6 Р Е Ш Е Н И Е №. 153 София, 19.12. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 1189/2011 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на: О. българска банка АД и [фирма], [населено място], чрез процесуалните им пълномощници, срещу решението на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІV-В състав, постановено на 16.05.2011 г. по гр.д.№ 12506/2010 г., с което след отмяна на решението на Софийски районен съд, 47 състав по гр.д. № 19632/2009 г., [фирма] е осъдена да заплати, на основание чл.442 ТЗ, на В. К. Х. от [населено място], сумата 10 000 евро, равняващи се на 19 558.30 лв. по банкова гаранция от 18.05.2007 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. Въззивното решение е постановено при участието на трето лице помагач – [фирма], като по отношение на него е уважен предявения обратен иск с правно основание чл.430 ТЗ за същата сума. С определение № 347 от 10.05.2012 г. е допуснато касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по значими за делото материалноправни въпроси, свързани с предявяването на банковата гаранция за плащане съобразно условията на договора между наредителя и гаранта и гаранционния документ. В касационните жалби се поддържат доводи за неправилност на решението на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна. Твърди се незаконосъобразност на извода на съда за валидно изразена от ответницата по жалбата воля за плащане. Според касатора, след като гаранцията е преждевременно предявена, то поканата за изпълнение преди падежа не може да породи действие и затова не би могло да се приеме становището на въззивната инстанция за липса на необходимост от повторно предявяване на гаранцията при неоттеглено искане за плащане по гаранцията. Твърди се необоснованост по отношение на извода на съда за безусловност на гаранцията, предвид нейното съдържание, обвързано от условията на подписан на 14.05.2007 г. предварителен договор за учредяване на право на строеж, включително и от клаузата на чл.36 според която срокът за изпълнение се удължава с времето, през което строителят е бил в невъзможност да изпълни задължението си поради действия на трети лица. Подробни съображения са развити в жалбите, поддържани в съдебно заседание от процесуалния пълномощник на [фирма]. Ответницата по жалбата, чрез процесуалния си пълномощник счита въззивното решение за правилно, по подробни съображения в отговори по реда на чл.287 ГПК и в писмена защита, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбите и доводите на страните, и след проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: С обжалваното решение, след цялостна самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, въззивният съд е приел, че по силата на издадена банкова гаранция в полза на ищцата за сумата 10 000 евро и срок за валидност от 18.05.2007 г. до 18.05.2009 г. , за последната е възникнало правото да иска плащане на сумата при неизпълнение на гарантираното задължение на наредителя [фирма] за изграждане на сградата, предмет на предварителен договор от 14.05.2007 г. и за осигуряване на разрешение за ползване в срок от 20 месеца,считано от датата на определяне на строителна линия. Решаващите аргументи на СГС са основани на извода, че гаранцията е предявена в рамките на срока за валидност, като искането за плащане е било придружено с оригинала на банковата гаранция и, че дори гарантът да е считал, че при предявяването все още не е настъпил срока, след неговото настъпване не се освобождава от задължението за плащане, ако условията за това са налице. Изразено е становище за липса на необходимост от повторно предявяване на гаранцията за плащане, след като веднъж е изразена воля за плащане и липсва оттегляне поради изпълнение задължението на наредителя. В съобразителната част към решението е прието, че гаранцията е безусловна, доколкото не предвижда възможност срокът да бъде удължен във връзка с настъпване на обективни обстоятелства, уговорени в чл.36 от договора между наредителя и ползващото се лице. Констатирано е, че самата гаранция не съдържа отлагателни или прекратителни модалитети, за да се съобразява дали са налице обективни пречки за изпълнение на задължението по договора, за което е поета гаранцията, а от друга страна ответникът не е навеждал възражения относно действителността на самата гаранция и липсата на необходими документи. Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, а по същество е правилно. По правните въпроси, обусловили допускането на въззивното решение до касационен контрол, настоящият съдебен състав приема следното: Банковата гаранция е едностранна формална сделка, включена в обхвата на абсолютните търговски сделки по чл.1, ал.1, т.7 ТЗ. Легална дефиниция на тази банкова сделка се съдържа в чл.442 ТЗ, според която „ с банковата гаранция банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея”. Сключването на гаранционни сделки е предвидено като възможна дейност на банките и в чл.2, ал.2, т.7 от Закона за кредитните институции. Банковата гаранция се издава в изпълнение на сключен, по инициатива на наредителя, договор с гаранта, съдържащ съществените елементи на договора за поръчка. Целта на банковата гаранция е да обезпечи вземането на съконтрагента на наредителя при неизпълнение на задължения на последния, произтичащи от сключен между тях възмезден договор /валутно отношение/. Банковата гаранция попада в категорията лични обезпечения, с оглед задължението, което поема гарантът спрямо наредителя, а именно да престира на бенефициера съответен паричен еквивалент при неизпълнение на обезпеченото договорно задължение на длъжника - наредител. При изпълнение на задълженията си по мандатното правоотношение, банката обективира своето волеизявление за вземането на бенефициера в гаранционен документ, за издаването на който, бенефициерът следва да бъде уведомен от гаранта, съответно да му бъде изпратен самия документ. Въз основа на тази нормативна уредба и отчитайки общия принцип в облигационното право относно действието на сделките, следва да се приеме, че банковата гаранция поражда действие от момента на издаването й и уведомяване на бенефициера. Липсва законово правило, въз основа на което би могъл да се направи извод, че за възникване на вземането по гаранцията е необходима и допълнителна предпоставка – предявяването на гаранцията за плащане. В този смисъл следва да се има предвид и разпоредбата на чл.6, вр. с чл.4 от Еднообразните правила за гаранциите на поискване/ЕПГП/ на Международната търговска камара, които са приложими с оглед препращащата норма на чл.288 ТЗ. Макар и в чл.4, ал.1 ЕПГП правото на бенефициера да претендира гаранцията да е изрично и самостоятелно предвидено, то не рефлектира върху самото вземане по гаранцията, а има значение единствено на покана към гаранта за изпълнение. Значението на представеното /изпратеното/ от бенефициера на банката - гарант писмено искане за плащане, придружено със самия гаранционен документ и други, посочени в гаранцията документи/ в случай, че са предвидени такива допълнителни изисквания/, следва да се отчита само с оглед поставянето на гаранта в забава - чл.69, ал.1 ЗЗД. Неизпълнението на обезпеченото договорно задължение, като условие за плащането на гаранционната сума, следва да е настъпило към момента на депозиране на искането от бенефициера. Дори обаче оправеното към банката искане да е реализирано преждевременно, това не рефлектира върху самото вземане на бенефициера, нито би могло да доведе до освобождаване на банката от поетото гаранционно задължение. След като искането за плащане е валидно и е в рамките на действие на гаранцията, то не би следвало бенефициерът да дължи отправянето на нова покана до банката-гарант за плащане на гаранционната сума. В правомощията на гаранта е да прецени доколко при предявяване на гаранцията са спазени или настъпили предвидените в нея условия, включително и да провери с дължимата грижа изисквани от гаранцията и представени по нея документи. При възникнал спор относно обстоятелствата, съставляващи и основания за ангажиране отговорността на банката-гарант, бенефициерът разполага с правото да предяви вземането си по гаранцията по исков ред, чрез предявяване на осъдителен иск. С оглед отговорите на поставените правни въпроси, въззивното решение, като правилно, следва да бъде потвърдено. Неоснователни са поддържаните в касационните жалби доводи за обусловеност на процесната банкова гаранция от договорните клаузи по валутното отношение, предвиждащи възможност срокът за изпълнение на задълженията на кредитора за изграждането на сградата и издаване на удостоверение за въвеждането й в експлоатация да бъде удължен при настъпване на обективни обстоятелства. Преди всичко, от съдържанието на гаранционния документ е видно, че е обезпечено задължението на [фирма] за изпълнение в срок – за изграждане на сградата и за въвеждането й в експлоатация в срок от 20 месеца, считано от определянето на строителна линия. Касае се за гаранция за изпълнение, като препращането към предварителния договор между наредителя и бенефициера е само по отношение на договорения срок, без обаче да са предвидени отлагателни модалитети, съставляващи отлагателни условия за плащането на гаранционната сума. От друга страна, правоотношението между гаранта и бенефициера е абстрактно спрямо другите правоотношения и затова не би могло в резултат на провеждано тълкуване на съдържанието на гаранционния документ, тази абстрактност да бъде преодолявана. Решаващият съдебен състав на Софийски градски съд, съобразявайки именно съдържанието на поетата банкова гаранция, е направил обоснован извод, че тя е безусловна, доколкото не предвижда възможност за удължаване на срока при настъпване на обективни обстоятелства, водещи до неизпълнение в срок на поетите от наредителя – длъжник по валутното отношение задължения. При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд правилно е зачел не само първоначалния отказ на банката – гарант, обективиран в писмо до бенефициера от 27.02.2009 г., но и последващия отказ от 31.03.2009 г., към който срокът за изпълнение по предварителния договор е изтекъл, но независимо от това гарантът е твърдял недължимост на гаранционната сума поради наличието на непредвидени и независещи от строителя обстоятелства. П. отказ е изцяло необоснован именно с оглед обективираното волеизявление на банката в гаранционния документ относно условията за плащане на сумата. Като неоснователни следва да бъдат преценени доводите на касаторите за допуснато нарушение на чл.442 ТЗ. В посочената разпоредба е дадено легално определение на банковата гаранция и както е посочено и по-горе при даването на отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, в нея не е предвидено самостоятелно право на бенефициера да претендира плащане по гаранцията, а от друга страна претенцията за вземането не рефлектира върху валидността и съществуването на правото на вземане на бенефициера. Изцяло необосновано е твърдението в касационните жалби за допуснати от въззивния съд нарушения на чл.235 и чл.236, ал.2 ГПК. При осъществяване на правораздавателната си дейност въззивният съдебен състав е преценил релевентните за материалноправния спор факти и е обсъдил относимите доказателства и доводите на страните, изграждайки самостоятелни изводи по предмета на делото. Липсват данни, въз основа на които да се направи извод за допуснати нарушения на посочените процесуални норми. Предвид изложеното и на основание чл. 293, ал.1, предл.1 ГПК въззивното решение следва да се остави в сила. При този изход на делото, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата сумата 600 лева – разноски по делото, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Касаторът [фирма] следва да заплати и държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата по ГПК в размер на 391.50 лв., за дължимостта на която не му е надлежно съобщено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІV-В състав, постановено на 16.05.2011 г. по гр.д.№ 12506/2010 год. ОСЪЖДА „О. българска банка” АД и [фирма], да заплатят на В. К. Х. сумата 600/ шестстотин/ лева – разноски по делото. ОСЪЖДА [фирма] да заплати по сметка на ВКС сумата 391.50 /триста деветдесет и един лева и петдесет стотинки/ лева – държавна такса. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: