Р Е Ш Е Н И Е № 50156 гр. София, 15.03.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ при секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1243 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството ЗАД „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД срещу въззивно решение № 260017 от 01. 02. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 522 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която след частична отмяна на решение № 33 от 09. 04. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Добрич по т.д. № 136 по описа на съда за 2019 г. в отхвърлителната му част за разликата над 2000 лв. до 37000 лв., е осъден касатора ЗАД „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да заплати на Н. А. С. разликата над 2000 лв. до 37000 лв., представляваща дължим остатък от застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, дължащо се по силата на застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ № 23114000667185, във връзка с реализирано на 22. 08. 2014 г. ПТП в [населено място] по вина на И. М. И. – водач на влекач „MAN TG 510 А“ с рег. [рег.номер на МПС] с прикачено към него ремарке с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 22. 08. 2014 г. до окончателното ѝ изплащане, на основание чл.226 КЗ /отм./ във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на съда, че влязлото в сила решение по гр.д. № 12833/2017 г. по описа на Софийски районен съд, между същите страни и на същото основание, постановено по предявен като частичен иск, не се ползва със сила на пресъдено нещо относно приетия размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата ищца. Позовавайки се на постановките в ТР № 3/22 .04. 2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът твърди, че съдът недопустимо е преразгледал спора относно размера на съпричиняването. Отделно се излагат доводи за неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се акцентира, че въззивният съд погрешно е възприел обстоятелствата относно процесното застрахователно събитие. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на иска за разликата от 2 000лв. до 37000 лв., а при условията на евентуалност – присъждане на обезщетение в намален размер. Претендират се направените от дружеството разноски по делото. Ответницата по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата, излага доводи за неоснователност на същата, като твърди, че на практика за пръв път с предявяване на иска по настоящото дело, тя като ищца има възможност да оспори приетия в приключилото производство по частичния иск, размер на съпричиняването, претендира разноски за касационното производство. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 37000 лв. до предявеният размер от 44000 лв., като частичен от 70000 лв., със законните последици по отношение на обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, въззивното решение е влязло в сила. Влязло в сила, като необжалвано от ответника е и постановеното от Добрички окръжен съд първоинстанционно решение по спора в частта му, с която предявеният иск е уважен за сумата от 2000 лв. по главницата, със законните последици по отношение на обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. С определение по делото № 448 от 14. 07. 2022 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: „Приложима ли е силата на пресъдено нещо на предходно постановено решение, влязло в сила, относно определения размер на съпричиняване?“. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Разгледана по същество същата е основателна. Настоящото производство е образувано по иск на Н. А. С. срещу ЗАД „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, предявен като частичен за осъждането на ответника да заплати сумата 44000 лв. от общо 70000 лв. неимуществени вреди – болки и страдания от процесното ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането - 22. 08. 2014 г. до окончателното изплащане. Първоинстанционният Добрички окръжен съд, отчитайки, че по предходен спор между същите страни и на същото основание е постановено влязло в сила решение на Софийски районен съд /СРС/, с което със сила на пресъдено нещо са определени, като общ справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищцата вследствие процесното ПТП, такъв от 70000 лв. и 90 % съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат, както и че така приетото от СРС във влязлото в сила решение, включително относно приетият процент на съпричиняване, обвързва и решаващия състав на съда в настоящото производство, е осъдил ответника да заплати сумата от 2000 лв. по главницата и е отхвърлил иска за разликата до 44000 лв., със законните последици. За да постанови решението си първоинстанционният съд е изложил, че при определените от СРС във влязлото в сила решение, размер на обезщетението от 70000 лв. и съпричиняване 90 %, на ищцата се дължат 7000 лв., от които 5000 са ѝ вече присъдени от СРС, и остава дължима сумата от 2000 лв., която е и присъдил. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ до общо уваженият му с въззивното решение размер от 37000 лв. по главницата, въззивният съд, сезиран с жалба от ответника срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част е приел, че настоящият спор се предхожда от влязло в сила решение № 468907/13. 08. 2018 г., постановено по гр.д. № 12833/2017 год. по описа на СРС, 113 състав, с което ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД е осъдено да заплати на ищцата сумата от 5000 лева, представляваща дължимо застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, произтичащи от същото, процесно и в настоящото производство ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22. 08. 2014 г. до окончателното ѝ изплащане. Въззивният състав е изложил, че СРС е бил сезиран с предявен от ищцата частичен иск в размер на 5000 лева, съставляващи част от дължимо обезщетение в размер на 120 000 лева; В решаващите си мотиви СРС е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя – налице е противоправно поведение на водача на влекача за настъпилото ПТП, довело като пряка и непосредствена последица до увреждането на ищцата; Отговорността на водача е застрахована при ответното дружество чрез договор за застраховка „ГО“; При определянето на размера на дължимото обезщетение СРС е приел, че е налице съпричиняване в размер на 90 %; Ищцата е можела да чуе стартирането на двигателя до качване на въздуха и избиване на балансьора, както и освобождаването на паркинг спирачката, което става със специфичен остър звук; Пострадалата сама се е поставила в опасност, което съставлява обективен принос и е в пряка причинна връзка с настъпилите неимуществени вреди; При дължимо обезщетение в размер на 70 000 лева, на ищцата се дължи сумата от 7000 лева; Въз основа на посочените фактически и правни изводи, СРС е уважил изцяло предявения частичен иск от 5 000 лева. Според състава на Варненски апелативен съд във въззивното производство са безспорни предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя; Единственото спорно обстоятелство е сведено до размера на дължимото обезщетение за понесените неимуществени вреди от ищцата и до величината на допуснатото от последната съпричиняване. Според въззивния съд, съобразно дадените разрешения в ТР № 3/16 год. на ОСГТК, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг процес иск за присъждане на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право; Правопораждащите юридически факти са тези, които обуславят възникването на притезанието, респ. на субективното материално право; Възражението за съпричиняване има отношение не към възникване на притезанието, а към неговия размер; В последващ процес за остатъка от вземането, формираната сила на пресъдено нещо не преклудира възможността съдът да определи друг размер на съпричиняване, респ. различен размер на притезанието; В допълнение към гореизложеното, следва да се отбележи и че частичният иск на ищцата е уважен от СРС изцяло до предявения размер; Ищцата няма правен интерес от обжалване на съдебния акт, а предявяването на въззивна жалба единствено срещу мотивите е недопустимо; Приемането на тезата, че решението по частичния иск има преклудиращо действие и по отношение възраженията касателно размера на вземането и на съпричиняването означава, че по отношение на ищцата този въпрос е решен без на същата да бъде признато процесуално право на жалба; Тази последица е несъвместима с принципите на изграждане на правовата държава и съдебен ред. При така приетото, след като е допълнил доклада на първостепенния съд, като е указал на въззиваемата страна – застраховател, че носи тежестта на доказване относно механизма и размера на съпричиняване, въззивният съд е дал възможност на страните да ангажират доказателства съобразно дадените указания, каквито не са били ангажирани. По същество съставът на Варненски апелативен съд е приел в решението си, че наличните и допустими доказателства в настоящия процес не установяват твърденията, че ищцата е била в седнало или в клекнало положение преди и към момента на удара, настъпил при движение на увреждащото МПС на заден ход; При това движение на заден ход водачът на МПС виновно не е изпълнил законоустановените си в чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП задължения - преди да започне движение назад, да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението, както и по време на движението си назад непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, да осигури лице, което да му сигнализира за опасности. Приемайки, че с поведението си ищцата е създала опасност и пречка за движението, в нарушение на забраната чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, проявила е груба небрежност, несъобразявайки, че пресича площадка, предназначена за паркиране и маневра на МПС, както и че композицията на превозното средство е задействана за маневра, отчитайки и факта, че е говорела по телефона, довел и до невъзможност за формиране на слухово възприятие относно запаления двигател на влекача, съставът на въззивния съд при съобразяване и на това, че водачите на МПС дължат квалифицирана грижа към пешеходците /чл. 116 ЗДвП/ е определил, че ищцата е съпричинила вредоносния резултат в размер на 40 %, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Анализирайки приетите за установени по делото, претърпени от ищцата конкретни неимуществени вреди – болки и страдания, въззивният съд е приел за справедлив размер за обезщетяването на същите, този от 70 000 лева, съответстващ и на икономическата конюнктура в страната към датата на инцидента, индиция за която са и нивата на застрахователно покритие в релевантния период /чл. 266 КЗ - отм./. В обобщение и като е изложил, че така определената сума следва да бъде намалена с установения в производството процент на съпричиняване /40 %, раняващи се на 28 000 лева/ и приемайки, че на ищцата се дължи сума в общ размер от 42 000 лева, като е отчел и това, че с влязлото в сила решение на СРС на ищцата ѝ е присъдена сумата от 5000 лева, въззивният съд е намерил предявения иск за основателен за сумата от 37000 лв. по главницата, в какъвто смисъл е постановил и решението си. В обжалваната му част въззивното решение е неправилно. Както това е изложил и въззивният съд в мотивите си, съобразно т. 2 от диспозитива на задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 3 от 22. 04. 2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Диспозитивът по т. 2 от тълкувателното решение не съдържа изрично разрешение относно това ползва ли се със сила на пресъдено нещо влязло в сила решение по предявен като частичен, иск за част от същото вземане, което е предмет на последващ исков процес, по отношение на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат и степента на това съпричиняване, по които въпроси съдът, постановил влязлото в сила решение, е взел становище в мотивите си към същото. На този въпрос, конкретно относно възражението за съпричиняване, не е даден недвусмислен отговор и в мотивите на посоченото тълкувателното решение, изложени към т. 2 от диспозитива му, въпреки че в същите се приема, че след като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. В същите мотиви е прието още, че формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. По същия, спорен в настоящото производство въпрос обаче, е налице практика на касационната съдебна инстанция, която настоящият съдебен състав споделя, и която е обективирана в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК /преди изменението на ГПК, обн. в ДВ, бр. 86 от 2017 г./, решение № 92/07. 09. 2016 г. по т.д. № 185/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и в решение № 89/28. 01. 2020 г. по т.д. № 2741/2015 г. на ВКС, І т.о., и решение № 20/30. 06. 2020 г. по т.д. № 376/2018 г. на ВКС, І т.о. В първото от посочените решения се приема, че възражението на ответника за недължимост на част от претендираното обезщетение поради принос на пострадалото лице, представлява правоизключващо възражение, относимо към размера на дължимото застрахователно обезщетение; Предвид характеристиката на възражението за съпричиняване като правоизключващо възражение, пропускът да бъде въведено своевременно в процеса по предявения частичен иск, съставлява пречка същото възражение да бъде предявено от ответника за първи път в производството по иска за останалата част от вземането; При своевременно въведено в производството по частичния иск възражение за съпричиняване, наличието на принос на увредения към настъпване на увреждането като правно значим факт, обуславящ приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск; Съответно нито наличието на приноса, нито степента, в която пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите могат да бъдат преразглеждани в производството по иска за оставащата част от вземането. Като е споделил така изложените съображения, касационният състав, постановил второто от цитираните решения - № 89/28. 01. 2020 г. по т.д. № 2741/2015 г. на ВКС, І т.о., отговаряйки именно на конкретния, релевантен и в настоящото производство процесуалноправен въпрос, му е дал еднозначен отговор в смисъл, че силата на пресъдено нещо на решението в производството по уважен частичен иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане се разпростира и върху приетия за установен размер на съпричиняването, поради което съдът, разглеждащ претенцията за останалата част от обезщетението, не може да преразглежда отново въпроса за наличието на принос на пострадалия и размера на съпричиняването. До същият краен извод е стигнал и касационният състав, постановил третото от изброените по-горе решения - № 20/30. 06. 2020 г. по т.д. № 376/2018 г. на ВКС, І т.о. Даденият от въззивния съд в конкретният процесен случай отговор на същия, релевантен процесуалноправен въпрос, е в пряко противоречие с цитираната практика на ВКС, поради което и решението му в обжалваната, осъдителна част за разликата над 2000 лв. до общо присъдения размер от 37000 лв. по главницата, като неправилно следва да бъде отменено, и по същество предявеният иск да бъде отхвърлен за същата разлика, със законните последици по отношение на лихвите и разноските. Страните имат право на разноски за трите съдебни инстанции, съобразно изхода на делото в настоящата касационна инстанция. За първата и втората инстанции процесуалният представител на ищцата има право на възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, съразмерно на уважената част от иска /2000 лв. при предявен иск за 44000 лв. като част от 70000 лв./ в размер на по 74 лв. /ответникът е възразил за размера над 84.18 лв., който и следва да бъде присъден на ищцата/, а за касационната инстанция ищцата – ответник по касация няма право на разноски. На касатора – ответник в производството следва да се присъдят заплатените от него държавни такси за производството по допускане на касационно обжалване и за касационното производство, както и адвокатско възнаграждение за защита в трите съдебни инстанции, съразмерно на отхвърлената част от иска, което за първоинстанционното производство е в размер на 2304 лв. при заплатено общо 2400 лв., а за касационното – в пълният му заплатен размер от 2160 лв. Възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от противната страна /ответника/, ищцата е релевирала само във въззивното производство, в което обаче ответникът въобще не ангажира доказателства за заплатено такова възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 260017 от 01. 02. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 522 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която след частична отмяна на решение № 33 от 09. 04. 2020 г., постановено от Окръжен съд – Добрич по т.д. № 136 по описа на съда за 2019 г. в отхвърлителната му част за разликата над 2000 лв. до 37000 лв., е осъдено ЗАД „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да заплати на Н. А. С. разликата над 2000 лв. до 37000 лв., представляваща дължим остатък от застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, дължащо се по силата на застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ № 23114000667185, във връзка с реализирано на 22. 08. 2014 г. ПТП в [населено място] по вина на И. М. И. – водач на влекач „MAN TG 510 А“ с рег. [рег.номер на МПС] с прикачено към него ремарке с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 22. 08. 2014 г. до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. А. С., ЕГН: [ЕГН] срещу ЗАД „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекс за застраховането /отм./ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждането на ЗАД „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да заплати на Н. А. С. разликата над 2000 лв. до 37000 лв., представляваща дължим остатък от застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, дължащо се по силата на застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ № 23114000667185, във връзка с реализирано на 22. 08. 2014 г. ПТП в [населено място] по вина на И. М. И. – водач на влекач „MAN TG 510 А“ с рег. [рег.номер на МПС] с прикачено към него ремарке с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 22. 08. 2014 г. до окончателното ѝ изплащане. ОТМЕНЯ решение № 260017 от 01. 02. 2021 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 522 по описа на съда за 2020 г. в частта му, с която е осъдено ЗАД „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати по сметка на ОС – Добрич държавна такса в размер на 1400 лв. и по сметка на АС – Варна сумата от 700 лв. на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, както и в частта, с която ЗАД „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД е осъдено да заплати на адв. Н. В. от АК – Добрич, адвокатско възнаграждение за сумата 3031.64 лв., представляваща разликата над 168.36 лв. до присъдения общ размер от 3200 лв. ОСЪЖДА Н. А. С., ЕГН: [ЕГН] да заплати на ЗАД „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК:[ЕИК] допълнително и сумата 1922.19 лв. адвокатско възнаграждение за защита в първоинстанционното производство, представляваща разликата над присъдените с решението на Варненски апелативен съд 381.81 лв. до сума в общ размер 2304 лв., сумата 2160 лв. адвокатско възнаграждение за защита в касационната съдебна инстанция, както и сумата 730 лв. заплатени държавни такси за касационно обжалване и за допускането му. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: