Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 100
гр.София, 08.07.2020 г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4564/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от “Професионален футболен клуб Берое-Стара Загора“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор И. К. Р., чрез адвокат И. Г. З., срещу въззивно решение № 465/14.06.2019 г., постановено от Старозагорски окръжен съд по гр.д. № 1130/2019 г.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 35/31.01.2020 г., в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните правни въпроси: за тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. ал. 2 ГПК относно мотивирането на съдебния акт и задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и за начина, по който се определя размера на допълнителното трудово възнаграждение по чл. 13, ал. 1, т. 4 НСОРЗ.
Както е изяснено в решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV г.о. на ВКС, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Изчерпателното мотивиране на съдебното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Въззивният съд, който е по съществото на материалноправния спор дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които и излагане на правни съображения - логически следствия от дадени условия (в този смисъл и посоченото от касатора решение № 283/14.11.2014 г. , постановено по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о. Логическото мислене се опира на теоретичните познания и отразява явленията и процесите чрез вътрешни връзки и универсални закономерности, достигнати чрез рационална обработка на емпиричните знания. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т. 12). Обосноваването представлява логическа операция, в чиято основа лежат трите основни действия на мисленето, а именно тези на просто схващане или представяне (на предмети и явления чрез понятия), на отсъждане (че определено свойство е присъщо или не е присъщо на един или група предмети и явления) и на извличане на извод (че едно положение на нещата следва с необходимост да се приеме за факт въз основа на дадено допускане) – решение № 246/28.12.2018 г., по гр.д. № 4719/2017 г. на IV г.о. на ВКС. Използваният език следва да е ясен и точен.
Относно втория въпрос, съставът на Върховния касационен съд намира за нужно първо да изясни, че основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор” или научна степен „доктор на науките”) и по чл. 12 НСОРЗ – за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (вж. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивиуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването ѝ е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. То се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Те пък следват от договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ. Както е изяснено в посоченото от касатора решение № 176/10.01.2019 г. по гр.д. № 3658/2017 г. на ВКС, III г.о., съдът няма правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определено с вътрешните правила или договори допълнително премиално възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевия бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно задължение на работодателя, а се следва след извършване на автономна преценка на предварително определен от работодателя орган (служител), определянето на такъв и конкретният му размер, не подлежи на съдебен контрол.
По касационните оплаквания:
Касаторът “Професионален футболен клуб Берое-Стара Загора“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор И. К. Р., чрез адвокат И. Г. З. твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове, както и присъждане на съдебноделоводни разноски за делото. В открито съдебно заседание поддържа жалбата. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване.
Насрещната страна Г. Г. К., чрез адвокат Г. В. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и по-късно в открито съдебно заседание, че касационната жалба е неоснователна. За първи път навежда довод за дискриминация – задължение е на съда, когато преценява законосъобразността на упражненото от работодателя право да определи допълнително трудово възнаграждение по чл. 13, ал. 1, т. 4 НСОРЗ, да съобрази дали то е в разрез с основен принцип на трудовото право, какъвто е този за „недискриминация“. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд, като отменил решението на първостепенния Старозагорски районен съд, е осъдил “Професионален футболен клуб Берое-Стара Загора“ ЕАД да заплати на Г. Г. К. 13 700 лв. - неизплатена бонус-премия за класиране на отбора на второ място в държавното първенство на “А“ футболна група през сезона 2014/2015 г., обезщетение за забава в размер на 3676,46 лв. – натрупана в периода 21.06.2015 г. - 30.05.2018 г., както и след 30.05.2018 г. в размер на законната лихва до окончателното издължаване, а още и 2000 лв. съдебноделоводни разноски, сторени пред двете съдебни инстанции.
За да постанови този резултат, въззивният съд е установил, че на 19.08.2013 г. между “Професионален футболен клуб Берое-Стара Загора“ ЕАД и Г. Г. К. е сключен договор, по силата на който футболния клуб е наел като професионален състезател Г. Г. К. за срок от две спортно-състезателни години. Съгласно чл. I.1 от договора клубът предлага, а футболистът приема да упражнява състезателни права в полза на клуба съгласно условията на договора и срещу заплащане на уговорено възнаграждение. Съгласно раздел IV-и, т.1.1 клубът поел задължение да заплаща редовно на футболиста предвиденото в договора месечно трудово възнаграждение и други бонуси-премии, за участие във вътрешни или международни футболни срещи, определени във вътрешноклубния правилник. В раздел Х, т.3 от договора страните уговорили, че ако първият мъжки отбор на клуба завърши от първо до пето място в крайното класиране след приключване на държавното първенство, клубът ще заплати на футболиста еднократно възнаграждение в размер на 7700 лева брутна сума, платима в срок до 30 юни на съответния сезон, за който е дължима. Установено е, че съгласно раздел VII, т.6, т.б. от Вътрешен професионален правилник за правата и задълженията на футболистите и служителите от “Професионален футболен клуб Берое – Стара Загора“ ЕАД за спортно-състезателен сезон 2014-2015 г. клубът е приел, че при класиране на второ място в държавното футболно първенство за “А“ Футболна група се разпределя отборна премия в размер на 300 000 лева брутна сума. Съдът е установил, че първият мъжки отбор на “Професионален футболен клуб Берое – Стара Загора“ ЕАД е завършил на второ място в държавното първенство на “А“ Футболна група за сезон 2014-2015 г., като ищецът Г. Г. К. е взел участие в тридесет срещи от първенството, като е изиграл общо 2501 минути за първия мъжки отбор. Съдът установил, че съгласно вътрешния правилник на клуба работодателят определя премиите след Доклад-предложение от старши треньора до ръководството на клуба и одобряване на този доклад с нарочен акт на съвета на директорите на “Професионален футболен клуб Берое – Стара Загора“ ЕАД. Установено е, че с протокол № 99/10.06.2015 г. съветът на директорите на “Професионален футболен клуб Берое – Стара Загора“ ЕАД приел доклад, ведно с приложение към същия, като взел решение за разпределяне на сумата от 285 800 лева, като на ищеца Г. Г. К. била определена сума от 1000 лева. Съдът, като се позовал на свидетелските показания на свидетеля Апкерян, изпълняващ длъжността помощник-треньор на ПФК Берое през сезон 2014-2015 г. относно това как се формират критериите, по които се определя какъв ще е размерът на премията за всеки състезател, като взел предвид заключението на изслушана съдебно-икономическа експертиза и писмените доказателства по делото, стигнал до заключение, че на ищеца Г. Г. К. се дължи сумата от 13 700 лева, представляваща премия за спечеленото второ място в държавното първенство на “А“ Футболна група за сезон 2014-2015 г.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
В обжалваното решение, в противоречие с даденото тълкуване на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът не е обсъдил въведените по надлежен ред релевантни доводи, не е обсъдил в съвкупност всички доказателства, част от доказателствата е ценил превратно. Крайните изводи на въззивния съд не са направени на базата на събраните по делото писмени доказателства или на съвкупен анализ на същите с целия доказателствен материал, изводите са противоречиви и нелогични. От една страна във въззивното решение има посочване на писмените доказателства и какво установяват те и от друга, на базата на свидетелските показания съдът определил каква би следвало да бъде премията, дължима на ищеца. Прието е, че според гласните доказателства треньорският щаб на футболния клуб определил на Г. К. премия от 14 000 лв., но в същото време е прието и, че предложението от старши треньора, разгледано от Съвета на директорите на ПФК „Берое – Стара Загора“ е това във вида му, представен по делото (за 1000 лв.), в какъвто смисъл е взето и решение от Съвета директорите; няма направен извод, че волята на треньора е опорочена, нито че писменото му предложение е неавтентично или подправено или, че протоколът с решението на СД е подправен.
Въззивният съд е формирал изводите си за неоснователност на исковете и при неточно приложение на чл. 13, ал. 1, т.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ). На практика съдът се е произнесъл по иска, като сам е преценил въпроса „за правилното, справедливо, заработено и заслужено разпределение на премиите на целия отбор, включително и на въззивника К.“; заместил е волята на волеобразуващия орган, който има компетентността да реши дължи ли бонус, който не е с постоянен характер, на основание вътрешния правилник, когато и какъв да е размера на този бонус, дължим на състезателя според индивидуалния му принос.
В заключение, налице са съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неизяснена фактическа обстановка (с взаимноизключващи се фактически констатации), необоснованост и неточност в правните изводи, което се е отразило върху крайния резултат по спор, допуснато е и противоречие на материалния закон. Въззивното решение, следва да бъде касирано като неправилно, като съставът на Върховния касационен съд следва да се произнесе по съществото на спора, съгласно чл. 293, ал.3 ГПК, и исковете бъдат отхвърлени.
На 18.08.2013 г. между Професионален футболен клуб Берое – Стара Загора“ ЕАД, [населено място], представляван от изпълнителния директор И. К. Р., и футболистът Г. Г. К. е сключен договор за наемане на професионален футболист. За упражняване на футболната игра като професия, е уговорено клубът да изплаща на футболиста възнаграждение за целия срок на договора, в което са включени всички допълнителни трудови възнаграждения съгласно нормативните актове. Съгласно т. IV.1.1., освен договореното в т. III.2 възнаграждение, клубът се е задължил да заплаща редовно и други бонуси – премии, за участие във вътрешни или международни футболни срещи, определени във вътрешно-клубния правилник.
В този, утвърден на 10.07.2014 г., за сезон 2014-2015 г., относно правата и задълженията на футболистите и служителите от ПФК Берое-Стара Загора, са предвидени премиални възнаграждения за постигнати добри резултати – индивидуални в т. VII.1 и VII.2, отборни в т. VII.6 и VII.7 и допълнителни, по преценка на СД в случаи, извън посочените, при игра срещу някои от водещите отбори – в т. VII.8.
Процентът на платимата на всеки състезател сума от отборната, се определя от Спортно-техническия щаб, на база брой изиграни минути от всеки състезател в срещите до финала.
По силата на т. Х от индивидуалния договор, на К. се дължи и допълнително еднократно възнаграждение според класирането на клуба, при определени условия. Така, на осн. т. Х.3, при положение, че клубът завърши от първо до пето място в крайното класиране, след приключване на държавното първенство, футболистът трябва да получи допълнително еднократно възнаграждение в размер на 7 700 лв.
Така определеният отнапред точен размер на целеви бонус, който се дължи на спортиста, вкл. при класиране на футболния клуб на второ място в държавното първенство, не е предмет на исковата претенция. Не се претендира и индивидуална премия, дължима на К. според Вътрешния професионален правилник при условията по т. VII.1 и VII.2, нито премия по т. VII.8. Спорът, съгласно изложеното в исковата молба, е само за размера на премията по т. IV.1.1. от договора му, определена съгласно Вътрешния професионален правилник от предвидена по т. VII. 6. “б“ - за класиране на второ място в държавното първенство за „А“ ФГ, като процент от 300 000 лв. брутна сума отборна премия.
Между страните не е спорно, че държавното първенство на АФГ за сезон 2014/2015 г. е приключило на 31.05.2015 г., като първият мъжки отбор на клуба е завършил на второ място.
По делото е представен доклад от старши треньора – П. Х. до изпълнителния директор на спорния клуб за разпределението на сумата от 285 800 лв. между 40 души от отбора – бонус, предвиден по т. VII. 6. “б“ от Вътрешния правилник. На Г. К. е определена премия от 1000 лв. Тази сума е одобрена от Съвета на директорите на заседание, проведено на 10.06.2015 г., и му е изплатена.
Така предвиденият целеви бонус (отборна премия) по т. VII. 6. “б“ от Вътрешния правилник съставлява допълнително възнаграждение, но то не е с постоянен характер и изплащане на дял от общия размер на отделен състезател, не е безусловно. Дължи се след автономна преценка съгласно условия и ред, определени във Вътрешния правилник на работодателя, към който изрично препраща и индивидуалния договор, сключен с футболиста.
Съдът няма компетентност да извършва проверка, съответно да замества направената от работодателя чрез определените от него органи оценка на индивидуалния принос на работника (състезателя в случая) в постигането на определената цел, нито сам да определя размера на определения му дял от общата премия.
Следователно, исковете за заплащане на 13 700 лв. - неизплатена бонус-премия от общата за отбора, за класирането му на второ място в държавното първенство на “А“ футболна група през сезона 2014/2015 г., на осн. чл. 128 КТ, за заплащане на обезщетение за забава в размер на 3676,46 лв. – натрупана в периода 21.06.2015 г. - 30.05.2018 г., както и след 30.05.2018 г. в размер на законната лихва върху главницата до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Доводът на ищеца – касатор К., че съдът дължи преценка относно дискриминационно поведение на работодателя при вземането на решение за разпределение на общата премия от 300 000 лв., е нововъведен едва пред ВКС. Недопустимо е страните да разширяват предмета на спора, като въвеждат нови възражения и доводи в последната, контролно-отменителна инстанция; силата на присъдено нещо се формира към датата на устните състезания пред втората инстанция по съществото на спора – в случая 15.05.2019 г. Нещо повече, фактически твърдения, съставляващи основание за довод за дискриминационно поведение, няма изобщо въведени в исковата молба, която очертава предмета на иска, като е недопуостимо съдът да излиза извън него. Ищецът е господар на исковия процес и той, ако е имало проявена дискриминация от работодателя, е следвало да посочи в какво се изразява тя, в исковата си молба. Подобни фактически твърдения, съставляващи основание на иска, няма. За първи път, и то само като правен довод, твърдение за нарушение на чл. 8, ал. 3 КТ е въведено в пледоарията по същество пред касационния съд.
По съдебноделоводните разноски:
Отговорността за тях е изцяло в тежест на ищеца К.. Той трябва да заплати на насрещната страна 3306 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ въззивно решение № 465/14.06.2019 г., постановено от Старозагорски окръжен съд по гр.д. № 1130/2019 г.
и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от Г. Г. К. ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес [населено място], ж.к „С.“ [жилищен адрес] със съдебен адресат адв. Г. В. К. от [населено място], [улица], ап. 1, против “Професионален футболен клуб Берое-Стара Загора“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор И. К. Р., за заплащане на 13 700 лв. - бонус-премия за класиране на отбора на второ място в държавното първенство на “А“ футболна група през сезона 2014/2015 г., дължима от общата премия по т. VII. 6. „б“ от Вътрешния професионален правилник, по силата на т. IV.1.1. от договор за наемане на професионален футболист, сключен на 19.08.2013 г. между страните, на осн. чл. 128 КТ, за заплащане на обезщетение за забава в размер на 3676,46 лв. – натрупана в периода 21.06.2015 г. - 30.05.2018 г., както и след 30.05.2018 г. в размер на законната лихва върху главницата до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Г. Г. К. да заплати на “Професионален футболен клуб Берое-Стара Загора“ ЕАД сумата в размер на 3306 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени по делото във всички инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: