Р Е Ш Е Н И Е № 36 София, 25.05.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на шестнадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав: Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА ГЕНИКА МИХАЙЛОВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2742 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 446 от 30.03.2016 г. по в. гр. д. № 3189/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че имот, който е публична общинска собственост, не може да бъде изнесен на публична продан за дълг на общината, а ако това е сторено, собствеността не преминава върху купувача. Тъй като въззивният съд е приел противното, неговото решение е неправилно. Ответникът в производството Е. Л. Ц. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна по три групи съображения: че не може по тълкувателен път да се разширява приложното поле на чл.490, ал.2 ГПК; че процесният имот няма характер на публична общинска собственост и че длъжникът в изпълнителното производство, какъвто е била [община], може да се брани само по реда на чл.435, ал.2 ГПК и този ред в случая e изчерпан. С определение № 480 от 17.10.2016 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по установителния иск за собственост по въпроса допустимо ли е разпореждане чрез принудително изпълнение върху имот – публична общинска собственост. По поставения въпрос съдът приема следното: Общината има право на своя собственост, която може да бъде публична и частна. Публичната общинска собственост има предназначение да задоволява обществени потребности, затова тя е предмет на специална правна уредба, която има за цел да установи правила за засилената и защита. Обектите на публичната общинска собственост са определени със закон – чл.3, ал.2 от Закона за общинската собственост /ЗОбС/. Законът забранява отчуждаването и прехвърлянето на публичната общинска собственост на трети лица, както и придобиването и по давност – чл.7, ал.2 и ал.1 ЗОбС. Само по изключение, когато това е предвидено в закон, публичната общинска собственост може да се обременява с вещни тежести – чл.7, ал.2, изр.2 ЗОбС. Публичната общинска собственост не може да бъде придобивана по давност – чл.86 ЗС. И на последно място - забранено е върху имоти, публична общинска собственост, да се насочва принудително изпълнение за събиране на парични вземания срещу общините – арг. от чл.520, ал.3 ГПК и решение № 15 от 21.12.2010 г. по к.д. №9/2010 г. на Конституционния съд. Действията на съдебния изпълнител по извършване на изпълнение върху имуществото на длъжника могат да бъдат незаконосъобразни на няколко различни основания и съответно в закона са предвидени различни средства за защита срещу тях. По пътя на обжалването може да се атакуват изрично предвидените в чл.435 ГПК действия на съдебния изпълнител. На второ място - валидността на публичната продан съгласно чл.496, ал.3 ГПК може да бъде оспорена по исков ред само при нарушаване на чл.490 ГПК и при невнасяне на цената. На трето място – доколкото публичната продан на недвижим имот е уредена в закона като деривативно придобивно основание, купувачът придобива право на собственост върху възложения му имот само ако длъжникът е притежавал това право – чл.496, ал.2 ГПК. Действителният собственик може успешно да му противопостави своите права в исков процес, тъй като в този случай публичната продан няма вещен прехвъпрителен ефект. И на последно място – публичната продан, извършена в нарушение на забраната по чл.520, ал.3 ГПК за насочване на изпълнение върху имоти - публична общинска собственост, не произвежда правно действие и не прави купувача собственик, тъй като титуляр на правото на публична общинска собственост може да бъде само субект, който упражнява властнически правомощия – в този смисъл решение № 19 от 21.12.1993 г. по конст.д.№11/1993 г. на Конституционния съд. С. анализ на чл.496, ал.3 и чл.520, ал.3 ГПК сочи, че тези разпоредби имат различно приложно поле. В първия случай, макар съдебният изпълнител да притежава компетентност да извърши публичната продан на недвижимия имот на длъжника, неговите действия в нарушение на чл.490 ГПК законът е определя като недействителни, тъй като нарушават особено съществено изискване за законосъобразност на процедурата по извършване на публичната продан. Разпоредбата на чл.496, ал.3 ГПК се прилага по отношение на изнесени на публична продан имоти на длъжника, представляващи частна собственост. Във втория случай по чл.520, ал.3 ГПК съдебният изпълнител изобщо не притежава компетентност да извършва разпореждане с имот на длъжника, който представлява публична общинска собственост, затова неговите действия, извършени в нарушение на тази разпоредба, нямат правно действие и не са в състояние да доведат до прехвърляне на права. Общината остава титуляр на правото на публична общинска собственост върху имота и може успешно да го брани в исков процес срещу купувача на публичната продан. По съществото на касационната жалба: С атакуваното решение състав на Пловдивския окръжен съд е отменил решение № 3486/27.10.2015 г. по гр. д. № 6278/2014 г. на Пловдивския районен съд, ХІV с-в и е отхвърлил предявените от [община] срещу Е. Л. Ц. искове: по чл.124, ал.1 ГПК - за признаване за установено, че общината е собственик на имот № 015033 по плана на [населено място], [община], област П., местност „Б.”, с площ от 11 716 дка, както и иска по чл.496, ал.3 ГПК за обявяване недействителност на извършената публична продан на същия имот поради липса на право на ответника да участва в наддаването. Касационно обжалване е допуснато само в първата част на решението по установителния иск за собственост. Въззивният съд е приел, че процесният имот е бил предмет на принудително изпълнение по изп. д. № 20138260400086 на ЧСИ А. А. - № 826 на КЧСИ, образувано за събиране на дълг на длъжника [община]. С възлагателно постановление от 26.09.2013 г. имотът е възложен на ответника. Независимо от обстоятелството, че за този имот е бил издаден акт за публична общинска собственост още през 2007 г., преди образуване на изпълнителното производство, ищецът [община] не се легитимира като собственик, тъй като проведената публична продан е породила своето вещно прехвърлително действие. Като се е позовал на чл.496, ал.3 ГПК въззивният съд е приел, че възможността да се оспорва по исков път действителността на публичната продан е ограничена само в изчерпателно изброените случаи, като законодателят изхожда от качеството на лицето, което е участвало в проданта. В случая не е установена недействителност на проданта на посочените в закона основания. Законът не е предвидил възможност да се оспорва действителността на публичната продан с оглед характера на обекта, върху който е насочено принудителното изпълнение като публична общинска собственост, затова след възлагателното постановление общината не се легитимира като собственик на продадения имот. Решението е неправилно като резултат. На първо място – неоснователен е направеният от ответника по касация отвод за недопустимост на предявения установителен иск за собственост поради формирана сила на пресъдено нещо с решението по чл.435, ал.2 ГПК, с което е била оставена без уважение жалба на длъжника в изпълнителното производство [община] срещу насочване на изпълнението върху имот, публична общинска собственост – решение № 1536/05.09.2013 г. по гр. д. № 2646/2013 г. на Пловдивския окръжен съд. Въпросното решение не формира сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността на процесния имот, поради което не може да бъде пречка за разглеждане на предявения по настоящото дело установителен иск за собственост. По изложените по-горе съображения неправилен е решаващият извод на въззивния съд, че [община] е престанала да бъде собственик на процесния имот след като той е бил изнесен на публична продан и е възложен на ответника Е. Л. Ц. с влязло в сила постановление на съдебния изпълнител. Имотът е придобил статут на публична общинска собственост по предвидения в чл.6, ал.2, вр. чл.3, ал.1, т.3 ЗОбС ред с решение № 893 по протокол №60/13.09.2007 г. на ОбС Р., взето много преди образуване на изпълнителното производство от 2013 г., по което е изнесен на публична продан за дълг на общината. Вярно е, че актът за общинска собственост не създава права, а само ги констатира, но в настоящия случай тези права са установени и с надлежния конститутивен акт – решението на общинския съвет за преобразуване на имота от частна в публична общинска собственост. Насочването на принудително изпълнение върху такъв имот е забранено от чл.520, ал.3 ГПК, затова той не може посредством публичната продан да стане собственост на друго лице, различно от общината. Без всякакво значение е предназначението на имота за овощна градина, тъй като общинският съвет е свободен да придаде публичен характер и на такъв имот, като го определи за задоволяване на обществени потребности от местно значение, както е в случая. Решението на общинския съвет не може да бъде проверявано по неговата целесъобразност от съда, то е факт, с който съдът следва да се съобрази. По делото има данни, че това решение е взето след подписка от населението и е продиктувано от обстоятелството, че повече от 40 г. имотът е бил ползван за парк, като в него са били изградени чешма, пейки и параклис със собствени средства на жителите на населеното място /докладна записка на стр. 27 от първоинстанционното производство/. Обстоятелството, че понастоящем имотът е занемарен, не се отразява на неговия публичен характер. Приемането на подробен устройствен план по чл.62, ал.1 и ал.7 ЗУТ, с който паркът да бъде нанесен в самия план, е последваща дейност след взетото решение по чл.6, ал.2, вр. чл.3, ал.1, т.3 ЗОбС. Тази дейност няма конститутивен характер, тя нито придава, нито отнема публичния характер на общинската собственост, затова е неоснователен доводът на ответника, че без нея спорният имот все още има статут на частна общинска собственост. Същото важи и за процедурата по чл.17 и сл. ЗОЗЗ, на която се позовава ответникът. И на последно място – обстоятелството, че с решение по чл.435, ал.2 ГПК е отхвърлена жалбата на [община], основана на несеквестируемост на имота, върху който е насочено принудително изпълнение, не препятства възможността общината да се позове в настоящия процес на правото си на публична общинска собственост върху същия имот. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и спорът да се разреши съобразно изводите на настоящата инстанция, като искът за собственост бъде уважен след отмяна на въззивното решение. С оглед изхода на делото, на жалбоподателя следва да се присъди сумата от 1367 лв., представляваща половината от разноските за първата инстанция, в съответствие с изхода на делото по един от двата иска, с които е бил сезиран съдът; сумата от 900 лв. – половината от разноските за въззивната инстанция; сумата от 454,40 лв., представляваща сбор от заплатените държавни такси за касационното производство, както и сумата от 750 лв. – половината от заплатеното адвокатско възнаграждение, с оглед обстоятелството, че обжалването е допуснато само по един от двата иска, с които е бил сезиран съдът. Общо дължимите разноски, които следва да се присъдят на жалбоподателя, са 3471,40 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 446 от 30.03.2016 г. по в. гр. д. №3189/2015 г. на Пловдивския окръжен съд в частта по предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК и вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е. Л. Ц. от [населено място], [улица], № 180, ет. 5, ап. 15, че [община] с административен адрес [населено място], [улица], представлявана от кмета П. Д. С., е собственик на имот, публична общинска собственост, № 015033 в землището на [населено място], [община], област П., местност „Б.”, с площ от 11,716 дка, с начин на трайно ползване – овощна градина, при граници: имот № 015039 – гори и земеделски земи на [община]; имот № 015044 – дере на [община]; имот №015032 – нива на Основно народно училище; имот № 014100 – индив. застрояване на И. Г. и др.; имот № 015083 – индив. застрояване на С. Д.; имот № 015049 – улица на [община]. ОСЪЖДА Е. Л. Ц. да заплати на [община] сумата от 3471,40 лв. разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: