О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 170 София, 17.03. 2022 г. Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2982 по описа за 2021 г. взе предвид следното Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Столична Община, представлявана от кмета Й. Ф., чрез юрисконсулт Л. П., срещу въззивно решение № 38/14.01.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 3216/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен, евентуално размерът на присъденото обезщетение - намален. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Насрещната страна Е. П. А., чрез адвокат М. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Адвокатът претендира възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Столична община да заплати на Е. П. А., на осн. чл. 49 ЗЗД, сумата от 26 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причиненото й увреждане - закрито счупване на гръбначния стълб в поясната област, на 4-ти поясен прешлен, и счупване на стилоидния израстък на дясната лъчева кост, получено поради падане, предизвикано от спъване в дупка в участък на липсващи тротоарни плочки, по улица, пред жилищен адрес на 06.12.2018 г., ведно със законна лихва от датата на деликта до окончателното изплащане на сумата. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 06.12.2018 г., около 16 ч. в населено място, вървейки по левия тротоар на улица, с посока на движене от Ю.п. към пазара “К. с.“, слизайки по стълбите пред блок № , вх. ““, Е. А. се е подхлъзнала и паднала, при което е получила травматични увреждания – травма в областта на гръбначния стълб и дясната ръка. На излизане от блока, в който живее Д., на улица, в частта, която е откъм жк, в левия тротоар от Ю. п. в посока към „К. с.“, на три метра от подлеза имало стъпала, които оформяли подхода към изхода от подлеза. Инцидентът станал на стъпалата – А. паднала, изохкала, и казала, че изпитва страшни болки. Съдът установил, че на тези стъпала липсват тротоарни плочки, като била оформена дупка, в която А. се спънала. При падането почувствала силна болка в гръбнака, чийто интензитет се засилил с времето. А. получила травматични увреждания, изразяващи се в закрито счупване на гръбначния стълб в поясната област и счупване на стилоидния израстък на дясната лъчева кост, които според съдебния експерт се дължат на удари върху твърди тъпи предмети, и отговарят на посочения от ищцата механизъм на увреждането. Във връзка с възражение на ответника, съдът изложил съображения, основавайки се на съдебното заключение, че наличните хронични заболявания – хипертонична болест, хронична сърдечна недостатъчност, исхемична болест на сърцето, мозъчно-съдова болест, сами по себе си не могат да предизвикат падане. За лечение на увредения тилоидния израстък на дясната лъчева кост, е била поставена гипсова имобилизация за период от 30 дни, след което е била проведена рехабилитация. Лечението на счупването на 4-ти поясен прешлен се е провело чрез поставянето на ищцата на строг постелен режим, след което пострадалата е носила укрепващ колан за лумбалната област, който продължава да носи и понастоящем. Било проведено и медикаментозно лечение чрез прием на антикоагуланти и обезболяващи медикаменти. За около 3 месеца ищцата е търпяла болки и страдания, като за първия месец те са били с интензивен характер. Към момента на изследването от съдебния експерт, тя търпи и ще продължава да търпи болки при натоварване на дясната ръка и най-вече на снагата, при смяна на времето, а понякога – и немотивирано. Общият възстановителен период бил около 3 месеца, не са настъпили усложнения във възстановителния процес, но същият - с оглед на напредналата възраст на ищцата – 80 г., протекъл по-бавно и затруднено. Счупването в областта на дясната гривнена става /китката/, е зараснало, като активните и пасивните движения са възстановени в пълен обем. Движенията на гръбначния стълб в лумбалната област продължават да са ограничени и болезнени. Към момента на извършване на личен преглед на А. за нуждите на експертизата /26.02.2020 г./, е установено от вещото лице, че тя е в увредено общо състояние, със самостоятелна походка, но с помощно средство; дясната гривнена става е без деформации и със запазен обем на активни и пасивни движения; ограничени са движенията в областта на гръбначния стълб – не може да се навежда напред, като няма данни за деформации на гръбначния стълб /кифоза или сколиоза/; може частично да се самообслужва, но някои дейности - пазаруване, готвене, къпане, изискват чужда помощ. В резултат на злополуката А. започнала да се страхува да напуска дома си, а поради увреждането не могла да присъства на погребението на съпруга си, починал две седмици по-късно. Съдът посочил, че съгласно чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата /ЗП/, общинските пътища са публична общинска собственост, като съгласно чл. 8, ал. 5 ЗП собствеността се разпростира върху всички основни елементи на пътя, включително обхвата на пътя, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1. По силата на чл. 30, ал. 4 ЗП, изграждането, ремонтът и поддържането на тротоарите и пешеходните подлези по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, се организират от съответната община, а съгласно чл. 31 ЗП, изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища също се осъществява от съответната община. Съдът обобщил, че Столична община има законово задължение да ремонтира и поддържа тротоарите и подлезите в границите на урбанизираната територия на общината. В случая бездействието на общината да изпълни задължението си по чл. 30, ал. 4 ЗП да ремонтира левия тротоар на улица, в посока от Ю. п. към “К. с.“, е в пряка причинна връзка със съществуваща неизправност на тротоарната площ – образуваната дупка на мястото на липсващи тротоарни плочки. Тя е предизвикала спъването на А., в резултат на което тя е паднала, а от падането е получила установените по делото травматични увреждания и е претърпяла свързаните с тях болки и страдания. Съдът достигнал до извод, че следва да се ангажира деликтната отговорност на общината – ответник, на осн. чл. 49 ЗЗД. Установено е неимуществено увреждане на пострадалата, което подлежи на обезщетение, чийто паричен еквивалент съдът определил по справедливост, като взел предвид характера и тежестта на установените травматични увреждани, продължителността на възстановяване, както и остатъчното увреждане на здравето й, изпитваната болка по време на падането, на лечението и възстановяването, както и понастоящем, неговата интензивност и продължителност, отражението на увреждането в ежедневието й, бита, социалните контакти, психиката, ползването на чужда помощ, нейната възраст, невъзможността да вземе участие в много значимо за нея събитие. Съдът отчел от друга страна липсата на усложнения във възстановителния процес, настъпилото възстановяване на ищцата, макар и непълно, приложените консервативни методи на лечение. Съобразил икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, отразена в установените застрахователни лимити, както и на установената съдебна практика по сходни случаи. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: следва ли правната норма на чл. 164, ал. 1 ГПК да бъде приложена и към института на извъндоговорната отговорност, след като еднакви са правопораждащите факти и еднакви са целите на двата института на отговорността в гражданското ни законодателство; следва ли решаващите по същество правния спор съдебни състави при наведени от ответника възражения относно доходите на пострадалото лице, да вземат предвид тези факти при мотивиране на присъденото обезщетение; следва ли решаващият по същество правен спор съд при относително еднакви показатели, като възраст, получена травма и еднородни последици от нея, социален статус и относителна неизменчивост на социално-икономическите условия в страната, да се ръководи от вече присъдени размери на обезщетения; следва ли да се създаде единна рамкова база, с която относително да се определя вида получена травма и размера на присъденото обезщетение, в която съда да варира при отчитане на всяка специфика на конкретния случай; Не е ясно в коя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, според касатора, следва да се преценят поставените правни въпроси. Представени са като приложение съдебни актове. Тези, постановени от районни, окръжни/градски съдилища нямат отношение към преценката за допускане на касационно обжалване в която и да е от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посочени са и три решения на ВКС - № 183/30.06.2017 г. по гр.д. № 4028/2016 г., № 196/2020 по гр.д. № 92582020 г., двете на IV г.о. и решение № 163/03.02.2021 г. по гр.д. № 123/20200 г. на ВКС, III г.о.. В тях по никой от поставените правни въпроси няма разрешение, което да е в противоречие с приетото от въззивния съд. Ако цитираните решения са представени за сравнение на определените размери на присъдени обезщетения, то следва да се посочи, че казусите са различни помежду си, а и спрямо настоящия спор – касае се за различни увреждания на здравето, за различни неимуществени вреди и интензитет на болки и страдания, при различни обстоятелства, имащи отношение при приложението на чл. 52 ЗЗД и, съответно, определеното по всеки казус обезщетение е различно по размер. Въпросите, освен това, са и в едната си част неотносими към постановеното от съда, а в друга част изобщо нямат белезите на такива по чл. 280, ал. 1 ГПК. На доказване подлежат релевантни по делото факти и ограниченията за установяването им с гласни доказателства в различните хипотези на чл. 164 ГПК са с оглед именно на това, а не по правни институти. Съдилищата не са установявали доходите на пострадалата, нито този въпрос е бил поставен във въззивната жалба, но трябва да се посочи, че той е и без всякакво значение по приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд е взел предвид при определяне размера на паричното обезщетение икономическата конюнктура по време на деликта и съдебната практика в сходни случаи, а дали трябва да има изградена единна „рамкова база“ е въпрос de lege ferenda, на който съдът по реда на чл. 290 ГПК не е компетентен да отговори. От друга страна, известна е съдебната практика на ВС и на ВКС, която е трайна и непротиворечива, че няма как да съществува „ценоразпис“ за обезщетяване на неимущствени вреди и, че всеки случай трябва да бъде индивидуално преценен с оглед конкретните обстоятелства. Като ориентир за възприетото в обществото разбиране за справедливост в сходни хипотези се вземат разрешенията на съдебната практика, но само при аналогични случаи, които разрешения се разглеждат като израз на общоприетата оценка за обезвреда. Касаторът поддържа и очевидна неправилност на обжалваното решение, защото въззивният съд приел, че страните спорят частично за причинно-следствената връзка между злополуката, претърпяна от А., настъпилите увреждания и ангажирането на извъндоговорната отговорност, въпреки че ответникът, сега касатор, оспорвал изцяло твърдените от ищеца факти; решаващият съд мотивирал решението си, като за определени факти и обстоятелства съдил единствено и само от свидетелски показания, кредитирал изцяло показанията на свидетел, който давал сведения за косвени факти, защото не бил пряк очевидец и/или пряко запознат със събитията; твърденията за определен справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, болки, страдания, дискомфорт, решаващите съдилища мотивирали, като се позовавали единствено и само на показанията на свидетеля, чиито възприятия за тези факти обаче били косвени и не се подкрепяли от други доказателства по делото. По съществото си, касаторът възпроизвежда оплакванията в касационната жалба, които от своя страна не могат да обусловят извод за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите, допуснати процесуални нарушения – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК – при поставен правен въпрос и наличие на някои от допълнителните условия в някоя от хипотезите на цитираната правна норма. В заключение, не следва да се допуска касационно обжалване. Предвид резултата в настоящата инстанция, тежестта за разноските следва да понесе касаторът. Ответника по касация Е. П. е извършила процесуални действия – изготвяне на отговор на касационна жалба, чрез адв. М. Д., при уговорено в договора с него условие за безплатно процесуално представителство по делото. Адвокат Д. е поискал да му бъде определено и заплатено от насрещната страна по делото адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. Молбата е основателна, като съставът на Върховния касационен съд, като съобрази конкретно извършената работа по делото от адвоката, фактическата и правна сложност на спора пред ВКС и взе за база Наредба № 1 за адвокатските възнагражодения, намира, че Столична община трябва да му заплати сумата от 1000 лв. Мотивиран от горното, съдът О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 38/14.01.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 3216/2020 г. ОСЪЖДА Столична община да заплати на адвокат М. Д. Д. сумата в размер на 1000 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за процесуално представителство на Е. П. А. пред Върховен касационен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: