Р Е Ш Е Н И Е №337 София, 23 февруари 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. двадесет и пети септември .. 2014 год., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Цветинка Пашкунова............................. ЧЛЕНОВЕ: Севдалин Мавров.................................... Красимир Шекерджиев ......................... при секретар .. Илияна Петкова................................и в присъствието на прокурора от ВКП .. Мадлена ВЕЛИНОВА.., като изслуша докладваното от съдията С. Мавров.......... КНОХД № 556/14 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 НПК по жалба на адв. Н., защитник на подсъдимия А. Т. Т.. Атакува се въззивно решение № 36 от 17.02.14 год. по ВНОХД № 1024/13 год. по описа на Апелативен съд – гр.София, с което е потвърдена присъда № 262 от 19.09.13 год. по НОХД № 4699/12 год. на Софийски градски съд. В жалбата са посочени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 – 3 НПК, но се излагат доводи и за необоснованост на съдебния акт. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият А. Т., редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощения му защитник, адв. Н., който поддържа подадената касационна жалба по изложените в нея аргументи. В пледоарията си набляга на това, че според него първоинстанционната осъдителна присъда се основава на едно-единствено косвено доказателство, а именно показанията, дадени от св. К. в досъдебното производство, потвърдени в съдебното следствие, че пред него извършителят на деянието Е. е споделил, че е бил подбуден към извършването на палежа от неговия подзащитен. Пред въззивното съдебно следствие подзащитният му Т. е дал обяснения за отношенията си с Е., който бил негов работник. В това съдебно следствие е разпитана и роднина на Т., която в показанията си дала информация, че Е. е споделил с нея, че сам, по собствено решение, е решил да действа по този неправомерен начин. Всичко това, според защитника на подсъдимия, е било загърбено от въззивната инстанция при оценката на доказателствата и е даден приоритет само на твърдението на полицейския служител. По този начин, според защитата, съдът е допуснал едно съществено процесуално нарушение, като не е подходил обективно, всестранно и пълно при изследване на доказателствата по делото, а се е доверил на едно несигурно съмнително доказателство. От страна на конституирания по делото частен обвинител, присъствалият на съдебното заседание негов повереник иска да се потвърди решението. Представителят на Върховна касационна прокуратура сочи аргументи за неоснователност на жалбата. Пледира да се остави в сила решението на въззивната инстанция. Върховният касационен съд, като взе предвид постъпилата жалба, посочените касационни основания и доводи и становището на страните в съдебно заседание, намира следното: С присъда № 262 от 19.09.13 год. на Софийски градски съд – Наказателно отделение, 23 състав, постановена по НОХД № 4699/12 год., подсъдимият А. Т. е признат за виновен в това, че на неустановена дата в периода 01 - 24.04.2012 год. в [населено място], обл. София, [улица], в съучастие с Р. С. Е., като подбудител умишлено е склонил Р. Е. да извърши престъпление - да организира и запали лек автомобил, е запалил имущество на значителна стойност - лек автомобил марка „Фолксваген Пасат" с /рег. номер/, на стойност 4 050.00 лева, собственост на Р. С. П., като е имало опасност пожарът да се разпростре и върху друго имущество на значителна стойност - лек автомобил марка „Фолксваген Пасат” с /рег.номер/ на стойност 1350.00 лева и навес на стойност 2497.44 лева, поради което и на основание чл. 330, ал. 2, т.2 вр. ал.1 вр. чл. 20, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 54 от НК е осъден на 3 /три/ години лишаване от свобода, като изпълнението на наказанието, на основание чл. 66, ал. 1 НК, е отложено за срок от 5 /пет/ години, считано от влизане на присъдата в сила. Съдът се е произнесъл и по направените по делото разноски и веществените доказателства. С атакуваното решение присъдата е потвърдена. Като допуснато съществено нарушение на процесуалните правила са изтъкнати доводи, че при аргументацията на въззивния съдебен акт съставът на съда изцяло и безкритично е кредитирал показанията на свидетеля Х. К. – служител на полицията, пред който Р. Е. е направил извънпроцесуално признание за участието на подсъдимия Т. в извършения палеж, като поръчител. В жалбата на защитника на подсъдимия е посочено още, че е налице превратна оценка на косвените доказателства по делото в интерес единствено на обвинителната теза – проведени телефонни разговори между Е. и Т.; финансова зависимост на Е. от Т.; липса на мотив, според въззивното решение, Е. да предприеме по свое решение палеж на автомобил на съседите на Т.; крайно лошите отношения между Т. и съседите му – пострадали от палежа. Според касатора е пренебрегнато, че осъденият за организирането на палежа Р. Е., признавайки вината си категорично и последователно твърди, че е намислил и предприел престъпното си деяние сам, по собствено усмотрение. Обясненията на Е. се потвърждавали и от показанията на разпитаната пред въззивния съд свидетелка Г. – близка на Т. и Е., пред която последният е признал мотива си сам да вземе решението за палежа. Направените оплаквания, изброени по-горе, преповтарят в голямата си част тези от въззивната жалба и преимуществено са насочени към необоснованост на фактическите изводи на инстанциите по фактите, която необоснованост е обвързана и с нарушения на чл. 13 и 14 НПК. Обсъждането й, обаче, е извън предмета на касационната проверка, доколкото въззивната инстанция е последна по фактите. Установените по делото факти и проверката на съдопроизводствените действия на въззивната инстанция не сочи същата да е допуснала съществени процесуални нарушения, които да доведат до упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. С това са изпълнени задълженията на въззивния съд по чл. 339, ал. 2 НПК. Срещу фактическите и правни съображения на контролираната инстанция защитата не противопоставя оборващи ги такива, а изразява несъгласие с дадените отговори на Апелативен съд – гр.София в постановения въззивен съдебен акт по въпроса за виновността на подсъдимия по повдигнатото обвинение. В тази насока, апелативният съд е взел отношение защо деянието, извършено от Т., не се доказва само от свидетелските показания на св. К., пред който св. Е. е направил извънпроцесуално признание, че поръчител на палежа е подсъдимият Т.. Безспорно, горните показания са косвени доказателства, но са на незаинтересован свидетел, който не е взел участие в наказателния процес в друго процесуално качество по смисъла на чл. 118 НПК. В тази връзка, потвърждавайки първоинстанционната присъда, въззивната инстанция не е изградила постановения въззивен съдебен акт на базата на негодни доказателствени средства и на предположения. На л.л. 48 – 50 от решението съдът е развил съображенията си за участието на подсъдимия Т. като подбудител, в инкриминирания палеж, като е дал вяра на част от свидетелските показания и е игнорирал други /на св. Е./, както и частично е кредитирал тези на разпитаната в хода на въззивното съдебно следствие св. Г. по отношение на заявеното от св. Е.. Обясненията на подсъдимия Т. са съпоставени с останалия събран доказателствен материал, отчитайки двояката им функция – на доказателствено средство и средство за защита. На л. 50 от въззивното решение съдът е отбелязал, че обвинението почива предимно на косвени доказателствени източници. Съдебната практика по принцип е последователна, че присъдата може да бъде постановена и на базата на косвени доказателства, които по своята връзка с предмета на делото, последователност и съвкупност водят до категоричен извод по отношение на деянието и участието на подсъдимия в него. Сезирайки настоящата инстанция, в жалбата защитата не е посочила доводи, относими към заявеното касационно основание – явна несправедливост на потвърденото от апелативния съд наказание – три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от пет години. Доводи не са изтъкват и в пледоарията на защитата пред ВКС. Настоящият състав намира, че потвърденото с въззивното решение наказание е справедливо, като не са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства или изключително такова, които да мотивират ВКС да приложи разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. При тези съображения касационната жалба е неоснователна и въззивното решение следва да се остави в сила. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 36 от 17.02.14 год. по ВНОХД № 1024/13 год. по описа на Апелативен съд – гр.София, с което е потвърдена присъда № 262 от 19.09.13 год. по НОХД № 4699/12 год. на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: .............................................. ЧЛЕНОВЕ:.............................................. ................................................