Р Е Ш Е Н И Е № 307 гр.София,16 юли 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГРОЗДАН ИЛИЕВ ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА изслуша докладваното от председателя (съдията) Г.ИЛИЕВ наказателно дело № 875/2012 година Производството е по глава ХХІІІ НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимата М. В. В., тя и касатор в настоящето производство, срещу въззивно решение № 58 от 21.03.2012г. по внохд № 92/2012г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 348 от 22.11.2011г., постановена по нохд № 4173/2011г. на Софийския градски съд. В жалбата се поддържа наличието на касационните основания по чл.348, ал.1, т. 1 - 3 НПК. По същество се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, а при условията на алтернативност, налагане на наказание лишаване от свобода в минимален размер, както и за намаляване размера на гражданския иск. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимата В., редовно призована, се явява лично и се представлява от служебно назначения защитник - адв. З., който поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Гражданският ищец и частен обвинител по делото Д. К. А., не се явява, редовно призован. Представлява се от адв.Г., която изразява становище за неоснователност на жалбата и моли да бъде оставена без уважение. Прокурорът даде заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд разгледа жалбите, провери решението с оглед на поддържаните отменителни основания и в пределите на правомощията по чл.347 – 348 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 348 от 22.11.2011г., постановена по нохд № 4173/2011г., Софийският градски съд е признал подсъдимата М. В. В. за виновна в това, че: - около полунощ на 01.08.2010г. срещу 02.08.2010г., в гр.София, умишлено умъртвила другиго – К. Д. А., като му нанесла удари в областта на главата и му причинила закрита черепно-мозъчна травма, довела до парализа на важни мозъчни центрове и бърза смърт, поради което и на основание чл.115 НК вр. чл.373, ал.2 НПК вр. чл.58а, ал.1 НК я осъдил на осем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. На основание чл.40, ал.4, пр.1, ал.2 НК съдът е постановил при изтърпяване на така определеното наказание лишаване от свобода полагане по отношение на подсъдимата на съответни медицински грижи. На основание чл.59, ал.1 НК е приспаднато предварителното задържане на подсъдимата, считано от 06.08.2010г. до влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимата е осъдена да заплати в полза на гражданския ищец Д. К. А. сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва, считано от 02.08.2010г. до окончателното изплащане. Искът е отхвърлен до предявения размер от 50 000 лева като недоказан. Съдът се е произнесъл и по въпроса за държавните такси и разноските по делото. С обжалваното решение № 58 от 21.03.2012г. по внохд № 92/2012г. на Софийски апелативен съд първоинстанционната присъда е потвърдена. Касационната жалба е подадена в срок, поради което настоящият състав приема, че е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Производството по делото пред първоинстанционния съд е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК, тъй като преди да започне съдебното следствие по общия ред в присъствието на служебно назначения й защитник подсъдимата В., без да са налице данни да не е съзнавала последиците от своите изявления, е признала изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изрично се е съгласила за тях да не се събират доказателства. На тази основа първоинстанционният съд, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимата и е разгледал делото по реда на чл. 372, ал.4 вр. чл. 373, ал.2 от НПК. При това положение настоящият касационен състав приема, че при разглеждането на делото по реда на диференцираната процедура по чл.371, т.2 НПК не са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Първоинстанционният съд правилно е приел, че са били налице предпоставките на чл. 372, ал.4 от НПК – защото самопризнанието на подсъдимата е било потвърдено от събраните на досъдебното производство доказателства, за които е установено, че са безпротиворечиви, последователни и кореспондиращи помежду си, по отношение на обстоятелствата, предмет на доказване, по настоящето дело. Следователно, първоинстанционният съд не е подходил формално към провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 373, ал.2 от НПК, щом като е обосновал решението си със съображения, основаващи се на доказателствената съвкупност по делото. По същество, макар и да не е оспорила фактите по обвинителния акт, подсъдимата в представената пред настоящата инстанция защита оспорва авторството на деянието по чл.115 НК. В изследване на този довод касационният съд не установи да е било прието за установено обстоятелство, от значение за правилното приложение на материалния закон, без съдебните инстанции да са се уверили в това, че самопризнанието по отношение обстоятелствата, при които е извършила деянието, отразени в обвинителния акт, се потвърждава от доказателствената съвкупност по делото. Не е налице каквото и да е нарушение, което по някакъв начин да е ограничило правото на защита на подсъдимата и тя да е призната за виновна в извършването на престъплението, за което да не са съществували други доказателства освен нейните признания, по отношение на авторството на извършването му. Подсъдимата е съзнавала смисъла на направените от нея признания на фактите, съдържащи се в обвинителния акт, както и обстоятелството, че е сторила това доброволно. Признанието на фактите, с оглед приложението на процедурата по чл. 371, т.2 вр. чл. 372, ал.4 вр. чл. 373, ал.2 и ал.3 от НПК, обхваща всички факти, описани в обвинителния акт –относими към обективната и субективна страна на престъплението. От съставения съдебен протокол не се установява касаторката да не е била наясно с реда и изискванията за провеждане на съдебното следствие. Този извод се основава и на протоколираното нейно изявление, че разбира правата си, че признава фактите по обвинението и не иска да се събират доказателства за тях. В случая процедурата по чл. 371, т.2 от НПК е проведена стриктно, като съдът е проверил доказателствата от досъдебното производство, направил е извода, че те подкрепят самопризнанието на подс. В., приобщил ги е към материалите по съдебното дело и е обявил, че ще ги ползва при постановяване на присъдата си. Щом като касаторката сама е поставила началото на провеждане на диференцираната процедура и съдът е уважил това нейно искане, тя доброволно и съзнателно се лишава от възможността да оспорва повече фактите по обвинителния акт. Следователно, като процесуална последица от това й процесуално поведение, касаторката се лишава по закон от възможността да оспорва пред по-горните инстанции „недоказаността” на обвинението от фактическа страна. При приетите за установени фактически положения, съответни на наличната доказателствена основа, настоящата инстанция приема, че контролираните инстанции са направили обосновани и законосъобразни изводи за авторството на В. в извършване на инкриминираното деяние, което правилно е квалифицирано по чл.115 НК. Приложен е законът, който е следвало да бъде приложен. На следващо място, релевираният в жалбата алтернативен довод за явна несправедливост на наказанието също се явява неоснователен. При решаване на въпроса какво наказание да се наложи на подсъдимата за извършеното престъпление по чл.115 НК първоинстанционният съд е изложил убедителни и обосновани съображения, които правилно са възприети от въззивната инстанция. Съдът, отмервайки наказанието в размер на дванадесет години лишаване от свобода, с две години над законовия минимум, е обсъдил и надлежно отчел наличните обстоятелства, включени в обхвата на чл.54 НК, които са преценени съобразно действителната им тежест и значение. За да приеме, че това е точния размер на наказанието, първоинстанционният съд е отдал нужното значение на индивидуалната тежест на извършеното с оглед на неговата конкретна специфика /броя на нанесените удари и вида на използваните оръдия/, разкриваща завишена степен на обществена опасност, както и останалите установени по делото отегчаващи обстоятелства, като в последната категория правилно е било включено и поведението на подсъдимата, представляващо проява на жестокост към жертвата, извън значението на това обстоятелство, като квалифициращ признак, обуславящ съставомерност по по-тежко наказуем състав. В този аспект ВКС споделя разбирането, че така определеното наказание от дванадесет години лишаване от свобода, индивидуализирано в размер на осем години след намаляването му с една трета съобразно с разпоредбата на чл.58а НК, се явява съответно на извършеното и е достатъчно за комплексното постигане на целите по чл.36 НК. Касационният състав споделя и следващия извод, че нито едно от смекчаващите отговорността обстоятелства няма изключителния характер, изискващ се от закона, и същите не са многобройни по неговия смисъл, както и не е налице и втората кумулативно изискваща се предпоставка - и най-лекото, предвидено в закона наказание да е несъразмерно тежко при конкретно установената степен на обществена опасност на деянието и тази на личността на подсъдимия. При тези данни наложеното на подсъдимата наказание не разкрива белези на явна несправедливост, поради което не се налага намесата на Върховния касационен съд за неговото намаляване. Присъденото обезщетение по предявения граждански иск е справедливо определено и според настоящата инстанция. Отчетени са били в пълна степен тежката загуба, която гражданският ищец е понесъл със смъртта на сина си, от една страна, както и причината за неподдържането на актуални контакти между тях, и в заключение правилно, в съответствие с принципите по чл.52 ЗЗД и посочените по-горе обстоятелства, е определен размерът на обезщетението за вреди от 40 000 лв. Предвид изложеното и като съобрази, че не са налице претендираните с касационните жалби отменителни основания, на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 58 от 21.03.2012г., постановено по внохд № 92/2012г. по описа на Софийския апелативен съд с което е потвърдена присъда № 348/22.11.2011г., по нохд №4173/2011г., по описа на Софийският градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.