7 7 Решеление по т. д. № 540/12 г., ВКС, ТК, І-во отд. 1 Решение по т.д. № 540/2012г. І т.о ВКС Р Е Ш Е Н И Е №92 София, 24.07.2013 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в съдебно заседание на седемнадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав: Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при секретаря Красимира Атанасова като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 540 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 92/08.02.2013 година по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решение № 311/29.02.2012 г. по гр. д. № 3559/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решението от 15.07.2011 г. по гр. д. № 9796/2009 г. на Софийски градски съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от Х. Н. П. искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно транспортно произшествие от 24.09.2009 г. за разликата от 15 000 до 50 000 лв., и е постановено решение, с което [фирма] е осъдено да заплати на пострадалия още 35 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди., ведно със законната лихва и разноски. Жалбоподателят [фирма], [населено място] счита, че въззивното решението в частта, с която се присъжда допълнително сумата 35 000 лв., като обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на ПТП до окончателното и изплащане е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон /чл. 281, т. 3 ГПК/. Като релевантен за делото е приет следният въпрос: Трябва ли да се вземе предвид от решаващия съд и без да е въведено своевременно под формата на възражение, наличието на принос от страна на пострадалия за настъпване на вредата, при определяне размера на застрахователното обезщетение ? Касационен контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че въззивното решение, в допуснатата до разглеждане негова част, е порочно поради неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като развива съображения за въведено служебно задължение на съда за преценка поведението и евентуалния принос на пострадалия за настъпване на вредите. Поддържа се, че за съдилищата съществува задължение за служебно отчитане на съпричиняване при съществуване на доказателства за принос на пострадалия, тъй като в практиката на Върховния съд от 1975 и 1985 година е поддържано сходно разрешение на въпроса. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 1 ГПК, приема следното: За да отмени частично първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и да уважи иска на Х. Н. П. от [населено място] срещу [фирма] с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, като присъди още 35 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вредите от настъпило на 24.09.2009 г. пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на застрахования водач Д. Н. Т. . По основния спорен по делото въпрос за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия Х. П. /12 г. към момента на произшествието/, изразяващо се в пресичане на пътното платно на място без пътна сигнализация и при липса на пешеходна пътека, решаващият първоинстанционен съд е приел, че дължи произнасяне по въведено в процеса с писмената защита от ответното застрахователно дружество възражение за наличие на съпричиняване от пострадалия. В решението са изложени мотиви за намаляване определеното в размер на 25 000 лв. обезщетение с 40% и са присъдени 15 000 лв. Произнасяйки се по оплакванията в жалбата на ищеца, свързани с размера на обезщетението и с произнасянето по несвоевременно въведено в производството възражение за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, Софийски апелативен съд е счел, че решението в частта, с която е разгледан въпросът за наличието на съпричиняване на пътно транспортното произшествие е изцяло неправилно. Аргументите на съда са в посока, че ответникът не е направил такова възражение нито в отговора на исковата молба и допълнителните отговори, нито по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, нито в поискан допълнителен срок по чл. 144 ГПК. Такъв довод не е правил и до приключване на съдебното дирене, след изслушване и приемането на заключението на автотехническата експертиза. Едва в депозирани след заседанието писмените бележки, препис от които не е връчен на ищеца, позовавайки се на експертизата, застрахователното дружество е противопоставило възражение за принос на пострадалия, което, според въззивния съд, се явява преклудирано, мотивирайки се и с обстоятелството, че съдът не следи служебно за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване настоящият състав приема следното: Въпросът се свежда до преценка за необходимостта от своевременно въвеждане на възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в производството по иск с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ или за съществуващо служебното задължение за съда, при наличие на доказателства, да отчита съпричиняване на пострадалия и без да е противопоставено подобно възражение. В материалноправната норма - чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, но намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване по смисъла на закона, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно. Приложението на посоченото правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което обективно е създал предпоставки или възможности за настъпване на увреждането, т. е. в хипотеза, когато е налице причинна връзка между действията или бездействията на пострадалия и вредоносния резултат. В този смисъл е и задължителната съдебна практика - т. 7 на ППВС № 17/63 г. Анализът на материалноправната норма и тълкуването й съобразно т. 7 на ППВС № 17/1963 г. водят до извод, че уредбата „може” да бъде приложена, ако са налице законовите изисквания - регламентирани в процесуалноправни и материалноправни норми. Съобразно трайно установената практика на ВС и ВКС, съпричиняването има обективен характер и принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за настъпване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, независимо дали е действал или бездействал виновно. В цитираното ППВС основният акцент в т. 7 е върху предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, а те са две - допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряката причинна връзка между това поведение на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Анализирайки съдържанието на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и законодателната техника при изписване на текста, посочвайки, че „обезщетението може да се намали” и съдържанието на т. 4 и т. 7 на ППВС № 17/63 г., в които се сочи, че „може да се прави възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД”, не би могло да се аргументира тезата за въведено служебно задължение за произнасяне от съдилищата при определяне на размера на обезщетението и по въпроса за наличие на принос от страна на пострадалия. Безспорно е, че при застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят разполага с всички материалноправни и процесуалноправни възражения, основаващи се както на застрахователното му отношение със застрахования, така и на деликтното. Застрахователят е в правото си да прави на третото лице всички възражения, които се отнасят до основанието и размера на правото на обезщетение - например, че не е осъществен фактическия състав на непозволеното увреждане, т. е., че липсва някой от елементите му , че пострадалият е съпричинил вредите - чл. 51, ал. 2 ЗЗД, че част от вредите са вече поправени от застрахования и пр,, както и възражения, които се основават на застрахователния договор – например, че същият е нищожен, или че застрахователното събитие е настъпило извън застрахования период от време и пр. Тази защита изисква предприемането на определени процесуални действия, след като тежестта на доказване в производството, свързано с правоотношенията по застраховка ”Гражданска отговорност”, пада основно върху ищеца, т. е. третото увредено лице. Но във всички случаи в производството по чл. 226, ал. 1 КЗ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. При това, съобразявайки последователно формираната практика по реда на чл. 290 ГПК /решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г., ІІ т .о.; решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 ВКС, ТК, Решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г., ВКС, ІІ т. о. и решение № 74/04.06.2010 г. по т. д. № 679/2009 г. на І т. о. /, във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срешу делинквента или по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя, съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваването на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. По основателността на касационната жалба: Въззивният съд е счел, че решението на СГС в частта, с която е разгледан въпросът за наличието на съпричиняване е изцяло неправилно. Аргументите на съда се основават на отсъствие на възражение от страна на застрахователното дружество - ответник по иска, както с отговора на исковата молба /чл. 133 ГПК/ и с допълнителните отговори, приложени по делото, така и по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК. Подобно възражение не е въведено нито в поискан допълнителен срок по чл. 144 ГПК, така и до приключване на съдебното дирене - чл. 147 ГПК. Софийски апелативен съд е изложил мотиви за преклудиране на възможността за въвеждане на възражението, предвид противопоставянето му от ответника едва с писмените бележки, след обявяване на устните състезания за приключени. Счел е, че съдът служебно не следи за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и поради това приема, че първоинстанционният съд не е имал правомощие да обсъжда въпроса за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, поради принос на пострадалото лице и да редуцира размера му. При тези данни, настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на въззивната инстанция за преклудиране на възражението на ответното дружество, свързано с приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като е въведено в производството след приключване на съдебното дирене и след обявяване на устните състезания за приключени, в представена писмена защита от ответника в определения от съда подходящ срок, и без дори препис от същата да е бил изпратен на насрещната страна. Предвид изложеното и с оглед висящността на делото само по въпроса, свързан с преценка за наличие на съпричиняване, настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното, на основание чл. 293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 311/ 29.02.2012 г. по гр. д. № 3559/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта му, с която е отменено решението от 15.07.2011 г. по гр. д. № 9796/2009 г. на СГС в отхвърлителната му част за разликата от 15 000 до 50 000 лв., и е постановено решение, с което ЗАД [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на Х. Н. П., със съгласието на майка му С. Г. П., още 35 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от пътно транспортно произшествие от 24.09.2009 г., ведно със законната лихва от същата дата до окончателното й заплащане, и в частта за разноските. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: