5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 184
Гр. София, 21.11. 2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 16/2010 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /сега ЕАД/ - [населено място], срещу решение № 1107 от 27.07.2009 г. по в. гр. д. № 2250/2007 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е оставено в сила решение от 11.07.2007 г. по гр. д. № 2151/2004 г. на Софийски градски съд, с което дружеството - касатор е осъдено на основание чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ да заплати на И. М. И. и на Л. М. И. обезщетения в размер на по 50 000 лв. за неимуществени вреди по повод смъртта на дъщеря им С. И. М., причинена при ПТП на 12.03.2004 г., ведно със законните лихви от 25.08.2004 г. и разноски в размер на 1 500 лв., и на ищците са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 1 500 лв.
К. поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно, тъй като е постановено по недопустими и неоснователни искове с правно основание чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, предявени при наличие на влязла в сила присъда, с която са уважени граждански искове по чл.45 ЗЗД срещу виновния за произшествието водач и на ищците са присъдени обезщетения за същите вреди. Излага доводи, че с предявяване на исковете по чл.45 ЗЗД ищците са реализирали правата си на обезвреда и нямат право да претендират повторно обезщетения на основание чл.407, ал.1 ТЗ /отм./. Навежда и оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон - чл.51, ал.2 ЗЗД, на извода в решението за отсъствие на съпричиняване от страна на пострадалата С. М..
Ответниците по касация И. М. И. и Л. М. И. от [населено място] оспорват касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени от процесуалните им представители в откритото съдебно заседание на 24.10.2012 г. и в писмени бележки. Молят решението да остане в сила и претендират разноски за касационното производство.
С определение № 225 от 07.04.2010 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпросите за допустимостта на прекия иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” при наличие на уважен иск по чл.45 ЗЗД на увреденото лице срещу делинквента и за значението на изплащането на присъденото на основание чл.45 ЗЗД деликтно обезщетение за допустимостта и основателността на прекия иск. Производството по делото е спряно на основание чл.292 ГПК и впоследствие е възобновено с определение № 164 от 14.06.2012 г. след постановяване на Тълкувателно решение № 2/2010 г. от 06.06.2012 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” ответникът [фирма] дължи на ищците И. М. И. и Л. М. И. претендираните на основание чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ обезщетения в размер на по 50 000 лв. за претърпените от тях неимуществени вреди по повод смъртта на дъщеря им С. М. /14 г./, причинена при ПТП на 12.03.2004 г. по вина на застрахован със застраховката водач на превозно средство. Като неоснователно е преценено възражението на ответника, че предявените срещу него преки искове по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ са процесуално недопустими, тъй като с влязлата в сила присъда виновният водач е осъден на основание чл.45 ЗЗД да заплати на всеки от ищците по 20 000 лв. обезщетение за същите неимуществени вреди. Решаващият въззивен състав е изложил съображения за отсъствие на процесуални пречки за предявяване на исковете срещу застрахователя на делинквента като е посочил, че поради самостоятелния характер на деликтното и на прякото право силата на пресъдено нещо на осъдителното решение срещу прекия причинител не изключва правото на ищците да търсят обезвреда и от неговия застраховател по застраховката „Гражданска отговорност”. Позовал се е на липсата на доказателства за изплащане на присъдените от наказателния съд обезщетения и с оглед на това е приел, че преките искове са основателни до пълните им размери, съответстващи на обема на действителните вреди. След анализ на доказателствата и на заключението на автотехническата експертиза въззивният състав е счел за недоказано и неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалата.
Решението е валидно, допустимо и правилно, а доводите на касатора за недопустимост и неправилност на съдебния акт поради недопустимост на разгледаните с него искове по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ са неоснователни.
С постановеното след допускане на касационното обжалване Тълкувателно решение № 2/2010 г. от 06.06.2012 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС е формирана задължителна практика на ВКС по значимия за изхода на спора процесуалноправен въпрос за допустимостта на предявените преки искове с правно основание чл.407, ал.1 ТЗ /отм./. Според указанията в решението, при уважен иск по чл.45 ЗЗД срещу делинквента е допустим прекият иск на увреденото лице по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./; Плащането на сумата, присъдена на увреденото лице на основание чл.45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, но е от значение за неговата основателност. В съобразителната част на решението е разяснено, че упражняването на деликтното право от увредения чрез предявяване на иска по чл.45 ЗЗД не погасява признатото в чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ пряко право срещу застрахователя и обратно; Всеки от исковете по чл.45 ЗЗД и чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ има самостоятелно правно основание и предмет, поради което влязлото в сила осъдително решение срещу делинквента не се ползва със сила на пресъдено нещо и няма изпълнителна сила срещу неговия застраховател по застраховката „Гражданска отговорност”; Правото на обезщетение следва да се счита за погасено едва след окончателното удовлетворяване на увреденото лице, което настъпва с плащане на обезщетение до пълния размер на причинената вреда или до размер на застрахователната сума, ограничаваща договорната отговорност на застрахователя; Извършеното от делинквента плащане погасява правото на обезщетение до размер на платената сума, но не изключва правото на увредения да предяви пряк иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя за разликата до пълната си обезвреда; Погасяването на прякото право посредством пълното обезщетяване на вредите от делинквента обуславя неоснователност, а не недопустимост на пряката искова претенция по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя.
Изводите на въззивния съд за допустимост на предявените срещу касатора преки искове по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ кореспондират напълно с така възприетите разрешения и със закона. Влязлата в сила присъда, с която наказателният съд е осъдил виновния водач да заплати на ищците обезщетения за неимуществените вреди от смъртта на дъщеря им на основание чл.45 ЗЗД, не съставлява процесуална пречка за предявяване на исковете по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ срещу неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”. Предявяването на преките искове е насочено към упражняване на признатото в чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ самостоятелно право на обезвреда и е резултат от преценката на увредените лица, че присъдените на основание чл.45 ЗЗД деликтни обезщетения не покриват действителните неимуществени вреди, настъпили в правната им сфера като последица от виновното и противоправно поведение на застрахования делинквент. Ирелевантно за допустимостта на преките искове е наличието на изпълнителен лист за присъдените в наказателното производство деликтни обезщетения. Изпълнителният лист удостоверява право на принудително изпълнение за реализиране на вземанията за обезщетение, но издаването му е без правно значение за съществуването и за надлежното упражняване на правото на пряк иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./. Реализирането на вземанията за обезщетение по чл.45 ЗЗД е относимо към основателността, а не към допустимостта на преките искове срещу застрахователя. В хода на процеса не са ангажирани доказателства за реално плащане на дължимите от делинквента обезщетения, поради което - както правилно е прието в решението, претендираните на основание чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ обезщетения се дължат в пълния размер, определен в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Като е разгледал допустимите искове по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./ и е осъдил ответника - застраховател да заплати търсените с тях обезщетения, Софийски апелативен съд е постановил допустимо и правилно решение.
Настоящата инстанция споделя изцяло изводите на въззивния съд за недоказаност и неоснователност на релевираното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване. В константната и в задължителната практика на ВКС последователно е поддържано становището, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД като основание за намаляване на дължимото от делинквента или от неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност обезщетение, е необходимо пострадалият обективно да е допринесъл с поведението си за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Според постановеното по реда на чл.290 ГПК с характер на задължителна съдебна практика решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат.
Обоснована е преценката на въззивния съд, че в конкретния случай фактите и доказателствата по делото не насочват към причинна връзка между поведението на пострадалата С. М. и настъпилото на 12.03.2004 г. ПТП, при което е причинена нейната смърт. От заключението на автотехническата експертиза се установява, че произшествието е реализирано в района на автобусна спирка в момент, когато пострадалата е пресичала платното за движение на превозни средства в светлата част на деня, тръгвайки от спирката на около 1 м. зад потеглящия автобус. Заключението съдържа категоричен извод, че на местопроизшествието и в непосредствена близост до него не е имало вертикална и хоризонтална пътна маркировка, а съответно и очертана пешеходна пътека. Пътна маркировка и светофарна уредба не са съществували и на близкото кръстовище на [улица]и ул.”503”, намиращо се на около 35 м. от мястото на инцидента. Вещото лице е посочило, че въпреки ограничената от потеглящия автобус видимост, виновният водач се е намирал на такова отстояние от мястото на удара, че е имал възможност да възприеме пешеходката и да предприеме аварийно спиране, но при огледа не са открити спирачни следи. Така установените обстоятелства не позволяват да се приеме, че пострадалата е допуснала нарушения на превилата за движение по чл.113 ЗДвП /в приложимата редакция, обн. ДВ бр.20/1999 г./ и чл.114 ЗДвП като не е използвала пешеходна пътека - каквато не е имало в близост, не е съобразила разстоянието и скоростта на приближаващото превозно средство, преди да навлезе на платното за движение, удължила е ненужно пътя и времето за пресичане или е навлязла внезапно на платното. При липса на доказан обективен принос за настъпване на вредоносния резултат въззивният съд е приложил правилно разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, отказвайки да намали дължимите от застрахователя обезщетения по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./.
Предвид изложеното и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК, обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатски възнаграждения в размер на по 800 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1107 от 27.07.2009 г., постановено по в. гр. д. № 2250/2007 г. на Софийски апелативен съд, 2 състав.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК 121718407 - [населено място], [улица], № 3, да заплати на И. М. И. с ЕГН [ЕГН] и Л. М. И. с ЕГН [ЕГН] - двамата от [населено място], ул.”512-та” № 8, разноски по делото в размер на по 800 лв. на всеки един, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
|