2 Р Е Ш Е Н И Е № 395 гр. София, 10.10. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1538 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 83/20.04.2011 г., постановено по въззивно търг. дело № 110/2011 г. на Варненския апелативен съд (ВнАС). С него, като е отменено в осъдителната му част и в частта му относно разноските, решение № 28/05.11.2010 г. по търг. дело № 13/2010 г. на Търговищкия окръжен съд (ТОС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ЗК [фирма] искове: за сумата 122 893.15 лв., заплатена по изп. дело № 200976904000257 на ЧСИ А. З., в изпълнение на съдебно решение по гр. дело № 891/2008 г. на Търговищкия районен съд (Т.), ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.02.2010 г. до окончателното й изплащане; и за сумата 6 755 лв., представляваща законна лихва върху сумата 122 893.15 лв. за периода 22.05.2009 г. – 05.11.2009 г.; като в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Същият жалбоподател [фирма] е подал касационна жалба и срещу решение № 190/08.08.2011 г., постановено по същото въззивно търг. дело № 110/2011 г. на ВарнАпС. С него е допълнено решението с № 83/20.04.2011 г., като са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Й. П. М. евентуални искове за същите суми 122 893.15 лв. и 6 755 лв., ведно с посочената законна лихва върху първата от тях. С определение № 603/21.05.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивните решения (основно и допълнително) по следните два правни въпроса: 1) разполага ли работодателят, който е осъден и е заплатил обезщетение за трудова злополука по чл. 200 от КТ, с регресни искове по чл. 54 от ЗЗД срещу прекия причинител на вредите и срещу неговия застраховател по задължителната застраховка „гражданска отговорност”; и 2) разполага ли застрахователят по задължителната застраховка „гражданска отговорност” с възражение срещу предявения против него иск от работодателя, заплатил обезщетението по чл. 200 от КТ, че и той (застрахователят) вече е заплатил застрахователно обезщетение за същите вреди по споразумение с пострадалия, ако застрахователят не е бил привлечен като трето лице – помагач в процеса по иска по чл. 200 от КТ, но при условие, че в това производство е бил привлечен застрахования пряк причинител на вредите и застрахователят не го е уведомил за плащането и за сключеното споразумение с пострадалия. По първия въпрос касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като е прието, че въззивният съд е разрешил същия в противоречие с практиката на ВКС, а именно – в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 321/26.04.2010 г. по гр. дело № 4161/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, и в противоречие с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 469/04.08.2009 г. по частно гр. дело № 329/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По втория правен въпрос касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като е прието, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. К. поддържа оплаквания и излага подробни съображения в жалбите за неправилност на обжалваните решения (основно и допълнително), поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по главните искове ЗК [фирма], в писмения си отговор излага бланкетно становище за неоснователност на касационната жалба срещу основното въззивно решение. Ответникът по евентуалните искове Й. П. М. не е подал отговор на касационната жалба срещу допълнителното въззивно решение; не е заявил становище и в откритото съдебно заседание на касационната съдебна инстанция. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведените от касатора правни въпроси намира следното: По първия въпрос: В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 321/26.04.2010 г. по гр. дело № 4161/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че работодателят, който дължи обезщетение за трудова злополука по чл. 200 от КТ, чийто размер е определен с влязъл в сила съдебен акт, има право на регрес по чл. 54 от ЗЗД срещу прекия причинител на увреждането – именно в този размер, ако последният е бил привлечен в процеса като трето лице-помагач, а в хипотезата, когато такова привличане не е извършено, прекият причинител може да прави всички възражения, които би могъл да направи и в производството, по което е имало интерес от привличането му. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 469/04.08.2009 г. по частно гр. дело № 329/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че при извършено плащане на обезщетение по чл. 200 от КТ на увреденото лице-кредитор и погасяване на задължението на длъжника-делинквент, възможността на третото платило лице-работодател да си върне това, което е платил, зависи от вътрешните му отношения с длъжника-делинквент, като при наличие на застраховка „гражданска отговорност” тези правоотношения се подчиняват на особеностите на застрахователното правоотношение между длъжника-делинквент и застрахователя, последният от които е пряко задължено лице и отговаря в обема, в който отговаря и причинителят на вредата, поради което по силата на чл. 226 от КЗ няма пречка работодателят да предяви спрямо застрахователя обратен регресен иск по чл. 54 от ЗЗД. Настоящият състав изцяло възприема така формираната по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 от ГПК практика на ВКС, с която са дадени горните разрешения на първия правен въпрос. Същите следват от вида и функциите на отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ, на делинквента по чл. 45 от ЗЗД и на застрахователя по чл. 226 от КЗ, всеки от които отговаря на различно основание спрямо увреденото лице, без между тях да е налице солидарност на задължението за заплащане на обезщетението, което се дължи за едни и същи вреди. Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е гаранционно-обезпечителна и безвиновна – той отговаря спрямо пострадалия работник или служител, респ. спрямо неговите наследници в случай на причинена смърт при трудова злополука, само поради факта на съществуващото трудово правоотношение между него и увредения работник или служител, независимо дали трудовата злополука е настъпила в резултат на случайно събитие или непреодолима сила, или е била причинена от виновно поведение на самия работодател – физическо лице, на други (различни от пострадалия) негови работници или служители, или на трето за трудовото правоотношение физическо лице. В последните два случая гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя има функцията да репарира вредите от трудовата злополука, причинена от чуждо виновно поведение. Когато тя е причинена виновно от работник или служители при същия работодател и последният заплати обезщетение по чл. 200 от КТ на пострадалия, респ. на наследниците му, той (работодателят) разполага с регресното материално субективно право и специалния иск по чл. 202 от КТ срещу виновния работник или служител, причинил трудовата злополука, респ. увреждането. Последният от своя страна отговаря спрямо пострадалия, респ. спрямо неговите наследници на основание чл. 45 от ЗЗД – за обезщетяване на вредите от своето виновно и противоправно поведение. На същото основание – чл. 45 от ЗЗД отговаря спрямо пострадалия, респ. спрямо наследниците му, и третото за трудовото правоотношение лице, което виновно и противоправно е причинило увреждането, представляващо същевременно и трудова злополука. В този случай работодателят, който е заплатил обезщетение по чл. 200 от КТ за същите вреди от същата трудова злополука, ще разполага срещу делинквента, не с регресното материално субективно право и специалния иск по чл. 202 от КТ, а с регресното материално субективно право и иска по чл. 54 от ЗЗД, тъй като и в този случай е заплатил обезщетение за вреди, виновно причинени от другиго, но който не е негов работник или служител. Двата регресни иска по чл. 202 от КТ и по чл. 54 от ЗЗД имат една и съща цел – отговорността за вредите да бъде понесена от този, който ги е причинил, което е основен правен принцип. От друга страна, отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност” е договорна и е функционално свързана с отговорността на застрахования-делинквент – застрахователят е длъжен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди (чл. 223 от КЗ). Именно с оглед защита интересите на увредените лица законодателят е установил на тяхно разположение прекия иск срещу застрахователя по чл. 226 от КЗ. От друга страна застрахованият-делинквент, който вече е удовлетворил увреденото лице, също разполага с правото да получи обезщетение от застрахователя (чл. 229 от КЗ). При това положение, от систематичното тълкуване на разпоредите на чл. 54 от ЗЗД, във вр. с чл. 226 и чл. 229 от КЗ следва, че няма пречка и работодателят, който чрез заплащане на обезщетение по чл. 200 от КТ вече е удовлетворил пострадалия работник или служител, респ. неговите наследници, да насочи регресните си претенции за връщане в патримониума си на платеното, не срещу делинквента, причинил трудовата злополука и увреждането, а направо срещу неговия застраховател по застраховката „гражданска отговорност”. Това следва и от основната идея при застраховането - именно застрахователят, извършващ застрахователна дейност по занятие, да поеме риска от настъпването на застрахователното събитие. По втория въпрос: Работодателят, срещу когото е предявен иск по чл. 200 от КТ може да привлече по реда на чл. 219 от ГПК като трето лице – помагач, както делинквента, така и застрахователя му по задължителната застраховка „гражданска отговорност”, срещу които, съгласно гореизложеното, той има регресните права по чл. 54 от ЗЗД, респ. по чл. 54 от ЗЗД, във вр. с чл. 226 от КЗ (в този смисъл е и цитираното по-горе определение № 469/04.08.2009 г. по частно гр. дело № 329/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В този случай влязлото в сила съдебно решение по чл. 200 от КТ ще има действието по чл. 223 от ГПК, поради което регресните права на работодателя срещу привлечените като трети лица – помагачи делинквент и застраховател, ще са в постановения от съда размер на обезщетението по чл. 200 от КТ (в този смисъл е и цитираното по-горе решение № 321/26.04.2010 г. по гр. дело № 4161/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). Когато обаче работодателят е привлякъл по реда на чл. 219 от ГПК единствено делинквента, но не е привлякъл застрахователя, за да му помага в производството, в което е уважен иска по чл. 200 от КТ, то застрахователят по никакъв начин няма да е обвързан от това влязло в сила съдебно решение, поради което в последващо производство, образувано срещу него по иск на работодателя по чл. 54 от ЗЗД, във вр. с чл. 226 от КЗ, може да му противопостави всички възражения, които би могъл да направи и в производството, по което е имало интерес от привличането му, включително и възражение, че вече е заплатил обезщетение на пострадалия, респ. на наследниците му, по сключено между тях споразумение. Основателността на такова възражение на застрахователя срещу предявения от работодателя иск по чл. 54 от ЗЗД, във вр. с чл. 226 от КЗ произтича от това, че работодателят не би могъл да има спрямо застрахователя повече права от увредения, респ. от наследниците му, които поначало разполагат с прекия иск по чл. 226 от КЗ. Това възражение на застрахователя и неговата основателност по никакъв начин не могат да зависят от това дали той е уведомил за плащането застрахования делинквент, който единствен е участвал като помагач на работодателя в процеса по чл. 200 от КТ. При полагане на обикновената грижа за собствените си интереси като страни в този процес, както застрахованият делинквент, така и работодателят, който го е привлякъл, за да му помага, биха могли да узнаят и да противопоставят на ищеца по чл. 200 от КТ, извършеното на последния плащане от застрахователя на обезщетението по задължителната застраховка „гражданска отговорност”. Предвид горните разрешения на поставените по делото правни въпроси, при извършената съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК проверка правилността на обжалваните въззивни решения (основно и допълнителнио), настоящият съдебен състав намира следното: По делото е безспорно установено следното: На 18.08.2007 г. Т. П. К. е загинал при пътно-транспортно произшествие (ПТП), причинено от евентуалния ответник Й. М., който се е признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК по н.о.х.д. № 408/2007 г. на Т., приключило със споразумение. Загиналият е работел по трудово правоотношение при дружеството-касатор, и тъй като е починал по време на работа, с разпореждане № 36/27.08.2007 г. на РУ”СО” на ТП на НОИ – [населено място], злополуката е призната за трудова. По иск по чл. 200 от КТ, предявен от неговите наследници С. Т. П., М. Т. П. и И. Т. П., по гр. дело № 891/2008 г. на Т. и въззивно гр. дело № 61/2009 г. на ТОС, касаторът е осъден да заплати обезщетение в размер от по 30 000 лв. на всеки един от тримата наследници за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на баща им Т. К.. В това производство касаторът е привлякъл като трето лице-помагач евентуалния ответник в настоящото производство Й. М.. По изп. дело № 200976904000257 на ЧСИ А. З. касаторът е заплатил на наследниците присъдените обезщетения, ведно със законните лихви и с дължимите такси и разноски, като общо платената сума възлиза на процесната такава от 122 893.15 лв. Евентуалният ответник М. е имал сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност” с ответното застрахователно дружество, което също е заплатило за същите неимуществени вреди – застрахователно обезщетение в размер от по 20 000 лв. на всеки един от тримата наследници на загиналия – по споразумение с тях от 22.04.2008 г. При тези обстоятелства по делото, неправилни – в нарушение на материалния закон (и в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 от ГПК, споделяна и от настоящия състав на ВКС по гореизложените съображения по първия правен въпрос) са решаващият извод на въззивния съд и изложените в тази връзка съображения, че макар да е заплатил на наследниците на починалия при трудовата злополука работник присъденото с влязлото в сила съдебно решение обезщетение по чл. 200 от КТ, касаторът-ищец поначало (по принцип) не разполага с регресните права по чл. 54 от ЗЗД, респ. по чл. 54 от ЗЗД, във вр. с чл. 226 от КЗ, съответно – както срещу евентуалния ответник Й. М., който е причинил процесните неимуществени вреди, така и срещу неговия застраховател по задължителната застраховка „гражданска отговорност”, срещу когото са предявени главните искове в настоящото производство. От друга страна, предвид даденото по-горе разрешение на втория правен въпрос, въззивният съд правилно е приел, че с извършеното доброволно плащане на застрахователното обезщетение по споразумението с наследниците на починалия работник, ответното застрахователно дружество е освободило от отговорност, както себе си, така и всеки друг длъжник, който би отговарял към тях на някакво друго правно основание – до размера на платеното. Правилно е прието и че касаторът е могъл да иска в процеса по чл. 200 от КТ, воден срещу него от наследниците на починалия работник, намаляване на задължението си към тях със сумата на платеното им застрахователно обезщетение, както и че нито за тази сума, нито за разликата в повече съгласно влязлото в сила съдебно решение той може да се суброгира в техни права срещу застрахователя, каквито те нямат, след като с подписанато между тях споразумение те са се съгласили да не търсят нищо в повече от договореното и заплатено им от ответника-застраховател обезщетение. Правилно възивният съд е приел също, че касаторът е водил зле процеса по чл. 200 от КТ, като не е привлякъл като трето лице-помагач в него и ответното застрахователно дружество, нито е поискал събиране на доказателства за плащането на застрахователното обезщетение, за да отбие иска по чл. 200 от КТ – по претенциите на наследниците на загиналия работник, които вече са били удовлетворени от ответното застрахователно дружество, както и че като не е обвързал ответното застрахователно дружество със силата на пресъдено нещо на това решение, касаторът не може да му го противопостави в настоящото производство. В заключение, правилен е и крайният извод на въззивния съд за неоснователност на главните искове на касатора срещу ответното застрахователно дружество, поради което основното решение № 28/05.11.2010 г., с което тези искове са отхвърлени, следва да се остави в сила. Неправилно е допълнителното решение № 190/08.08.2011 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Й. П. М. евентуални искове. Като е приел, че касаторът-ищец поначало, по принцип няма регресно право по чл. 54 от ЗЗД спрямо евентуалния ответник по делото, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон. Това налага касиране на допълнителното решение и разрешаване по същество спора по евентуалните искове. Както беше изяснето при отговора на първия правен въпрос, касаторът-ищец, който в качеството си на работодател е заплатил на наследниците на починалия при трудовата злополука работник обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 от КТ, присъдено с влязлото в сила съдебно решение, при участието в това производство на привлечения в него като трето лице-помагач пряк причинител на вредите и евентуален ответник по настоящото дело Й. М., е обвързал последния с действието на това решение по чл. 223 от ГПК и разполага срещу него с регресното материално субективно право по чл. 54 от ЗЗД да възстанови в патримониума си целият размер на присъденото и заплатено обезщетение по чл. 200 от КТ. Евентуалният ответник-делинквент Й. М., който съгласно чл. 51 от ЗЗД отговаря за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, дължи по регреса на дружеството-касатор и всички заплатени от последното на наследниците на починалия лихви за забава и разноски за съдебното производство по чл. 200 от КТ и по събирането на вземанията им в изпълнителното производство, т.е. – общо заплатената, процесна по делото сума 122 893.15 лв. (от която: 90 000 лв. – обезщетение по чл. 200 от КТ, 22 739.63 лв. – лихви за забава и 10 153.52 лв. – разноски), ведно с претендираната по делото законна лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба 10.02.2010 г. до окончателното й плащане. На основание чл. 86, ал. 1, изр. 1, във вр. с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, евентуалният ответник-делинквент дължи и обезщетение за забавата – по акцесория евентуален иск – в размер на законната лихва върху сумата 122 893.15 лв. за процесния период от датата на извършеното от касатора плащане 23.05.2009 г. до 05.11.2009 г. – в установения със съдебно-счетоводната експертиза по делото и процесен в настоящото касационно производство размер от 6 755 лв. Следва да се отбележи и че извършеното от ответното по делото застрахователно дружество плащане на застрахователното обезщетение на наследниците на починалия, погасява правото на обезщетение на последните спрямо застрахования делинквент (евентуалния ответник Й. М.) и поначало спрямо касатора-работодател, но не и регресното право по чл. 54 от ЗЗД на последния спрямо евентуалния ответник М., след като това регресно право възниква за касатора от факта на плащането, извършено от него въз основа и по силата на влязлото в сила решение по чл. 200 от КТ, обвързващо съгласно чл. 223 от ГПК страните по евентуалните искове по настоящото дело. Горното налага отмяна на допълнителното въззивно решение № 190/08.08.2011 г., с което са отхвърлени тези евентуални искове по чл. 54 от ЗЗД и чл. чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, и постановяване на ново решение от настоящата касационна съдебна, с което те да бъдат уважени, ведно с присъждане на претендираните и направени от ищеца разноски за първата и въззивната съдебна инстанции, които съразмерно уважената част от общо предявените по делото искове възлизат на сумата 20 249.38 лв. К. не е претендирал присъждане на разноски за касационното производство по делото. Ответното застрахователно дружество не е претендирало присъждане на разноски, направени за изготвяне на бланкетния отговор на касационната жалба, а претендираните с последния, последващи го разноски за касационното производство по делото, не са направени, поради което такива не му се следват. Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 83/20.04.2011 г., постановено по въззивно търг. дело № 110/2011 г. на Варненския апелативен съд; ОТМЕНЯ решение № 190/08.08.2011 г., с което е допълнено решение № 83/20.04.2011 г., постановено по въззивно търг. дело № 110/2011 г. на Варненския апелативен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Й. П. М. да заплати на [фирма] следните суми: на основание чл. 54 от ЗЗД – сумата 122 893.15 лв. (сто двадесет и две хиляди осемстотин деветдесет и три лева и петнадесет стотинки), заплатена по изп. дело № 200976904000257 на ЧСИ А. З., в изпълнение на решение № 474/12.12.2008 г. по гр. дело № 891/2008 г. на Търговищкия районен съд и решение № 55/23.04.2009 г. по въззивно гр. дело № 891/2008 г. на Търговищкия окръжен съд; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.02.2010 г. до окончателното й изплащане; на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД – сумата 6 755 лв. (шест хиляди седемстотин петдесет и пет лева), представляваща обезщетение (законна лихва) за забава за периода 23.05.2009 г. – 05.11.2009 г.; и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 20 249.38 лв. (двадесет хиляди двеста четиридесет и девет лева и тридесет и осем стотинки) – разноски за първоинстанционното и въззивното производства по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.