Ключови фрази
Вещно укривателство * големи размери

8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 14
гр. София, 21 март 2018 година

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ХРИСТИНА МИХОВА

при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Н. Любенов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 1187/2017 година и съобрази следното:

Касационното производство е образувано по жалби на подс. Т. Г. Т. и защитника му срещу нова присъда №15/25.10. 2017г. на Окръжен съд-гр. Търговище, постановена по внохд № 109/2017г. по описа на същия съд.
С атакувания съдебен акт изцяло е отменена първоинстанционна присъда №231/19.10.2016г. на Районен съд- гр. Попово по нохд № 152/2016г. по описа на този съд и вместо нея подс. Т. Г. Т. е признат за виновен в това, че на 25.01.2011г. в [населено място], общ. Попово, с цел да набави за себе си имотна облага, като управител на [фирма], клон- Попово, придобил лек автомобил „М. Б.”А 180 с подправен номер на рамата, собственост на А. АД, със седалище в [населено място], Испания, за който предполагал, че е придобит чрез престъпление, като предметът на укривателството е в големи размери - 42 239 лева, поради което на осн. чл. 215, ал.2 във връзка с ал.1 и чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъден на 2/две/ години и 3/три/ месеца лишаване от свобода, като на осн. чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от 3/три/ години, считано от влизане в сила на присъдата. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.
В касационните жалби се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т.1, т.2 от НПК. Оспорват се приетите фактически изводи относно обективните и субективните елементи на престъплението по чл. 215 от НК, като се твърди, че в резултат на неправилна оценка на доказателствените материали, съдът е извел и съображенията си по правото. Изтъкват се подробни съображения в подкрепа на заявената незаконосъобразност на съдебния акт. Иска се отмяна на въззивната присъда и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото обвинение.
В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа жалбите и изтъкнатите в тях конкретни доводи. Пледира за отмяна на съдебния акт и упражняване на касационното правомощие по чл. 354, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК за оправдаване на подсъдимия и алтернативно - за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Представителят на ВКП пледира за неоснователност на жалбите. Счита, че новата присъда на въззивния съд е постановена при спазване изискванията на
Върховният касационен съд, като съобрази доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК намери подадените жалби за неоснователни.
Подсъдимият Т. Т. е предаден на съд с обвинение за вещно укривателство – за придобиването на лек автомобил ”М. Б.” с подправен номер на рамата, собственост на испанско юридическо лице, като съгласно обвинението предметът на престъплението е в големи размери /42 239 лева/. Първоинстанционният районен съд – Попово е оправдал подсъдимия поради недоказаност на обвинението, като е посочил че не е установено по категоричен и безспорен начин участието на подсъдимия в инкриминираната престъпна дейност.
Срещу първоинстанционната присъда е депозиран протест от прокурор при ОП- Попово, по който е образувано внохд № 219/2016г. по описа на Окръжен съд-гр. Търговище, финализирало с решение № 114/28.12.2016г. С него първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло.
По искане на главния прокурор и на осн. чл.422, ал.1, т.5 от НПК, с решение № 143/07.06.2017г. на Апелативен съд-гр. Варна, наказателното производство е възобновено и делото върнато на Окръжен съд-гр. Търговище за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В хода на новото въззивно производство е постановена обратната присъда - предмет на настоящия касационен контрол. Окръжният съд провел съдебно следствие, след което на базата на собствен анализ на доказателствените материали, е намерил, че по категоричен и безспорен начин е установено подс. Г. да е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 215, ал. 2 във връзка с ал.1 от НК, за което с присъдата си го признал за виновен и му наложил наказание лишаване от свобода.
І. Претенцията за оправдаване на подсъдимия с касационното решение не може да бъде удовлетворена. ВКС е инстанция по правилното приложение на правото, като не е спорно, че не разполага с правомощия да променя приетите за установени фактически положения от инстанциите по същество, нито пък да приема изцяло различни или коренно противоположни факти, извън тези, които съдът в рамките на суверенното си вътрешно убеждение, въз основа преценка на достоверността и годността на доказателствените материали, е приел за обективна истина в процеса. Това е така, тъй като принципно необосноваността не е самостоятелно касационно основание, поради което не е в правомощията на касационната инстанция да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касационният съд разполага единствено с правомощие да провери процесуалната дейност на съда, гарантираща правилното формиране на вътрешното му убеждение при установяване на релевантните обстоятелства. Затова, когато констатира пороци в процесуалната дейност на съдилищата при установяване на значимата за процеса фактология, ВКС може да упражни правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК – да върне делото за ново разглеждане, при което, чрез стриктно съблюдаване изискванията на процесуалния закон, да се изгради правилното убеждение относно фактите. За разлика от тази хипотеза на касационен контрол, правомощието по чл. 354, ал.1, т. 2 от НПК - „да отмени присъдата или решението и да прекрати или спре наказателното производство в предвидените от закона случаи, а в случая по чл. 24, ал.1, т.1 - да оправдае подсъдимия” се реализира когато инстанциите по същество са установили правилно и законосъобразно фактологията, а тя е била неправилно оценена от правна страна - т.е. когато иначе вярно установените факти указват на това, че „деяние не е извършено или че то не съставлява престъпление”. В контекста на развитите в касационната жалба доводи, изтъкнатите по-горе принципни положения, означават че до директно оправдаване на подсъдимия/така както се претендира в жалбата/ от касационния съд, би могло да се стигне при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ не се констатира нарушение на процесуалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и 2/приетите като безспорно установени фактически положения дават основания да се счете, че липсва деяние или че то не е престъпно по своя характер, какъвто извод в настоящия случай не може да бъде направен.
ІІ. При касационната проверка на въззивния съдебен акт не се констатира същият да е постановен от предубеден и пристрастен съдебен състав – процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 3 от НПК. Оплакването в тази насока е подкрепено с довода, че съдът се е позовал на „няколко досъдебни производства, водени срещу неизвестни извършители”, , на базата на които е направил недопустим фактически извод, че „…са налице данни за съставени неистински официални документи - три броя свидетелства за регистрация на моторни превозни средства и за престъпления по чл. 345а, ал. 1 от НК, касаещи подправени идентификационни номера на рами на същите автомобили, собственост на подсъдимия, отново собственост на чужди фирми и придобити чрез престъпление”. Очевидно е, че заявената от касатора Г. липса на безпристрастност се обосновава чрез процесуалната дейност на съда по събиране и оценка на доказателствата. В конкретния случай, действително към въззивният съд следва да се отправи упрек, тъй като същият е използвал доказателства, събрани в хода на образувани и неприключили други досъдебни производства/ДП вх. № 1585/2013г. на РП-Търговище; ДП №167/13г. на РП-Търговище/, на базата на които е счел, че „автомобили, собственост на фирмата на подсъдимия [фирма] са придобивани по идентичен начин: от неустановени лица, чрез трето лице - св. И., документално оформена покупко-продажба впоследствие, чрез фиктивна сделка/по която не са плащани пари/, като автомобилите са собственост на чужди фирми, отнети от тях чрез престъпление”. Първо, както позоваването на доказателства, събрани в хода на различно наказателно производство, в случаите когато не са надлежно приобщени чрез предвидените в НПК способи, така и обосноваването на фактически изводи въз основа на тях/пък било то за сходна или идентична „престъпна схема”/, принципно са недопустими в наказателното производство. С още по-голямо основание недопустимостта им се предпоставя в случаите, когато се касае за данни по неприключили наказателни производства. По тях не са постановени съдебни актове, респ. въз основа на събраните по тях доказателствени материали не могат да се правят каквито и да било фактически изводи за престъпен характер на деянието и вероятното участие на подсъдимия в него, най-малко защото подобен подход е във фрапиращо противоречие с презумпцията за невиновност. Второ, съгласно дефиницията на чл. 104 от НПК доказателствата в наказателното производство са тези фактически данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното изясняване и са установени по реда, предвиден в този кодекс. Установяването на доказателствата пък се осъществява чрез способите по чл. 136 от НПК. Нито един от тези способи не е използван от съда във връзка с доказателствата по досъдебните производства, за които служебно е изискал информация от РП - Попово относно висящите срещу подсъдимия досъдебни производства, поради което същите са недопустими. Друг е въпросът, че справката за висящи дела е с характер на писмено доказателство по смисъла на чл.129 от НПК. Тя обаче съвсем не е достатъчна за извод, че подсъдимият е действал по сходен, идентичен начин и във връзка с придобиването на други автомобили. На последно място, съдът е надхвърлил очертания с обвинителния акт предмет на доказване по чл. 102 от НПК в настоящето производство – „извършеното престъпление, характерът и размерът на вредите, причинени с деянието и другите обстоятелства, които имат значение за отговорността на обвиняемия, включително и относно семейното и имущественото му положение”. Като заключение се налага, че единственото относимо към настоящия процес доказателство е справката за висящи наказателни производства срещу подсъдимия и то само в контекста на спорния въпрос дали на нейна база могат да се правят изводи за личността на дееца.
Независимо от разсъжденията по-горе, ВКС счита, че в настоящия случай използването на недопустими доказателства от решаващия съд, не е достатъчно да се приеме, че същият е бил предубеден и тенденциозен при разглеждане на делото, а оттам - и че процесът е бил несправедлив. Принципно, за да е налице незаконен състав, поради проявена от него или негов член предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, е необходимо да се констатират обективни данни за външно проявена позиция, на базата на които да се счете, че съдът е бил предубеден. В обхвата на тези данни могат да се включат действия от различно естество на съдията или съдебния състав (включително и процесуални - свързани с хода и движението на делото, приобщаване на доказателства и пр.). Същинската разлика между тези действия, които дават основание за отвод на съда поради неговата предубеденост и тези, които се явяват основание за отмяна на съдебния акт поради пороци в процесуалната му дейност е, че чрез първите се демонстрира по обективен път недопустимо пристрастие на решаващия орган, докато при вторите се касае за допустима от закона суверенна преценка на същия този орган. В настоящия случай се касае именно до неправилна преценка на допустимостта на определени доказателства, и доколкото съдът е действал в рамките на правомощията си по закон, не може да се счете, че с неправилната си преценка е проявил предубеденост.
ІІІ. Основното оплакване в касационните жалби за процесуална незаконосъобразност на действията на съда по установяване на обективната истина, не намира опора в материалите по делото. Напротив – по централните въпроси от предмета на доказване, контролираният съд е изпълнил добросъвестно задълженията си да провери и оцени доказателствените материали в съответствие с принципните положения на чл. 13, 14 и чл. 107 от НПК. Фактическите обстоятелства, позволяващи извършеното от подсъдимия деяние, да бъде квалифицирано като престъпление по чл. 215, ал.2 във връзка с ал.1 от НК са изяснени в резултат на процесуално издържана дейност, като липсват обективни основания, които да внасят съмнение и да се явяват основание за връщане на делото за новото му разглеждане от въззивния съд.
Установено по делото е, че подсъдимият Г. е управител на [фирма]. В края на 2010г. той предложил на св. И. И./общ работник в гараж/ сумата от 100 лева, за да регистрира автомобил на свое име. Този автомобил – марка „М. Б.”А. бил собственост на [фирма], М., Испания, като след отдаването му под наем в офис на дружеството не бил върнат, поради което на 20.09.2010г. бил обявен за издирване в Шенгенската информационна система. След проведения разговор между подсъдимия и св. И. последният се съгласил да регистрира автомобила на свое име. Подсъдимият му осигурил необходимите документи за регистрация и двамата посетили КАТ-Търговище. Св. И. подал заявление за регистрация, въз основа на което автомобилът бил регистриран на негово име и получил [рег.номер на МПС] . В регистрационния талон на автомобила били отразени номерата на рама и двигател, така както те фигурирали в представените от подсъдимия документи за внос. Въпреки регистрацията, автомобилът останал в подсъдимия, като след около месец, на 25.01.2011г. била извършена покупко-продажбата му, като по сделката св. И. бил продавач, а подс. Г. - като управител на купувача [фирма] - клон Попово. Изяснено е, че подсъдимият ползвал автомобила до лятото на 2013г., когато го предоставил на св. Т., с цел продажба. Последната не се реализирала, тъй като през м.10.2013г., при международна специализирана полицейска операция „Престъпления с предмет МПС” е установено, че номерът на рамата на лекия автомобил не съвпада с номера на рамата, извадена от бордовия му компютър, както и че автомобилът е посочен за издирване в шенгенската информационна система. Несъмнено е установено също, че остатъчната стойност на автомобила е 42 239 лв., а същият е бил заведен като дълготраен материален актив в счетоводството на [фирма] по сметка 205 - транспортни средства, със стойност 5 412,50лева. Съдът подробно е обсъдил показанията на св. И. И., дадени на предварителното производство, включително и пред съдия и ползвани по реда на чл. 372, ал. 3 във връзка с чл. 371, т. 1 от НПК, в които той подробно и последователно е посочил в какво се изразяват действията на подсъдимия по предаването на документите за регистрацията на автомобила, предоставянето на паричните средства за съответните такси, обстоятелството, че подсъдимият го е придружавал и че той в нито един момент не е ползвал или държал моторното превозно средство. Изяснени са и обстоятелствата по последвалото прехвърляне на автомобила на дружеството, управлявано от подсъдимия с договор за покупко-продажба на автомобила от 25.01.2011г. Изтъкнати са подробни съображения защо показанията на свидетеля са кредитирани като логични, последователни и правдоподобни- те са намерили косвена подкрепа в показанията на св. А., Р., както и от съдържанието на приложените по делото писмени доказателства - заявление и декларация за регистрацията на автомобила. Действително, по делото е установено, че тези документи не са попълнени или подписани от подс. Т., но това е обяснимо, с оглед на необходимостта за пред органите на КАТ лицето, подаващо заявлението за регистрация да е именно св. И.. Друг е въпросът, че обстоятелството, че подсъдимият не е автор на саморъчните вписвания в заявлението и протокола, нито на подписите в тях, не е в конфронтация с твърдението на св. И., че документите за регистрацията на автомобила са били предоставени,/ а не попълнени/ от подсъдимия. Неоснователни са и изтъкнатите съображения за юридическата несъстоятелност на възприетите от съда фактически данни относно това, че първоначалната регистрация на автомобила само формално отговаряла на изискванията за придобиването на автомобила от св. И., а фактически той не го е придобивал. Дали регистрацията е била симулативна е от значение единствено при преценката на косвените доказателства относно предположението на подсъдимия, че автомобилът в предходен момент е бил предмет на престъплението. От гледна точка на наказателната му отговорност и в контекста на оценените правилно като достоверни показания на св. И. е важно това, че той не само не е виждал автомобила, но и в нито един момент не го е владял, като е действал единствено като лице, на чието име да се проведе процедурата по първоначалната му регистрация на територията на Република България. Без финансовото му мотивиране/ чрез заплащането за услугата на 100 лв./ св. И. не бил пристъпил към подаване на заявления за регистрацията на автомобила. Нещо повече, изяснено е безспорно, че св. И. не е получил отразената в договора за покупко-продажба на автомобила между него и подсъдимия продажна цена от 5200 лв.
От фактическа страна съдът е приел фактически констатации относно придобиването на автомобила от подсъдимия за сумата от 7500 евро в по-ранен момент - преди да се свърже със св. И. и да му предостави необходимите документи за регистрацията на автомобила. С това е дал основание на защитата да отправи сериозен упрек относно доказателствената му дейност по изясняване на посочените обстоятелства. Няма съмнение, че в годните доказателствени средства, а това в конкретния случай са единствено обясненията на подсъдимия, дадени на досъдебното производство, не се съдържа информация относно това кога, от кого и при какви условия е придобил автомобила. Единственото относимо твърдение е това, че не се признава за виновен и че дори да е имал съмнение за сделката, при регистрацията в КАТ-Търговище, това негово съмнение е било преодоляно. Направената препратка към показанията му като свидетел от 07.11.2013г. е негодна да послужи за основа на фактически изводи- първо защото не съдържа точна и ясна информация и второ, но изключително съществено по значение, тъй като препратката касае доказателствено средство, депозирано в друго процесуално качество на подсъдимия. Принципно неверните изводи на съда относно този по-ранен момент на придобиването на автомобила от подсъдимия и подробностите, при които то се е осъществило, предпоставят и несъгласие с един от основните аргументи, с които той е обосновал субективната съставомерност на деянието, а именно тези свързани с ниската цена на придобиване /7500евро/. Констатирания порок обаче не се отразява на правилността на вътрешното убеждение на решаващия съд относно предпоставките за ангажиране отговорността на подсъдимия по предявеното му обвинение, тъй като той се отнася до елементи, извън неговия обхват. Без всякакво съмнение е, че подс. Т. е предаден на съд не за първоначалното придобиване на автомобила при предположението, че същият е предмет на предхождащо престъпление, а за придобиването му на 25.01.2011г. от св. И. при наличието на такова предположение.
ІV. Като заключение, и в отговор на наведените в касационните жалби доводи, ВКС счита, че макар и да са налице известни пропуски в оценъчната дейност на контролирания съд, в генерален план той не е пренебрегнал основните процесуални принципи за разкриване на обективната истина и за вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Косвените доказателства по категоричен начин водят до единствено възможния извод за авторството на престъплението и неговите обективни и субективни измерения. Подсъдимият е придобил лекия автомобил, като е осигурил, чрез мотивиране на св. И., първоначалната му регистрация на територията на Република България. Документите за тази регистрация са били предоставени на св. И. именно от подсъдимия, като той е бил лицето ползвало автомобила до изповядване на сделката от 25.01.2011г., по която не е имало нито предаване на вещта, нито заплащане на продажната й цена. Версията на касатора, че е реализирал посочените по-горе действия за да се увери, че не са налице проблеми с автомобила, не се подкрепя от обективните находки по делото. Нещо повече - тя самата индикира на съзнание у дееца за съществуващо съмнение относно законния произход и движение на автомобила на територията на страната. Проследяването на поведението на подсъдимия убедително указва на съзнателна дейност и налично предположение у него за неправомерния произход на автомобила. Така основното възражение срещу осъждането на подсъдимия, насочено срещу извода за наличие на „предположение” у подсъдимия за престъпния произход на вещта, не може да се сподели. Липсва и неяснота относно формата на вината, тъй като съдът е посочил, че деянието е извършено при пряк умисъл. Известно е, че „предполагането, че укритата вещ е била предмет на престъпление или общественоопасно деяние, не оказва влияние върху формата на вината на престъплението, тъй като законодателят е счел, че съзнанието за него /предполагането/ е достатъчно за субективна съставомерност на деянието. /Р. № 276/2009 г. на ВКС по н. д. № 222/2009 г., II н. о/. Същевременно за обективната съставомерност на деянието по чл. 215 от НК е без значение дали придобиването е реализирано чрез законно/ както е в настоящия случай - чрез договор за покупко - продажба/ или незаконно действие. Престъпният характер на вещното укривателство се определя не от способа на придобиване/отчуждаване на вещта от дееца, а от намерението на дееца да облагодетелства себе си или другиго при съществуващо у него знание или предположение за придобиването на вещта от трето лице чрез престъпление или друго общественоопасно деяние. Същественото е, че фактическата власт върху вещта е получена неправомерно и укривателят знае или предполага това, но придобива вещта, какъвто именно е настоящият случай.
На последно място, предвид това че подсъдимия изцяло оспорва осъждането си по чл. 215, ал.2 във връзка с ал.1 от НК, настоящата инстанция провери и справедливостта на наложеното наказание, като констатира , че същото е съобразено с всички установени по делото обстоятелства, поради което правилно е отмерено при изключителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства по чл.55, ал.1, т.1 от НК. Наказанието лишаване от свобода е определено под предвидения в санкцията на чл. 215, ал.2 във връзка с ал.1 от НК минимум от 3/три/ години и изтърпяването му е отложено при условията на чл. 66, ал.1 от НК. По делото не се констатират неотчетени от решаващия съд смекчаващи обстоятелства, които да обусловят допълнително намаляване на така отмереното наказание.
Предвид изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Окръжен съд - гр. Търговище присъда № 15/25.10.2017г. по внохд № 109/2017г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: