пред първата инстанция, заключенията на съдебно-графологичните експертизи, както и от приобщените по реда на чл. 283 НПК писмени доказателства, събрани в хода на досъдебното производство.“, не отговаря на дължимия съгласно чл. 339, ал. 2 НПК стандарт. Подобна обща формулировка в конкретния случай, не позволява на касационната инстанция да провери как е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите и по правото. В контролирания съдебен акт не се съдържа и индиция за това как са преценени показанията на св. С. от гледна точка на последователност, логичност, вътрешна непротиворечивост и подкрепеност от заключенията на съдебно-графическите експертизи, как са преценени обясненията на подс. Г. – като доказателствено средство или като средство за защита, взето ли е предвид обяснението му пред първата инстанция, в което твърди, че с контрагента „Ди Си&Кем Компани“ е уговорено, че сумата по договора за заем няма да се дължи, ако до края на 2012 година доставките започнат и има ли отношение този факт, ако е верен, към субективната страна на вмененото му престъпление. Липсва изложение и на това кои точно от писмените доказателства от досъдебното производство съгласно преценката на въззивната инстанция са в подкрепа на възприетите за доказани факти. От мотивите на присъдата и въззивното решение не става ясно и по каква причина двете инстанции са игнорирали представената от подс. Г. разпечатка на мейла от 24.08.2010 година, съдържащ както указанията на банката в лицето на нейния служител - св. С., какви документи следва да се подготвят към искането за отпускане на инвестиционен кредит, така и бланката на инкриминираната декларация като прикачен файл. Въззивният съд е свел всички доводи на касаторите, изложени във въззивната жалба и съдебните прения до две твърдения - че подс. Г. не е автор на инкриминираната декларация и че той не е лицето, занесло документа в банката, на които е отговорил, че обстоятелствата кой е попълнил декларацията, къде е положил подписа си подсъдимия и кой е представил декларацията в банката са ирелевантни към предмета на доказване. Отговорено е и на възраженията, че не е налице изпълнителното деяние по чл. 248а, ал. 1 НК. Контролираната инстанция, обаче, е дължала обсъждане на всички възражения на касаторите, независимо дали ги счита за основателни или не, а не изборно –само на част от тях. Така без отговор са останали оспорването на достоверността на показанията на св. С., оспорването на фактическия извод на първоинстанционния съд, че св. С. и св. В. не са се познавали и преценката на същия съд, че показанието на св. В. е опровергано. Не са били предмет на обсъждане лансираната от подсъдимия Г. теза, че инкриминираната декларация е била само част от документация по отправено към банката запитване за оферта, поради което не е знаел, че ще бъде използвана за отпускането на кредита от банката и изразеното съмнение, обосновано с показанията св. С. пред първата инстанция, че „Банка ДСК“ ЕАД избирателно е представила документи на разследващите органи, за да прикрие некомпетентността на свои служители, като е възможно да е загубила или укрила описи, приложени към непопълнените (празни) графи на декларацията. В този смисъл заявената в касационната жалба претенция за липса на мотиви е основателна, тъй като апелативният съд не е спазил и разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК. Оставянето без коментар на наведени възражения, независимо дали те изглеждат в достатъчна степен убедителни, не само ограничава участието на подсъдимия като страна в процеса, тъй като така той не е в състояние да разбере съображенията на съда за възприетата фактология, но и правото му на справедлив процес по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС в две от неговите проявления - подсъдимият да узнае от мотивите по какви причини съдът е отхвърлил изтъкнатите доводи в негова защита и да може адекватно да им се противопостави, упражнявайки правото си на жалба (вж.Van de Hurk v. the Netherlands, § 61, Boldea v. Romania, § 30, Hadjianastassiou v. Greece). С оглед изложеното касационният съд намира, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК на процесуалните правила, довели до ограничаване на процесуалните права на подс. Г. и липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 2, т. 3 НПК, които са процесуална пречка за проверка на твърдяното от касаторите наличие и на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила подлежат на отстраняване чрез връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва внимателно и детайлно да обсъди събраните доказателства, както поотделно, така и във взаимовръзка помежду им, а ако счете за необходимо – да събере и нови доказателства и да изложи ясни и вътрешнонепротиворечиви фактически и правни изводи. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 5 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 92/03.12.2020 година по в.н.о.х.д. № 267/2020 година на Апелативен съд – Варна. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от заседанието по допускане на доказателствата. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.