Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 652
София, 15.08.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 4395 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. С., чрез адв. В. В., против решение № 265248/05.08.2021 г. по в.гр.д. № 12303/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 16.09.2020г., постановено по гр.дело №47854/2018г. по описа на СРС, ГО, 118 с-в, с което е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че касаторът Д. В. С. дължи на „Б. Ремонт Строй“ ООД, на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, сумата от 5613 лева - неизплатена част от дължимо възнаграждение по договор за изработка от 25.09.2017г. за извършване на строително-ремонтни дейности в апартамент № , [населено място], жилищен адрес ведно със законната лихва от 21.03.2018г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 30.03.2018г. по ч.гр.д.№18800/2018г. по описа на СРС, 118 състав, както и в частта, с която е отхвърлено като неоснователно заявеното от касатора възражение за прихващане със сумата от 3500 лева - обезщетение за вреди под формата на пропуснати ползи от неизпълнение на задължението на ищеца да завърши ремонта в уговорения срок и представляващо пазарния наем за имота за периода от 18.12.2017г. до 17.05.2018г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност и необоснованост на същото поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въпросът развален ли е процесният договор, не е ирелевантен за спора, както е приел въззивния съд. Изложени са съображения, че въпросът е релевантен с оглед правната квалификация на иска, тъй като при развален договор, правното основание на иска би било по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а не по чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 266 ЗЗД, какъвто иск е предявен с исковата молба.Поддържа се неправилност на извода на съда, че и в случаите на развален договор, изпълнителят има право на възнаграждение за изработеното, което е годно съгласно уговореното в договора предназначение и може да се ползва от възложителя на работата.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Има ли право на възнаграждение за изработеното изпълнителя, в случаите на развален по негова вина договор, при направени от страна на възложителя възражения за некачествено изпълнение и неприемане на изпълнената работа от последния; 2/ Дължимо ли е от изпълнителя обезщетение за вредите настъпили от невъзможността възложителят да ползва имота в резултат на забавено изпълнение на строително-ремонтните работи, какъв е характерът на това обезщетение и следва ли възложителят да доказва реална възможност за увеличаване на имуществото си или остойностяването по пазарен наем на пропуснатите ползи, произтичащи от невъзможността да се ползва имота вследствие забавата, е достатъчно, за да бъде присъдено това обезщетение. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 34 от 22.02.2010 г. по т.д. № 558/2009 г. на ІІ т.о., а по отношение на втори въпрос - с практиката, обективирана в решение № 60 от 11.05.2009 г. по т.д. № 559/2008 г. на ІІ т.о.
Насрещната страна – „Б. Ремонт Строй“ ООД, чрез пълномощника адв. Г. Н., в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Иска се присъждане на разноски, като е представен договор за правна защита и съдействие.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно, като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите, изложени от СРС. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е възприел установената от него фактическа обстановка и е споделил правните изводи за частична основателност на установителния иск относно вземане на за възнаграждение по договор за изработка от 25.09.2017 г. и анекс – приложение № 3 към договора, с който страните са уговорили допълнителни дейности, както и са продължили срока за изпълнението им с още 55 дни. По доводите на ответника във въззивната му жалба, съдът е приел, че независимо дали договорът е развален или не от възложителя, респективно дали основанието на претенцията е по чл.258 и сл.ЗЗД или по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, възложителят има право да получи възнаграждение за реално извършените и годни за изпълнение на предназначението СМР по договора. Посочил е, че предвид спецификата на конкретния случай развалянето на договора е без значение, тъй като при определяне на дължимата от изпълнителя сума е съобразено заключението на вещото лице за стойността на тези реално извършени СМР.
С оглед частичната основателност на предявения иск, въззивният съд е разгледал и релевираното от ответника евентуално възражение за прихващане със сумата 3500 лева, представляваща обезщетение за вреди – пропуснати ползи от неизпълнение на задължението на ищеца да завърши ремонта в уговорения срок и представлява пазарния наем за имота за периода от 18.12.2017г. до 17.05.2018г. Приел е, че с ангажираните по делото доказателства, ответникът не е установил реалната възможност за увеличаване на имуществото си в случай на точно изпълнение от страна на ищеца, като е препратил към мотивите на първата инстанция, че когато се претендира обезщетяване на основание чл.82 ЗЗД на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане-основен ремонт на обект, какъвто е настоящият случай, в тежест на претендиращия обезщетението е да докаже и реалната възможност за увеличаване на имуществото си, ако изпълнителят беше изпълнил точно задължението си, както и размера на пропуснатата полза, в който смисъл е разрешението, дадено в ТР № 3 от 12.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГТК.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:
За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
И двата повдигнати в изложението въпроси не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обосновката на поставените въпроси е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилност и необоснованост на съдебното решение, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Неправилността и необосноваността на решението /извън хипотеза, обхваната от понятието „очевидна неправилност“/ не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота на изложението, следва да бъде посочено, че не е налице и сочения допълнителен селективен критерий - противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Дадено от съда разрешение не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение, според която възнаграждението се дължи за извършена и приета работа, като тежестта на доказване, че работата е изпълнена лошо, е върху възложителя. В конкретния случай съдът е приел, че стойността на изработеното от ищеца възлиза на 20 967 лева, както и че стойността некачествено извършените такива е 2 354 лв., с която сума следва да се намали възнаграждението по релевираното от ответника възражение по чл.265, ал.1 ЗЗД. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с трайната практика на ВКС, че задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение възниква след приемане на работата на осн. чл.266, ал.1 ЗЗД, което е негово основно задължение, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. Установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства - чрез писмени доказателства /приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. т.е. приел е че работата е приета, но с възражения за недостатъци.
Посоченото от касатора решение № 60 от 11.05.2009 г. по т.д. № 559/2008 г. на ІІ т.о., е постановено преди приемане на Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ВКС, ОСГТК, с което е уеднаквена съдебната практика по въпроса дали при предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, необходимо ли е да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца или същото се предполага, поради което не удовлетворява допълнителния критерий на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна по жалбата – „Б. Ремонт Строй“ ООД, чрез пълномощника адв. Г. Н., сумата от 1500 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство.


Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 265248/05.08.2021 г. по в.гр.д. № 12303/2020 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Д. В. С., ЕГН с адрес [населено място],[жк], ап.21, да заплати на „Б. Ремонт Строй“ ООД, ЕИК, сумата от 1500 лв. - разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: