Р Е Ш Е Н И Е № 358 С о ф и я , 29 септември 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 19 с е п т е м в р и 2014 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно дело № 1154/2014 година. В производство по глава 33 от НПК с искане (назовано „касационна жалба”) от осъдения Г. М. Д. от [населено място], област Р., с предмет влязлата в законна сила присъда № 96 от 04.03.2014 г. по НОХД № 658/2013 г. на районен съд-Разград, потвърдена относно деятелността на Д. с решение № 39 от 21.05.2014 г. по ВНОХД № 137/2014 г. от окръжен съд-Р. (изменящо я само в частта за мястото на изтърпяване на наложеното на другия осъден по делото А. Д. наказание лишаване от свобода) се настоява за отмяната й изцяло и връщане на делото за ново разглеждане още от първоинстанционния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура моли искането да бъде оставено без уважение. Осъденият Д. лично и чрез служебния си защитник адв.Ю.А. от САК моли искането му да бъде уважено. Върховният касационен съд провери правилността на въззивното решение съобразно правомощията си по чл.425 от НПК, като съобрази следното: С присъда № 96 от 04.03.2014 г. по НОХД № 658/2013 г. Разградският районен съд е признал подс.Г. М. Д. от [населено място], област Р. за виновен в извършването в периода от 14.04 до 15.04.2013 г. в [населено място], област Р. на две престъпления - по чл.152, ал.3, т.5 вр.ал.1, т.2, вр.чл.29, ал.1, б.”а” от НК, при условията на опасен рецидив и по чл.142а, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК в съучастие с другия подсъдим по делото А. М. Д. от същото село, като при условията на чл.54 от НК е осъден съответно на 6 и на 3 години и по съвкупност на общо наказание от 6 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор, от което наказание на основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднато времето на предварителното му задържане от 16.04.2013 г. до влизане на присъдата в законна сила. Признат е за невинен първото престъпление да е осъществил в съучастие с втория подсъдим Д. и е оправдан по обвинението по чл.152, ал.3, т.1 от НК, както и по обвинението продълженото престъпление по чл.142а, ал.1 от НК да е осъществено от него и на 15.04.2013 г. Със същата присъда вторият подсъдим по делото А. М. Д. е признат за виновен и осъден за същите престъпления на общо наказание от 4 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим в затвор, с приспадане на предварителното му задържане от 16.04.2013 г. В тежест на двамата подсъдими са възложени общо да заплатят разноските по делото в размер на 1 437,15 лв. Присъдата е била обжалвана от защитниците на двамата подсъдими адв.Ив.И. и адв.Р.В. от АК-Р., както и лично от подс.Д. като необоснована, незаконосъобразна, а наложените им наказания за явно несправедливи с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна за двамата присъда и по двете предявени им обвинения. С решение № 39 от 21.05.2014 г. по ВНОХД № 137/2014 г. Разградският окръжен съд е потвърдил изцяло осъдителната присъда относно подс.Д., като я е изменил само относно мястото на изтърпяване на наложеното общо наказание от осъдения Д.. В искането лично от осъденият Д. се развиват оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения при събирането, включително отказ за събиране на поискани от него и защитата му доказателства, както и техния анализ, довело до неправилни фактически и правни изводи и до неоснователното му осъждане на явно несправедливо и по размер наказание с искане за отмяна на двата съдебни акта и връщане на делото за ново разглеждане от районния съд. В съдебното заседание пред ВКС защитникът на осъдения Д. допълва оплакванията с доводи, развити в допълнение към искането. Върховният касационен съд – първо наказателно отделение намира искането за подадено в срока по чл.421, ал.3 от НПК, от лице, имащо право на такова искане и срещу неподлежащ на редовна касационна проверка въззивен съдебен акт, поради което е допустимо. Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения : Макар в искането си (неправилно назовано „касационна жалба”) осъденият Д. да прави опит да впечатли с правните си познания за правилното развитие на наказателното производство, отрича това да се е случило, базирайки се на особеното мнение на съдебен заседател от състава на първоинстанционния съд и възразявайки срещу възприетите за достоверни показания на пострадалата св.А.Б., както и тези, дадени от фактическата съпруга на другия осъден по делото Д. св.К. на досъдебното производство, които счита за вътрешно противоречиви, нелогични, манипулирани и в разрез със събраните по делото други доказателства. Счита разследването за непълно, поради отказани му искания за събиране на доказателства, а съдебните актове постановени при игнориране на доказателствени източници от съществено значение за разкриване на обективната истина, като настоява за връщане на делото за ново разглеждане от районния съд. Допълнението към искането, макар да е посочено като изходящо лично от същия осъден, фактически е компютърно копие на голяма част от развитите от защитника му адв.И.И. от АК-Р. като „допълнителни бележки” към въззивната им жалба, основно свързани с критика към показанията на св.Б. и с доказателствения анализ на първоинстанционния съд, но без коментар на взетото от въззивния съд отношение по тези оплаквания. И друг път ВКС е имал основание да напомни, че и в производството по глава 33 от НПК на проверка се поставя въззивното решение, когато се е развило, независимо по чия инициатива, въззивно производство, при задължението на съда да извърши служебно цялостна проверка на първоинстанционния съдебен акт и да реагира съобразно предоставените му процесуални правомощия. В случая тези му задължения са били изпълнени по предписания от закона начин. Усложнението в случая е, от една страна, от необичайната фактическа обстановка при осъществяване на деянията, а от друга, от ниското интелектуално ниво на пострадалата Б., дало отражение върху качеството на депозираните от нея на досъдебното и в хода на първоинстанционното производство показания. И докато последното е било задълбочено изследвано и обяснено с помощта на няколко експертни мнения, действията на осъдените Д. и Д. са установени от съда с подробен и всестранен анализ на събраната доказателствена маса, но като са проверени с възможните доказателствени източници и всички наведени от последните възражения за морала й и манипулиране на твърденията й в тяхна вреда. Неоспорените и категорични експертни мнения сочат на леката умствена изостаналост на св.Б., ниския й интелект, трудността при осъществяване на комуникация с нея, но като са отрекли тя да може да изгражда сложни логически конфигурации, без това да оказва влияние на възможностите й да възприема правилно фактите и да ги възпроизведе достоверно с притежавания понятиен ресурс. Подобно е било положението и при осъдения Д., макар и при по-лек интелектуален дефицит, но при сериозно алкохолно опиване на 14.04.2013 г. при осъществяване на част от деянията. За разлика от тях осъденият Д. няма психологически проблеми, но съзнавайки тежестта на обвиненията (с оглед на съдебното си минало) се старае да прехвърли посегателството върху св.Б. единствено на съучастника си Д.. Оправдано с тезата му, той пропуска да коментира сериозните противоречия между неговите и на осъдения Д. обяснения, особено с показанията на св.К., дадени от тях в съдебното следствие, на фона на поднесените от тях различни версии на случилото се през нощта на 14 и 15.04.2013 г. Подминават се констатациите в СМЕ при освидетелстване на св.Б. и двамата осъдени, последвалата бременност на първата, чието начало експертите свързват с периода на осъществяване на инкриминираните деяния, подминават се и показанията на св.С., частично тези на св.М.С., на св.А.. Неоснователно се отдава от осъдения Д. прекомерна тежест на резултата от изследването на петното от сперма върху иззетата при огледа на местопроизшествието черно-бяла покривка за легло по метода на ДНК-профилирането, тъй като то може да се свърже с друг акт на осъдения Д. като стопанин на къщата, където живее със св.К.. Още повече, при показанията на св.Б. осъденият Д. да е еякулирал върху чаршаф или друга „завивка”, каквито при огледа не са иззети, но каквито се виждат на снимките от фотоалбума към огледния протокол. Всички тези доказателствени източници, даващи възможност за разнопосочни изводи, не са останали вън от вниманието на инстанционните съдилища, като окръжният съд се е постарал да даде и обосновани отговори на зададените му въпроси в посоченото допълнение към въззивната жалба от защитника на осъдения Д., на които и той акцентира в основното си искане. С особено внимание съдът се е отнесъл към показанията на св.Б., изследвайки психическото й състояние и възможностите й за адекватна реакция в ситуацията, в която се е озовала. Същото отношение е проявено и към показанията на фактическата съпруга на осъдения Д. св.К., като възприетите за достоверни – тези й от досъдебното производство, убедително са били подкрепени с изследваните други доказателства и източници на информация по делото. Разпитани пред съдия в деня на разкриване на деянията, двете са изложили твърде близки данни по основните факти от хронологията на случилото се, което трудно може да се обясни с възражението, поддържано от защитата, върху св.К. да е било въздействано със заплаха да й бъдат отнети децата. Съдът с основание е отказал да възприеме онези твърдения на последната, с които на досъдебното производство се е опитала да смекчи извършеното от „съпруга” й, осъдения Д., а в съдебното следствие е изложила коренно различни и противоречиви показания, в съществени противоречия и с обясненията на двамата осъдени. В крайна сметка, всестранният и взаимообвързан анализ на доказателствената съвкупност му е позволила да изведе надлежно правно значимите факти от кръга на чл.102 от НПК, поради което не може да се приеме наведеното основание за възобновяване по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Към изложеното от въззивния съд би могло да се допълни следното: При недоказаните твърдения на осъдените и близките им св.Б. да е проституирала, нелогично е тя да е отишла с тази цел в дома на „приятелката” й св.К. за предоставяне на такива „услуги” на двамата в нейния дом, в нейно присъствие, още повече, при недоказана „облага” от това. Дори и да се приеме твърдението на Д. той да е закупил за нея кафе и захар (а не с пари от баща й), защо същият не би закупил и хляб, заради което впоследствие (според неговите твърдения) била бита от баща си и изгонена от дома. Ако е искала да интимничи с тях, по-логично е нейното обяснение да излезе отново с цел да посети дома на баба си за зареждане на батерията на мобилния си телефон, а не да очаква да бъде бита и изгонена. Нелогично е на фона на последното баща й, св.М.С. да изпраща късно вечерта съпругата си да я търси в дома на баба й, негова майка, а на следващия ден да сигнализира св.С. да я издирва дали не е отишла при някого от осъдените. Ако целта му е била облагодетелстване, при получаване на предлаганата сума лесно би могло да се оправдае промяна в показанията на дъщеря му св.Б. с психическото й състояние. В тази насока основателно е било отказано провеждането на очна ставка между нея и осъдения Д., при неравноправното им психическо състояние и не е налице допускане на процесуално нарушение. Не е налице и неправилно приложение на материалния закон, макар в тази насока да не са наведени доводи в искането и допълнението към него. Обективното лишаване от свобода на св.Б. е започнало с принудителното й отвеждане в дома на осъдения Д., за което не е предявено обвинение, а след насилственото осъществяване на полов акт с нея от осъдения Д. то е продължило и целия следващ ден и нощ. Съучастническата деятелност на двамата осъдени по това обвинение е продължила сравнително кратко и това е дало отражение върху обема на наказателната им отговорност. Абсолютно неправилно се твърди, че Д. е осъден по чл.152 от НК и заради отправена към св.Б. „заплаха”, каквато и в диспозитива на присъдата, и в мотивите към нея такава не е приета и посочена за неговото самостоятелно деяние. Няма основание за възобновяване на делото на основание чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Макар в основното искане да не е наведено основание за явна несправедливост на наложеното на осъдения Д. наказание (поотделно за деянията и общо за съвкупността), следва да бъде обсъдено това в допълнението към искането, което е подадено в срока по чл.421, ал.3 от НПК. То се свързва със съображенията на въззивния съд той да е приложил и заплаха (коментирано като липсващо в съдебните актове) и загдето проявил „упоритост и чувство за безнаказаност”. Всъщност, именно той първата нощ е приложил в най-голяма степен „сила” (ударил шамар на св.Б. и насила я разсъблякъл и осъществил половия акт), а чувството му за безнаказаност може да се обоснове и с управляването на лекия му автомобил в пияно състояние, според неговите обяснения и показанията на св.К., но заради каквото престъпление е бил осъден и последно до 28.12.2011 г. е изтърпял сериозно наказание от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода. Определените му за всяко от деянията наказания съответстват на отчетените налични смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, като съдът правилно е съобразил и предишните изтърпени от него наказания, особено за идентично престъпление по чл.152, ал.3 от НК, в размер на почти 3 години. От друга страна, безспорно е, че престъпленията не биха били извършени, ако осъдените не са били сериозно повлияни от поетия алкохол, при инициативата на Д., което е било рядкост при осъдения Д. с оглед наличното му здравословно състояние. Всичко това основателно е мотивирало съда да се съгласи с размера на наложените на Д. поотделно и общо за съвкупността от престъпления наказания, като не е приложил разпоредбата на чл.24 от НК. Няма основание за корекцията им и не е налице и основанието по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.3 от НПК за възобновяване на делото. Искането на осъдения Д. като цяло е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл.424, ал.1 от НПК Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г. М. Д. от [населено място], област Р. за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела влязлото в законна сила решение № 39 от 21.05.2014 г., постановено от окръжен съд-Разград по ВНОХД № 137/2014 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :