2 Р Е Ш Е Н И Е № 502 гр. София, 28.11. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. З. З. срещу решение № 1272/11.07.2011 г., постановено по гр. дело № 557/2009 г. на Софийския апелативен съд. С него, като е оставeно в сила решение № 90/14.11.2008 г. по гр. дело № 1072/2007 г. на Пернишкия окръжен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу С. А. Р. и [фирма], искове с правни основания чл. 45, чл. 49 и чл. 86 от ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на касатора-ищец следните суми: сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на непозволено увреждане, изразяващо се в неотпуснат кредит в размер 11 000 лв. със срок на изплащане 10 години, поискан от ответната [фирма] (с предишно наименование [фирма]) – клон П., с молба № 239/03/15000/03.06.2003 г., ведно със законната лихва върху главницата, в размер 7 500 лв., считано от 12.06.2003 г. до окончателното изплащане, както и сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на непозволено увреждане, изразяващо се във вписването му като поръчител по договор за потребителски кредит № 853/08.05.2003 г., в размер 5 000 лв., със срок на погасяване 3 години, сключен между А. Г. Р. и ответницата С. А. Р. – от една страна и ответната [фирма] (с предишно наименование [фирма]) – клон П. – от друга страна, без ищецът-касатор да е давал съгласие да става поръчител, в резултат на което му е удържана сумата 2 216.26 лв. от личната му пенсия, ведно със законната лихва върху главницата, в размер 7 500 лв., считано от 08.03.2003 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба (предвид и писменото й уточнение с вх. № 6875/26.08.2011 г., изложеното от срана на касатора в съдебното заседание и в писмена защита) се поддържат оплаквания и съображения, както за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, така и такива, които следва да се квалифицират в хипотезата на чл. 281, т. 2 от ГПК – за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Във връзка с последното се поддържа, че по делото са налице престъпни обстоятелства от значение за решаването на гражданскоправния спор между страните, но съдът не спрял производството по делото. Ответниците С. А. Р. и [фирма] не са подали отговори на касационната жалба в срока за това. В съдебното заседание ответната банка излага становище и съображения за неоснователност на касационната жалба. С определение № 738/20.06.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, с оглед проверка неговата процесуална допустимост и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като е прието, че то е в противоречие с т. 8 и мотивите към нея от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС по процесуалноправния въпрос за допустимостта на спряното, на основание чл. 182, ал. 1, б. „д” от ГПК (отм.), и впоследствие – възобновено въззивно производство, респ. за допустимостта на постановеното по него въззивно решение, при наличие на престъпни обстоятелства, от които зависи изхода на гражданскоправния спор по делото, но по отношение на които не са налице данни и доказателства да е приключило образуваното наказателно производство. В мотивите към т. 8 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието следното: При разглеждане на гражданскоправния спор съдът следи служебно за наличието на престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на спора. При констатирането им съдът следва да спре производството по делото на основание чл. 182, ал. 1, б. „д” от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК от 2007 г., дори и към този момент още да не е образувано наказателно производство, но съдът следва да изчака развитието и приключването на последното с оглед разпоредбата на чл. 222 от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. чл. 300 от ГПК от 2007 г. Когато това основание за спиране на производството се е осъществило пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим, като делото следва да се върне за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане на процесуалната пречка за упражняване правото на иск – влизане в сила на присъдата по наказателното производство, респ. приключването на последното с друг, влязъл в сила акт на съда или на прокурора. Същото разрешение несъмнено се налага и когато въззивното производство е било спряно и впоследствие е било възобновено, но без да е установено, че посочената процесуалната пречка за упражняване правото на иск е отпаднала. С оглед това, задължително за съдилищата разрешение на изведения по делото процесуалноправен въпрос, при проверката относно процесуалната допустимост на въззивното решение, съставът на ІV-то гр. отд. на ВКС намира следното: Както е приел и възивният съд в мотивите към обжалваното решение – предвид изложеното в исковата молба и уточненията й пред двете съдебни инстанции по делото, първият обективно съединен иск за солидарно осъждане на ответниците за сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, се основава на твърденията на ищеца, че той и съпругата му са имали устна уговорка с ответницата Р., към която са били насочени от служители на ответната банка, че чрез нейното (на ответницата Р.) посредничество ще бъде сключен с банката договор за кредит за сумата 11 000 лв. със срок за погасяване 10 години и погасителна вноска около 90 лв. месечно, но впоследствие се оказало, че въз основа на молба, която не е била подписана от ищеца и съпругата му, банката ще им отпусне кредит за същата сума, но за срок от 5 години и при много по-висока месечна вноска, като тези условия са били неприемливи за ищеца и съпругата му, поради което те отказали кредита, като с всичко това са били причинени на ищеца процесните неимуществени вреди, включващи и тежко заболяване. За да отхвърли този иск, въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да ангажира убедителни доказателства за така изложените твърдения, на които основава тази си искова претенция, но от събраните по делото доказателства са установени само твърденията му, че предложения му за отпускане от ответната банка кредит, е въз основа на молба и декларация, които не са подписани от него, както и че договор за кредит при тези условия не е подписан, което не е достатъчно да обоснове извод за противоправно поведение на ответницата Р. и на служители на ответната банка. Изложени са и мотиви, че по делото не са ангажирани доказателства за твърдението на ищеца, че е уговарял и му е било обещано да му бъде отпуснат кредит при сочените в исковата молба условия и че именно поради промяната на тези предварително уговорени условия не се е стигнало до сключване на договор за кредит, което от своя страна да е довело до настъпването на процесните неимуществени вреди, както и че само при наличие на такива доказателства би могло да се направи извод, че представянето на неподписана от ищеца молба за отпускане на кредит с условия, които не съответстват на неговата устно изразена воля, е в причинна връзка с процесните вреди. В тази връзка е прието и че по делото не са ангажирани доказателства, че документите за кредита (неподписани от ищеца, но посочен в тях като автор) са изготвени именно от ответницата Р., като изготвените в наказателното производство експертизи не са доказателства, които могат да бъдат ценени в настоящото гражданско производство и съдът не може да гради изводите си върху тях. По тези съображения, въззивният съд е приел за недоказано по категоричен начин кумулативното наличие на предпоставките на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД за ангажиране солидарната отговорност на ответниците по първия предявен иск. Въззивният съд е приел, че вторият обективно съединен иск се основава на твърденията на ищеца, че ответницата Р. е изготвила неистински договор за кредит, по който ищецът е бил вписан като поръчител без негово съгласие, в резултат на което и поради неизпълнение на задълженията на служители на ответната банка да изискат подписването на този договор лично от поръчителите, по отношение на ищеца е било предприето принудително изпълнение, което, както и необходимостта да пише жалби и да дава показания и сравнителен материал в наказателното производство, също са довели до настъпването на процесните неимуществени вреди. За да отхвърли и този иск, апелативният съд, въз основа събраните по делото доказателства, е приел за доказано по категоричен начин само това, че ищецът е бил вписан като поръчител по договор за банков кредит, с оглед което е била ангажирана отговорността му за заплащане на задълженията по този договор, като предвид заключението на съдебно-графическата експертиза е приел, че и двата екземпляра (този на кредитополучателя и този на банката) на договора за кредит и погасителния план към него са подписани от ищеца като поръчител. Приел е също, че не са ангажирани доказателства тези подписи да са били „пренесени” – прекопирани от друг документ, съгласно твърденията на ищеца, както и че не са ангажирани убедителни доказателства и за извършена „кражба” на подписа на ищеца, т.е. че той е подписал документа, мислейки, че подписва като поръчител договор за кредит с друго лице (зетя на ищеца, според твърденията на последния) или че е използвана само част от такъв документ, носещ подписа на ищеца. В тази връзка въззивният съд е обсъдил подробно свидетелските показания по делото, наличието на противоречия в и между тях, както и възможната заинтересованост на свидетелите съгласно чл. 136 от ГПК (отм.), а също и писмените доказателства, като е приел в заключение, че задълженията на ищеца като поръчител са възникнали от договора за поръчителство и погасителния план, които са подписани от него. С оглед на това, апелативният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца, че е вписан като поръчител в договора за кредит без негово съгласие, респ. – приел е за недоказано наличието на противоправно поведение от страна на служители на ответната банка и на ответницата Р. във връзка със съставянето на договора за поръчителство, както и че по втория иск не е доказано по категоричен начин кумулативното наличие на предпоставките на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД за ангажиране солидарната отговорност на ответниците. От друга страна, от доказателствата по делото е установено, че по писмени жалби и сигнали на ищеца и съпругата му, по повод обстоятелствата, на които се основават предявените по делото искове, срещу ответницата С. А. Р. и съпруга й А. Г. Р. е било образувано досъдебно производство за съставяне и използване на документи с невярно съдържание, на неистински или на преправени документи (сред които и процесния договор за кредит, в който ищецът е вписан като поръчител) и други документни престъпления, което е било обединено заедно с други няколко досъдебни производства срещу множество други лица за подобни престъпления, в дознание (досъдебно производство) № 18/2007 г. на ОДП-П.. С оглед тези писмени доказателства, изходящи от органите на досъдебното производство и прокуратурата, и на основание чл. 182, ал. 1, б. „д” от ГПК (отм.), с влязло в сила определение от 21.06.2010 г. апелативният съд е спрял въззивното производство по делото. С определение от 02.02.2011 г., производството по делото е било възобновено от въззивния съд – предвид представените: писмо с рег. № 1012/18.01.2011 г. на разследващ полицай при ОДМВР-П. и приложеното към него постановление от 04.01.2010 г. на прокурор при Пернишката районна прокуратура за спиране на наказателното производство по преписка рег. № 160/2007 г. по описа на същата прокуратура, съдържаща и досъдебното производство № 18/2007 г. на ОДМВР-П.. От това писмо и приложеното към него прокурорско постановление, обаче не се установява дали и с какъв акт (на прокурора или на съда, респ. дали този акт е влязъл в сила) е приключило досъдебното производство срещу ответницата Р.. С оглед разрешението на поставения по делото процесуалноправен въпрос, дадено в съответствие с цитираното по-горе тълкувателно решение, което е задължително за съдилищата, следва изводът, че като е възобновил въззивното производство, без да е отпаднала процесуалната пречка за упражняване правото на иск и за развитието на производството по делото, изразяваща се в наличието на престъпни обстоятелства от значение за неговия изход, по повод на които срещу ответницата е било образувано наказателно производство, за което не е установено да е приключило, и като е постановил обжалваното въззивно решение, в мотивите към което е приел за недоказано наличието на противоправно поведение на тази ответница като елемент от фактическия състав на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД за ангажиране търсената солидарна отговорност на ответниците, апелативният съд е постановил процесуално недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд. След връщането на делото, производството по него следва да бъде отново спряно на основание чл. 182, ал. 1, б. „д” от ГПК (отм.), като въззивният съд, съгласно чл. 183, ал. 1 от ГПК (отм.), следва служебно да установи дали и с какъв акт е приключило наказателното производство срещу ответницата Р.. Едва след като надлежно се установи, че последното е приключило с влязла в сила присъда или с друг влязъл в сила акт на съда или на прокурора, въззивното производство следва да се възобнови отново и (след провеждане на нови устни състезания между страните) да се постанови ново въззивно решение, което съгласно чл. 222 от ГПК (отм.) да бъде съобразено с влязлата в сила присъда на наказателния съд, ако е налице такава. При новото разглеждане на делото, въззивният съд следва да се произнесе и относно разноските, претендирани и направени от страните в настоящото касационно производство. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1272/11.07.2011 г., постановено по гр. дело № 557/2009 г. на Софийския апелативен съд; ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане от друг негов състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.