Р Е Ш Е Н И Е № 8 гр. София, 23.01.2018 година Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети януари, 2018 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора от ВКП ГЕБРЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1257/17 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №236/11.10.17 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 14 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.1446/17 г., е отменена оправдателна присъда, постановена на 13.07.16 г. от РС-София /СРС/, НО, 93 състав по Н.О.Х.Д.21093/11 г., в частта, с която подсъдимият Ф. Н. Ф. е признат за невиновен да е извършил грабеж на движими вещи на стойност 431,75 лв. Деецът е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.198,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66,ал.1 НК за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Зачетено е времето, през което лицето е било задържано по настоящото производство. В останалата оправдателна част присъдата е потвърдена. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който чрез своя защитник атакува същия с оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция или алтернативно- оправдаване на дееца. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея доводи. Представителят на ВКП намира,че атакуваната присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид касационната жалба с отразените в нея доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Основното възведено процесуално възражение, отговорът по което би рефлектирал съществено върху взетото решение за виновност на касатора по начина, по който това е сторено от втората инстанция, е едно единствено и се състои в следното: В хода на съдебното производство пострадалата Д. е признала, че на досъдебното производство, преди да бъде разпитана за специфики на външността на ограбилото я лице и да бъде извършено процесуалното действие Разпознаване, са й показани снимки, сред които и такава на дееца. За това действие липсва съставен протокол. То обаче е причина жената да възприеме характерни черти и белези на подсъдимото лице, а по-късно и да го разпознае- на 27.07.11 г. При това положение защитата намира, че проведеното официално процесуално-следствено действие Разпознаване е опорочено. И доколкото въззивният съд основава присъдата си на соченото опорочено действие, то е нужно да се приеме,че атакуваният съдебен акт е базиран на незаконосъобразно приобщен доказателствен материал, който е следвало да бъде изключен. А предвид обстоятелството, че това е единственият източник за вменената на касатора престъпна деятелност, е допуснато и нарушение на материалния закон с осъждането на Ф.. Прегледът на материалите по делото установява, че досъдебното производство е образувано на 19.07.11 г.във връзка с подаден сигнал за грабеж. Същия ден пострадалата Д. е разпитана от инспектор при 09 РУП-СДВР, гр. София /л.14 и 15 от ДП/. По време на разпита жената е съобщила белези, които се явяват достатъчно конкретни с оглед установяване на лицето. Д. е разпитана повторно на 27.07.11 г., като е удостоверила своята увереност за разпознаването му и отново е повторила характерни данни за него. Разпитът е приключил в 11.25 ч. От 11.38 ч.до 11.49 ч.същия ден е проведено процесуално-следственото действие Разпознаване. По време на същото потърпевшата категорично е познала лицето, като е уточнила особеностите, по които е сторила това. В съдебно заседание пред СРС на 25.04.15 г.тя добросъвестно е разказала всичко, което си спомня за станалото с нея, обяснила е защо е имала пряка видимост към ограбилия я мъж, поради което и е запомнила характерни негови черти. Тогава е въвела нова информация, разяснявайки как след първия посочен по-горе разпит, била поканена в полицията /по показанията й става ясно,че иде реч за СДВР/, където й била представена снимкова база данни на лица от криминалния контингент. Там тя посочила мъж, за когото съобщила, че прилича на нейния нападател. Заявява,че по-късно, на самото лично разпознаване, несъмнено уверено е разпознала човека,който я е нападнал, съвпадащ с този по снимката. Свидетелите П. и Т., разпитани пред СРС, потвърждават коментирания факт, като наред с Д. установяват, че никой не я е насочвал към конкретно лице,което да посочи. И най-накрая, пострадалата е дала изявления, че предвид изминалото време /4 години/ от момента на извършване на деянието, може да заяви,че подсъдимият в залата изключително много прилича на мъжа, който я е ограбил. Отразеното току-що,отнесено към възраженията в касационната жалба, установява тяхна несъстоятелност. В тази насока в атакуваната присъда са изложени съображения, с които ВКС се солидаризира. Взето е отношение, че предварително показаните от полицейски служител снимки на лица от криминалния контингент, е сред типичните оперативно-издирвателни мероприятия, осъществявани от органите на реда, с цел разкриване на престъпленията и идентифициране на участниците в тях. То не опорочава извършеното впоследствие по визирания в НПК ред процесуално-следствено действие Разпознаване. В материалите по делото липсват данни за оказано влияние или насочване на свидетелката към лицето, което трябва да разпознава на живо. Този съд желае да добави само няколко обстоятелства. При всички случаи, преди да се подходи към самото разпознаване на ДП като процесуално-следствено действие, трябва да се проведе разпит на разпознаващия /непосредствено преди това/, в който да се отразят особеностите, по които извършителят може да бъде разпознат /чл.170 НПК/. В случая стореното на ДП отговаря на това правило. Дори при първия разпит преди представянето на полицейска база снимков материал, жената е дала такива данни. Затова казаното се противопоставя на становището на защитата,че Д. е запомнила чертите на Ф. в по-късен момент. Същевременно, чл.171,ал.2 НПК указва на задължение за провеждащия разпознаването орган да съпостави лицето за разпознаване /сиреч заподозрения/ заедно с три или повече лица,сходни с него по външност. За да може да изпълни тази законова регламентация, органът трябва да бъде подготвен и да е стеснил максимално търсенето на заподозрян в извършване на престъпление субект, наред с намиране на други сходни с него, които да участват в процесуално-следственото действие. Именно на плоскостта на такова стеснено търсене се поставя въпросът с преглеждане на снимкова база данни от страна на пострадалото лице, предоставена от полицията в рамките на извършваните оперативно-издирвателни мероприятия. В случая така е и станало. И най-накрая, в контекста на обсъжданата проблематика, органът, провеждащ разпознаването,трябва да вземе мерки да не се осъществи пряк контакт между разпознавания и разпознаващия /чл.171,ал.2,накрая НПК/. В случая това е сторено. Няма данни между момента на извършване на престъплението и проведеното разпознаване подсъдимият и пострадалата да са имали някакъв визуален контакт, който да компрометира процесуално-следственото действие. Всичко казано дотук установява невъзможност позицията по жалбата да бъде уважена и разпознаването да бъде изключено от годната за ценене доказателствена съвкупност. Още повече, не бива да се пропуска изрично направеното от потърпевшата изявление в съдебно заседание, описано по-горе,че е разпознала извършителя на досъдебното производство, а подсъдимият в съдебната зала, който е именно разпознатото лице, прилича на него. В този смисъл липсва допуснато процесуално нарушение от категорията на съществените,което поради преценка на негоден доказателствен материал от страна на решаващия съд, да е ограничило правото на участие на касатора и неговата защита в процеса, и по-специално, правото му на защита. Въззивната инстанция е отразила и съображенията си относно лансирана теза за наличие на алиби, обсъждайки показанията на разпитан в тази насока свидетел. Дадени са съответни отговори, споделими от ВКС. Затова не може да се заключи и че с осъждането на дееца е нарушен материалният закон. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда №236 /11.10.17 г.,постановена от ГС-София, НО, 14 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.1466/17 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/