8 Р Е Ш Е Н И Е № 64 гр. София, 05 август 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря……....Мира Недева...............и в присъствието на прокурора...................................Тома КОМОВ……………….....изслуша докладваното от Председателя наказателно дело № 56 по описа за 2022 г. Производството е образувано по касационна жалба на адв. В. В. – защитник на подсъдимия Д. А. В. срещу въззивно решение № 56 от 29.11.2021 г., постановено по внохд № 253/21г. на Бургаски апелативен съд. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Като съществени нарушения на процесуалните правила се изтъкват нарушения при анализа и оценката на доказателствените материали, изключване и изопачаване на част от тях; кредитиране единствено на доказателствата, обслужващи обвинението; частично кредитиране на показанията на свидетеля И. Н. в частта им подкрепяща обвинението; неизяснена фактическа обстановка и несъответствие между диспозитива на обвинителния акт и диспозитива на присъдата. В подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НК се твърди наличие на предпоставки за приложението на чл. 119, вр. чл. 12, ал. 2 от НК. Наред с това е отбелязано, че въззивният съд е преценил неправилно субективната страна на осъщественото от подсъдимия, който е причинил смъртта на пострадалия по непредпазливост, представляващо основание за квалифициране на извършеното от подсъдимия като престъпление по чл.124 от НК. Явната несправедливост на наказанието се обосновава с неотчитане на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства – чистото съдебно минало, трудовата ангажираност и физическия недъг. Алтернативно се настоява за изменение на атакуваното решение с преквалифициране на деянието по чл. 119 от НК или чл. 124 от НК или за намаляване размера на наложеното наказание. Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. Н. (преупълномощен от адв. В.) със същите аргументи. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата. Счита, че при анализа и оценката на доказателствата не са допуснати нарушения на процесуални правила, правната квалификация намира за правилна, а наложеното наказание за справедливо. Предлага решението на апелативния съд да се остави в сила. Частните обвинители и граждански ищци Г. С. И., Ш. Б. М. и А. Б. И., редовно призовани, не се явяват пред касационния съд. Не се явява и повереникът им – адв. К., от който е постъпила молба, с която заявява, че доверителите му желаят делото да се разгледа в тяхно отсъствие и споделят мотивите на въззивния съд. Подсъдимият Д. В. в последната си дума моли за уважаване на молбата му делото да се разгледа наново, поради наличието на много пропуски. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 145 от 16.06.2020г., постановена по нохд № 678/19г. по описа на Окръжен съд - Бургас, подсъдимият Д. А. В. е признат за виновен в това, че на 20.03.2015г. , в местността „П.“, в землището на [населено място], [община], умишлено умъртвил Б. А. И., поради което и на основание чл.115 и чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осемнадесет години. Със същата присъда подсъдимият Д. В. е признат за виновен в това, че за времето 20.03.2015 г. – 21.03.2015 г., в местността „П.“, в землището на [населено място], [община], унищожил противозаконно чужда движима вещ – лек автомобил марка „“ модел „“, с ДК [рег.номер на МПС] , на стойност 1245 лева, собственост на А. М. А., поради което и на основание чл. 216, ал. 1 и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия В. е наложено едно общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на осемнадесет години, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим. Със същата присъда подсъдимият В. е осъден да заплати в полза на гражданските ищци Г. С. И., Ш. Б. М. и А. Б. И. сумите от по 150 000 лв., представляващи обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен като неоснователен в останалата му част до пълния размер на претендираното обезщетение. На основание чл.59, ал.1 от НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимия. В тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените разноски по делото. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства. Така постановената присъда е обжалвана от защитника на подсъдимия – адв. К.. По подадената въззивна жалба е образувано внохд № 253/21г. на Бургаски апелативен съд. С решение № 56 от 29.11.2021г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила следва да бъде разгледано на първо място, тъй като е от значение за по - нататъшния ход на производството. Наведеният довод, че предходните инстанции са кредитирали единствено и само доказателствата, обслужващи обвинителната теза, е неоснователен. Въззивният съд подробно и аргументирано е обсъдил и анализирал детайлно както наличния по делото доказателствен материал, така и събраните в хода на проведеното въззивно съдебно следствие доказателства. (л.21-55 от въззивното решение). В случая апелативният съд е преценил годността на наличните по делото доказателства и е основал съдебния си акт единствено върху доказателствата, които са събрани в съответствие с изискванията на процесуалния кодекс. Възражението, че на показанията на свидетеля И. Н. била дадена вяра само в частта им, подкрепяща обвинението, а неоснователно били изключени от доказателствата в частта им, в която кореспондирали с обясненията на подсъдимия, е неоснователно. Правилно въззивният съд частично е изключил от доказателствената съвкупност показанията на св. И. Н. – полицейски служител, в частта им, с която се възпроизвеждат дадените от подсъдимия уличаващи го обяснения по време на предварителните беседи, преди В. да е бил привлечен като обвиняем. Свидетелят Н. не е извършвал процесуално - следствени действия на досъдебното производство, поради което няма пречка за участието му в производството в качеството на свидетел. Като полицейски служител същият е провел неформална беседа с подсъдимия, съдържанието на която е възпроизвел в свидетелските си показания, пресъздавайки направено от В. признание за съпричастност към извършеното престъпление. В мотивите на апелативния съд съд коректно е посочена практика на ЕСПЧ – решение по делото „Д. М. срещу България“, която е в синхрон с практиката на касационния съд (Р № 202/01.09.2020 г. по н.д. № 712/2019 г., II н.о., Р № 60171/15.03.2022 г. по н.д. № 765/2021 г., II н.о., Р № 60115/08.07.2021 г. по н.д. № 383/2021 г., III н.о., Р № 273/10.04.2019 г. по н.д. № 800/2018 г. , I н.о. и др.), която е категорична в разбирането си, че възпроизведените извънпроцесуални изявления на подсъдимия от полицейския служител, провеждащ оперативна беседа в досъдебното производство с лице, което все още няма установено процесуално качество, осигуряващо му съответните процесуални права, не могат да бъдат ценени като годен и надлежен доказателствен източник за проверка на обясненията на подсъдимия. Наред с това, самопризнанието на подсъдимия може да се осъществи само при депозиране на обяснения от негова страна при спазване изискванията на чл.115 от НПК. След като подсъдимият е отказал да даде обяснения по обвинението както на досъдебното производство, така и пред първоинстанционния съд, е недопустимо запълването на тази доказателствена празнота със свидетелски показания, възпроизвеждащи негови извън процесуални изявления в рамките на проведена оперативна беседа. Предвид изложеното правилно въззивният съд в тази част е изключил показанията на св. Н. от доказателствата по делото и ги е приел в останалата им част за достоверни, тъй като извън изложените съображения, депозираните от полицейския служител Н. показания принципно са допустим и надлежен доказателствен източник, съпоставим с останалата доказателствена маса по делото. Извършените от него действия и станалите му известни обстоятелства по време на оглед, претърсване, изземване, следствен експеримент, разпознаване, на които процесуални действия е присъствал, както и относно обстоятелства, свързани с отразените пред него изявления на трети лица, впоследствие придобили качеството на свидетел – в случая Р. И., са осъществени от лице, което не е разследващ орган по смисъла на НПК, а е полицейски служител и участник в екип, работил по случая. Полицейските служители, занимаващи се с оперативна дейност преди или по време на наказателния процес, не са участници в самата процесуална дейност и са извън обхвата на забраната по чл. 118, ал. 1 от НПК. В тази връзка изцяло несъстоятелно се явява възражението на защитника, че показанията на св. Н. в дискредитираната им част е следвало да бъдат приети като годен източник на доказателствена информация, тъй като се и припокривали с обясненията на подсъдимия, което водело до различна от приетата фактическа обстановка. Апелативният съд внимателно и акуратно е обсъдил дадените пред него в хода на въззивното съдебно следствие обяснения на подсъдимия В., като задълбочено ги е анализирал и оценил самостоятелно и в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото, и е стигнал до извод за приемането им единствено в частта, с която е признал, че в деня преди инкриминираната дата - 20.03.2015 г. и на същата дата пострадалият Б. И. е посетил къшлата му с цел покупка на овце; възникналия между тях спор за цената и неразбирателството им относно продажната цена, както и че пострадалият е отказал да напусне доброволно кошарата и че подсъдимият го е ударил с парче дърво по главата, вследствие на което пострадалият паднал на земята, не мърдал и издъхнал, като край него се образувала голяма локва кръв. В останалата им част обясненията на подсъдимия са отхвърлени като защитна версия, а именно относно твърденията му, че пострадалият го е псувал, нападал, нанесъл му множество удари по главата и тялото, от които имал счупени ребра, изпаднал в безсъзнание, заканил се да го убие и след нанесения от подсъдимия удар с парче дърво пострадалият се подхлъзнал и паднал назад, като си ударил главата в греда с остро желязо. Не е дадена вяра на тези обяснения и в частта, с която твърди, че всъщност св. Р. И. е организирал издърпването с лек автомобил на трупа до купа с боклуци и поставянето му в него, запалването на трупа, както и че свидетелят е взел сам решението да нареже колата на пострадалия на части и да я продаде за старо желязо. Обясненията на подсъдимия са в пълен противовес с показанията на св. И., който макар и да не е пряк очевидец на самото умъртвяване на пострадалия от подсъдимия, е възприел непосредствено след деянието местоположението, състоянието на пострадалия, дърпането и изгарянето на трупа и унищожаването на автомобила му. Наред с това, съдът е приел, че обясненията на подсъдимия не кореспондират в тази им част и с останалия доказателствен материал по делото. Възражението, че изложеното от въззивния съд като мотив за извършване на престъплението не почива на правната и житейска логика, е несонователно. На л. 51 от въззивното решение съдът е дал мотивиран отговор, с който съдебният състав на ВКС се солидаризира. От обясненията на подсъдимия и показанията на св. И. безспорно се установява, че мотивът за нанесения удар на пострадалия е непостигнатото помежду им съгласие за продажната цена на животните. Наведеният довод за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита с оглед липсата на идентичност между обвинителен диспозитив в обвинителния акт и диспозитива на присъдата, е неоснователен. Въззивният съд на л. 9-11 от решението си изключително обстоятелствено и задълбочено е дал отговор на отправеното и пред него аналогично оплакване, като настоящият съдебен състав смята изложените аргументи за правилни и законосъобразни и не намира за необходимо да ги преповтаря. Категорично не може да бъде възприето възражението, че въззивният съд е направил погрешен анализ на доказателствата и е установил произволно фактите по делото. Напротив, обсъдени са всички доказателства и доказателствени средства, като законосъобразно и логично съдът е посочил кои от тях приема и в коя им част и кои отхвърля и на какво основание. Така осъществената процесуална дейност на въззивния съд, свързана със събиране и анализ на доказателствата не сочи на допуснати процесуални нарушения. Изцяло от компетентността на решаващия делото съд е да извърши преценка на събраните по делото доказателства и да изложи мотиви кои от тях кредитира и по какви съображения. Необосноваността не е касационно основание, поради което касационната инстанция няма правомощия да контролира правилността на вътрешното убеждение на решаващия съд относно приетите факти, а следи единствено дали това убеждение е формирано при спазване на изискванията за обективно, всестранно и пълно изследване на събраните по реда на НПК доказателства. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Като нарушение на материалния закон се изтъква, че не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен, а именно, че деянието, осъществено от подсъдимия, следва да се квалифицира като такова по чл.124 от НК. Въззивният съд е подложил на внимателен анализ поведението на подсъдимия по време и след деянието, като е отхвърлил тезата, че същият е целял единствено причиняването на телесна повреда, а по отношение на причиняването на смъртта е действал непредпазливо. Ударът на пострадалия е нанесен със значителна сила от много близко разстояние – на една ръка, с твърд дървен предмет в главата - уязвима област. В резултат от причиненото нараняване се е стигнало до изтичането на голямо количество кръв от главата, довело и до смъртта на пострадалия. Локализацията на удара в жизнено важна част на човешкото тяло – главата, силата с която е нанесен; последващото поведение на подсъдимия с цел прикриване на извършеното, а именно закачване краката на пострадалия за лекия автомобил на подсъдимия с цел издърпването му до място за изхвърлянето и изгарянето на трупа, унищожаване лекия автомобил на пострадалия, показващи хладнокръвие, коравосърдечие, безчовечност, безразличие към извършеното и към състоянието на пострадалия, основателно са мотивирали инстанционните съдилища да приемат, че подсъдимият е действал с пряк умисъл да причини смъртта на пострадалия И.. Установените от съдилищата фактически обстоятелства сочат на извършено престъпление по чл.115 от НК при пряк умисъл, а не на причиняването на смърт при смесена форма на вината по чл.124 от НК. Касационният съд не възприе и тезата относно наличието на предпоставки за приложението на чл.12 от НК. Същата претенция е била отправена с въззивната жалба и е получила мотивиран отговор на л.57-59 от въззивното решение, с който настоящият съдебен състав се солидаризира. Няма как извършеното от подсъдимия да бъде преценено като неизбежна отбрана, тъй според приетите от инстанционните съдилища факти не е установено пострадалият да е осъществил нападение срещу подсъдимия. Обясненията на подсъдимия за нанесен жесток побой от пострадалия, закани за убийство, счупени ребра, удари в главата и тялото, изпадане в безсъзнание и изтръпване на болния му крак не кореспондират с нито един източник на доказателствена информация, а напротив опровергават се от показанията на св. Р. И.. Наред с това, както правилно е отбелязал апелативният съд, обективно невъзможно е извършването на действията по заличаване на следите от убийството, които изискват значителни физически усилия, да са осъществени от подсъдимия след като е получил заявените от него тежки травми. Несъстоятелно е възражението на защитата, че нанасянето на побой не винаги оставяло външни белези, тъй като описаният от подсъдимия жесток побой несъмнено би оставил такива. При липсата на доказателства за реализирано от пострадалия спрямо подсъдимия непосредствено противоправно нападение са неприложими разпоредбите на чл. 119 от НК и чл. 12 от НК. Предвид изложеното, касационният съд прецени, че въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон. Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Явната несправедливост на наложеното наказание е налице, когато то очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите по чл.36 от НК. Оплакването за явна несправедливост на наказанието се свежда до твърдение, че съдът не взел предвид всички смекчаващи отговорността обстоятелства, а именно чистото съдебно минало, трудовата ангажираност и физически недъг, който има подсъдимият. При определянето на наказанието в първата инстанция са били взети предвид като отегчаващи отговорността обстоятелства високата обществена опасност на деянието и дееца; лошите характеристични данни заради склонността му към агресия и саморазправа, занижен контрол, изобретателност и хладнокръвие при заличаване следите на извършеното. При индивидуализацията на наказанието са били преценени внимателно всички обстоятелства от значение за реализиране на наказателната отговорност на подсъдимия, като смекчаващи са преценени чистото съдебно минало, полаганият от него труд, макар и не по трудов договор и физическият недъг на крака, датиращ от преди много години. Апелативният съд, солидаризирайки се с изводите на окръжния съд, правилно и законосъобразно е стигнал до същия извод за налагане на наказание от осемнадесет години лишаване от свобода. В жалбата не се сочат нови обстоятелства от значение за определяне размера на наказанието, които да не са били взети предвид от инстанционните съдилища. В заключение касационният съд не намира основания за корекция на така отмерената санкция, която е съответна на обществената опасност на извършеното и отговаря на изискванията за справедливост, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 56 от 29.11.2021г., постановено по внохд № 253/21г. на Бургаски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.