Р Е Ш Е Н И Е
№ 64
Гр.София, 21.02.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари, 2014 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ЛАКОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 24/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 105/09.07.13 г., постановена от Софийския военен съд /СВС/ по Н.Д.105/13 г., подсъдимият М. К. Р. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл.252,ал.2 вр.ал.1 НК, по чл.214,ал.2,т.1 вр.ал.1 вр.чл.213 А,ал.2,т.3 НК и по чл.213 А,ал.1 вр. чл. 26 НК и вр.чл.54 и 57,ал.2 НК му е наложено наказание лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58 А,ал.1 НК, от три години и четири месеца лишаване от свобода по първото престъпление, една година и четири месеца по второто и осем месеца по третото. Наложени са и допълнителни наказания-глоба от 5 000 лв.и конфискация на част от имуществото на виновния-л.а. Ш. О. с рег. [рег.номер на МПС] за престъплението по чл.252,ал.2 НК, глоба от 4 000 лв.за престъплението по чл. 214, ал.2 НК и глоба от 1 000 лв.за престъплението по чл.213 А,ал.1 НК. На основание чл.23,ал.1 НК е определеноо най-тежкото измежду посочените наказания- лишаване от свобода от три години и четири месеца, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, глоба от 5 000 лв.и конфискация на част от имуществото- л.а.Ш. О. с рег. [рег.номер на МПС] . На основание чл.53, ал.2,б.Б НК е отнето в полза на държавата придобитото чрез престъплението по чл.252, ал.2 вр.ал.1 НК и деецът е осъден да заплати сумата от 4 695 лв.
С решение № 38/25.11.13 г.,постановено от Военно-апелативния съд на РБ /ВоАС/, цитираната присъда е потвърдена.
Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който го атакува в срок чрез своя защитник с оплакване за определяне на наказанието, без да бъде приложен институтът на чл.55 НК. Моли ВКС да измени решението и да намали драстично наложеното наказание.
В съдебно заседание пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела касаторът и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея аргументи, като се релевира оплакване и за постановяване на първоинстанционния съдебен акт от незаконен състав. В тази връзка защитата настоява за връщане на делото за провеждане на нов процес, а самият подсъдим моли да бъде намалено наложеното му наказание и да се приложи институтът на условното осъждане.
Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия го процесуален документ и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл. НПК, намира за установено следното:
На първо място настоящата инстанция следва да вземе отношение по въздигнато пред нея възражение за постановяване на съдебен акт по това дело от незаконен състав, което, ако бъде прието за основателно, всякога представлява съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните- такова по чл.348,ал.2,т.3 вр.ал.1,т.2 НПК, водещо до обезателна отмяна на решението и/или присъдата, издадени от незаконен състав. Това от своя страна би обезсмислило каквото и да е обсъждане на други отправени доводи по съществото на производството.
Не може да не се отбележи, че цитираният аргумент се поставя за пореден път на разглеждане пред съд. Това е сторено от защитата и пред въззивната инстанция, но същата не е счела за нужно да даде никакъв отговор. Съобщеното би могло да бъде обмисляно на плоскостта на липса на мотиви- друго съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните- такова по чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК, което също непременно води до отмяна на атакувания съдебен акт, в случая второинстанционния такъв.
В процесния казус обаче извод в подобна насока не следва да бъде направен. И това е така, не само защото първостепенното разглеждане на делото е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по смисъла на чл.371,т.2 и сл.НПК и не е правено възражение за незаконен състав. В тази връзка същественият въпрос, обсъждан от ВоАС, е касаел размера на наложеното наказание. По-важна е същността на отправеното възражение, което явно е счетено за несериозно от страна на въззивната инстанция. Все пак не е било излишно да се изложат дори и бегли мотиви за това.
Твърди се, че съдебният състав, постановил първоинстанционния съдебен акт, е незаконен, защото пред съдията-докладчик в качеството му на съдия от първоинстанционен съд са били снети обяснения на подсъдимия на досъдебното производство, както и показания на свидетели. Следователно този съдия е участвал в събиране на доказателствата на досъдебното производство, предубеден е и е подлежал на отвеждане. След като това не е сторено, постановената присъда следва да се счита издадена от незаконен състав, твърди защитата.
Казаното във фактически план е вярно. В т.2 от ДП са приложени писмени доказателствени средства, опредметяващи разпит пред полковник Ц. Г., съдия-докладчик по настоящото първоинстанционно наказателно производство. Незаконосъобразна обаче е тезата на защитата, че съдията от първостепенен съд участва в събиране на доказателства в хода на досъдебното производство. Той няма активна роля по набавяне на доказателствен материал, нито има решаваща функция на тази съдебна фаза. Съдията следи най-вече за законосъобразното провеждане на съответния разпит от водещия разследването, който разпит е допуснат при изрично предвидени в НПК условия. Той /съдията/ не е запознат със същността на воденото производство. Неслучайно в разпоредбата на чл.223, ал.1, изр.посл. НПК в случаи като третирания делото не му се предоставя.
Продължението на тезата на защитата означава и че съдията,пред който се извършват процесуални действия в хода на досъдебното производство или който разрешава или одобрява такива /например да се осъществи или след като са осъществени обиск, претърсване и изземване/, прави преценка на събраната на първата фаза на процеса доказателствена съвкупност. Това, разбира се, е невярно. Той не знае каква е доказателствената наличност, нито има процедура, в която да прави преценка. Без да се излагат допълнителни аргументи за несъстоятелността на изтъкнатата позиция, само ще се отбележи, че ако би била вярна аргументацията на защитника за участие на съдията в събиране на доказателствата и/или тяхна оценка, процесуалният закон би включил положение като процесното сред абсолютните предпоставки за отвод по чл.29,ал.1 НПК, както например е сторено в случаите на чл.29,ал.1,т.1 НПК.
А що се отнася до това, че съдията-докладчик би могъл да бъде предубеден за изхода на делото, което би било основание за отвод по силата на чл.29, ал.2 НПК, то след като той сам не е изложил аргументи в тази посока при свой самоотвод, нито пък е регистрирал поведение, обмислимо на тази плоскост, отстояващата подобна позиция страна е задължена да представи доказателства в подкрепа на ценими в коментирания контекст обстоятелства. Такива понастоящем липсват и възражението за постановяване на присъдата на СВС от незаконен състав се явява неоснователно.
Другото основно оплакване по касационната жалба е свързано с наложените наказания по всяко от отделните престъпления. Спори се за обстоятелството, че съдилищата по същество не са определили същите при условията на чл.55 НК, предвид самопризнанието, направено от подсъдимия в хода на досъдебното производство. При така конструираната теза оплакването следва да бъде подведено под касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК, тъй като при индивидуализиране на съответното наказание при ангажирана наказателна отговорност, съдът неправилно е приложил материалния закон.
Отново трябва да се напомни, че съдебното производство пред първата инстанция е протекло при условията на чл.371,т.2 и сл.НПК и деецът изцяло е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласявайки се да не се събират доказателства за тях. Поначало определените на Р. наказания по отделните деяния са наложени при условията на чл.54 НК на минимума, предвиден в НК ма всяко отделно деяние, редуциран при условията на чл.58 А,ал.1 НК досежно наказанието лишаване от свобода. Затова единственият начин за намаляване на наказанието до степен да е възможно да се обмисля институтът на условното осъждане, каквото е най-важното искане на подсъдимия, е да се разсъждава за наличие на предпоставки по чл.55 НК поне за престъплението по чл.252,ал.2 НК.
ВКС се солидаризира с всички несъставомерни елементи, обмислени от решаващите съдилища, дали им възможност да отмерят дължимите наказания. Вярно е,че касаторът е извършил едно продължено престъпление и друго продължавано по своя характер, което говори за упорита престъпна дейност и следователно за по-висока степен на обществена опасност и на деянието, и на дееца. Същевременно обаче, що се касае до деятелността по чл.252, ал.2 вр.ал.1 НК не е оценен фактът,че Р. е допринесъл изключително за разкриване на обективната истина, давайки добросъвестни обяснения на досъдебното производство. Не може да не се вземе предвид, че доказателственият механизъм на престъпленията по чл.213 А и 214 НК е по-различен от този по чл.252 НК и затова самопризнанието по тях не следва да се разгледа по същия начин,както се иска в жалбата. Но като се има предвид спецификата на множеството отделно отпуснати заеми, за чието връщане деецът е искал лихва, което негово поведение обосновава извършването на банкова дейност по занятие без съответно разрешение, този съд намира, че доказателствената дейност би била затруднена в значителна степен, ако Р. не бе направил самопризнание на досъдебното производство. Затова той трябва да бъде бонифициран, признанието му в тази част да бъде отчетено като изключително смекчаващо обстоятелство и наказанието за извършване на третираното престъпление да бъде решено на плоскостта на чл.55,ал.1,т.1 НК, във връзка с чл.58 А,ал.4 НК. Казаното не влиза в дискурс с разрешенията, дадени по ТРОСНК 1/09 г.
Тук е мястото да се обърне внимание на едно съображение по обосноваване на искането за определяне на дължимо наказание от страна на защитата. Според нея с неопределяне на наказанието при условията на чл.55 НК и ефективно постановяване на изтърпяване на лишаването от свобода, се обезсмисля правният принцип за зачитане на самопризнанието и съдействието на досъдебното производство. Тази позиция е несъстоятелна. Самопризнанието като доказателство, набавено в хода на досъдебното производство, различаващо се от признанието на фактите с оглед преминаване на разглеждане на делото в процедура по чл.371, т.2 и сл.НПК, не предопределя автоматически налагане на наказание при условията на чл.55 НК, още по-малко пък с прилагане на чл.66 НК, та при неспазване на това положение да е нарушен някакъв постулат. Необходим е конкретен подход по всяко производство, който да обуславя налагането на съответно наказание и начина на неговото изтърпяване. В настоящото дело касационната инстанция разглежда същината на самопризнанието за деятелността по чл.252 НК като дотолкова важно за установяване на същата и за бързото разплитане на казуса в тази връзка, че се счита за съществен благоприятен фактор за дееца, обосноваващ приложението на чл.55 НК.
В светлината на последното казано, при конкретното индивидуализиране на наказанието при спазване нормата на чл.55, ал.1,т.1 НК по отношение на Р., за престъпното му поведение по чл.252,ал.2 вр.ал.1 НК, наказанието, което трябва да бъде наложено, е три години лишаване от свобода. Този срок се явява необходим и достатъчен лицето да направи равносметка на поведението си и да приведе същото към стриктна правомерност. Наказанията глоба от 5 000 лв. и конфискация на автомобил на дееца не следва да бъдат ревизирани. Те са наложени основателно, въпреки принципната възможност да не се определи конфискация по чл.252,ал.2 НК и възможността, дадена от чл.55,ал.3 НК, за неналагане на по-лекото предвидено в съответната материално-правна разпоредба наказание- в случая глоба и конфискация. Потвърждаването на тези наказания ще мобилизира в по-голяма степен касатора към строго съблюдаване на законите.
Посоченото разрешение налага и промяна на определяне на общото най-тежко наказание по чл.23 НК. То следва да бъде три години лишаване от свобода, което реално води до намаляване на наказанието. За реализиране на прогласените в чл.36 НК цели на последното не е необходимо ефективно изтърпяване от Р. и отделянето му от обществото, поради което на основание чл.66,ал.1 НК се определя изпитателен срок от пет години, за който се отлага изтърпяването на лишаването от свобода. По този начин ще бъде даден шанс на касатора да покаже действително отърсване от престъпен стереотип.
Тъй като решението на въззивната инстанция, с оглед изтъкнатото, подлежи на изменение, трябва да се посочи обстоятелство, свързано с наказанието, незабелязано служебно от нея, а именно- СВС е определил общо наказание по чл.23,ал.1 НК от три години и четири месеца лишаване от свобода, 5 000 лв. глоба и конфискация на част от имуществото на виновния-л.а. Шкода О.. Макар и без съмнение да е ясно какво е имал предвид първият решаващ съдебен състав, формално не е спазена нормата на чл.23,ал.3 НК, когато при различни по вид наказания, някое от които е глоба или конфискация, съдът го присъединява изцяло или отчасти към най-тежкото наказание. Иначе казано, бил е нужен отделен диспозитив за присъединяване на наказанията глоба и конфискация. Няма пречка това да бъде направено от настоящата инстанция, по какъвто начин ще бъде отстранен констатираният недостатък.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 вр. ал.1,т.3 вр. чл.348,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение № 38/25.11.13 г., постановено от Военно-апелативния съд на РБ по В.Н.Д.37/13 г., в частта, в която е потвърдена присъда № 105/ 09.07.13 г.,постановена от Софийски военен съд по Н.Д.105/13 г., за наложеното наказание за престъпление по чл.252,ал.2 вр.ал.1 НК и определеното общо наказание по чл.23,ал.1 НК, както следва:
На основание чл.58 А, ал.4 вр.чл.55,ал.1,т.1 НК определя на подсъдимия М. К. Р. за извършеното от него престъпление по чл.252,ал.2 вр.ал.1 НК наказание лишаване от свобода за срок от три години.
На основание чл.23,ал.1 НК определя най-тежкото от трите наложени по това производство наказания лишаване от свобода,а именно три години лишаване от свобода.
На основание чл.66,ал.1 НК отлага изтърпяването на така наложеното наказание лишаване от свобода за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.
На основание чл.23,ал.3 НК присъединява към наказанието лишаване от свобода наказания глоба от 5 000 лв. /пет хиляди/ и конфискация на част от имуществото на виновния-л.а.Ш. О. с рег. [рег.номер на МПС] .
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|