Решение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.5 593_10_dec_290gpc.doc Р Е Ш Е Н И Е № 832 София, 10.12. 2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на втори декември две хиляди и десета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева ЧЛЕНОВЕ: Алексей Иванов ВЛАДИМИР Й. при участието на секретаря Стефка тодорова, разгледа докладваното от съдия Й. гр.дело N 593 /2010 г.: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. прокуратура – П. срещу въззивно решение от 18.12.2009 г. по гр.д. № 1941 /2009 г. на П.ски окръжен съд, г.о., с което е оставено в сила решение от 26.05.2009 г. по гр.д. № 562 /2008 г. на Карловския районен съд в обжалваната част, с която на основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ Прокуратурата на Р. България е осъдена да заплати на Н. Х. Н. от Сопот сумата 4,000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие незаконни действия на прокуратурата – повдигане на обвинение, привличането като обвиняем и вземане на мерки за неотклонение „задържане под стража” и „парична гаранция” ведно със законната лихва за забава от 30.12.2008 г.. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 1054 от 13.10.2010 г. на основание чл.280,ал.1,т. 2 ГПК по материалноправен въпрос, от значение за изхода на делото : кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл.2 ЗОДОВ, който е обусловил изхода на спора и е разрешен по различен начин в обжалваното и посочените решения по гр.д. № 2041/ 2002 г. на ІV-т г.о. на ВКС и гр.д. № 876 / 2004 г. на ІV г.о. на ВКС. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон – на правилото на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ, което не обхваща прекратяването на наказателното производство поради недоказаност, (евентуално) - поради необоснованост – решението не съответства на събраните писмени и гласни доказателства и това е довело до неправилност – до завишен размер на обезщетението, поради неправилно приложение на материалния закон – на правилото на чл.52 ЗЗД – присъденото обезщетение е значително по-високо от необходимото, то трябва да съответства на реално претърпените вреди. В съдебно заседание представителят на ВКП сочи факти, които са от значение за определяне на обезщетението в по-малък размер, за които твърди, че не са съобразени от въззивния съд. Ответникът в касационното производство Н. Х. Н. не изразява становище. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК: По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване - какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2 ЗОДОВ, настоящият състав намира, че следва да се изхожда от принципни съображения, установени в практиката на ВС и ВКС, за това, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката от съда по същество на конкретни обстоятелства, вкл. характер на увреждането, състояние, причинител и др. както е прието в решение № 1599 от 22.06.2005 г. по гр.д. № 876/ 2002 г. на ІV-то г.о. на ВКС, че моралните вреди са индивидуално определими, и паричното обезщетението за тях трябва да съответства на необходимото за преодоляването им, но, че не е проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта, определяне на парично обезщетение, по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди, както е прието в решение № 48 от 04.02.2004 г. по гр.д. № 2041/ 2002 г. на ІV-то г.о. на ВКС, в това решение е прието също, че съдът по същество следва да обсъди всички (наведени) обстоятелства, които обосновават по-нисък размер на обезщетението. Настоящият състав намира за правилна практиката, отразена в посочените решения и че обжалваното решение им противоречи, за което ще бъдат изложени съображения по-долу. Според настоящия състав такива конкретни обстоятелства, на които трябва да се основава преценката на вредите и обезщетението, са тези, които определят : тежестта на повдигнатото обвинение – дали е от общ характер, дали е за няколко отделни престъпления, какви наказания се предвиждат за него; вида на наказателното производство – дали е приключило в досъдебната фаза или е проведено и съдебно производство; продължителността на наказателното производство (като период от време); видът на взетата мярка за неотклонение, продължителност на задържането, момент на задържането; има ли разгласяване чрез медиите; има или влошаване на здравословното състояние; конкретните преживявания на ищеца и отражение върху живота му – семейство, професионална и обществена среда, изобщо обстоятелствата относими към характера на увреждането, за което имат значение и предишни осъждания и задържания и ефективно изтърпяване на наказания; прояви на съпричиняване на вредите от увредения; всички други факти, които са наведени като основание на исковете или като защита срещу тях, които са свързани изтърпените неблагоприятни последици от незаконното наказателно производство. Съдът по същество следва да обсъди всички теизи обстоятелства. Ищецът иска обезщетение за това, че бил принуден да търпи неудобства от лишаването му от права и от унижението да бъде считан за участник в тежки престъпления. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказани твърденията на ищеца, че през 1993 г. срещу него е било повдигнатото обвинение за извършване на престъпление по чл.195 НК (няколко кражби), по-късно изменено за такова по чл.196 НК, че спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, заменена една година по-късно с „парична гаранция”, че наказателното производство е прекратено частично през 2003 г. и в останалата част през 2008 г. поради недоказаност на обвинението, поради което искът по чл.2,ал.2 ЗОДОВ е доказан по основание, че искът е доказан със свидетелски показания на брат на ищеца и за претендирания размер - за сумата 10,000 лева, но съдът е намерил за основателно възражението на ответника за съпричиняване от ищеца на вредоносния резултат в размер на 60 % - ищецът е осъждан с влезли в сила присъди за умишлени престъпления от общ характер и се е признал за виновен по повдигнатото обвинение, поради което и мярката за неотклонение е била правилно взета, така след приспадане на процента на съпричиняване съдът е определил обезщетението в размер на 4,000 лева. По наведените касационни основания настоящият състав намира следното: Първият довод за нарушение на материалния закон е неоснователен, на него всъщност е отговорено и с определението по чл.288 ГПК, тъй като той е въведен и като основание за допускане до касационно обжалване : че разпоредбата на 2,ал.1,т.2 ЗОДОВ не предвижда основание за осъждане на правозащитен орган (в случая Прокуратурата на Р. България) в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Този въпрос е разрешен с г.7 от ТР 3 /2004 г. на ВКС, с която е прието, че съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, че това основание за прекратяване съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл.2,ал.2 на ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ), а именно „...че деянието не е извършено от лицето". Настоящият състав намира за частично основателно оплакването за необоснованост – че решението не съответства на събраните писмени и гласни доказателства и това е довело до неправилност – до завишен размер на обезщетението. Този довод е основателен в частта му, която се отнася до претърпените от ищеца вреди, наведени като основание на иска. Отрицателните изживявания на ищеца са установени единствено въз основа на събраните показания на един свидетел, посочен от ищеца – неговия брат С. Х. Н.. въззивният съд, както и първоинстанционният, не е съобразил неговата заинтересованост от изхода на спора в полза на ищеца, но доколкото няма довод на Прокуратурата на Р. България за това, настоящият състав също няма да я съобразява, а да ги обсъжда само във връзка с довода необоснованост. Настоящият състав приема, че освен, че е брат на ищеца, този свидетел е бил обвиняем заедно с него за същите престъпления по същото следствено дело и по отношение на него прокуратурата също го е прекратила поради изтекла абсолютна погасителна давност със същото постановление за прекратяване от 15.01.2008 г., което е разпоредено да му бъде връчено. Пред Карловския районен съд обаче С. Н. не споменава нищо за това в показанията си, твърди, че няма спомен за какво е бил обвинен брат му, твърди също, че не знае и не си спомня брат му да е имал съучастници в това дело. Няма и точен спомен къде е работил брат му преди да бъде задържан. Поради изложеното показанията му не следва да бъдат кредитирани за друго, освен за неизгодните за ищеца факти – че и преди това е бил задържан и е лежал в затвора.. За тях има и други доказателства. Но други доказателства за начина, по който се е отразило обвинението и задържането върху психиката на ищеца, не са сочени и събрани. От изложеното следва, че изводи за това следва да се правят от особеностите на обвинението и задържането и от проявите на личността на ищеца. Между тях наред с продължителността на задържането под стража и на предварителното производство следва да се съобразят и отразеното в представената справка за съдимост на ищеца от РС К. (л.25), от която е видно, че ищецът е бил осъждан на лишаване от свобода с влезли в сила присъди през 1985 г., през 1986 г., през 1997 г. с две отделни присъди и през 2006 г. на лишаване от свобода вкл. за престъпления по чл.195 НК, в някои случаи са му налагани и общи наказания, които е изтърпявал. Поради изложеното следва да се приемат за основателни доводите на Прокуратурата на Р. България, че при тези доказателства следва да се приеме, че уврежданията за ищеца са с много по-нисък интензитет, отколкото за човек, който не е имал досег с правосъдните органи, както и че няма данни обвинението и задържането да са дали трайно отражение върху физическото и психическото му състояние. От обстоятелствата, че е осъждан и изтърпявал ефективно наказания лишаване от свобода преди и по време на обвинението следва и изводът за недоказаност на твърдението, че е преживял унижението да бъде считан за участник в тежки престъпления в причинна връзка с незаконното обвинение. От изложеното следва основателността на довода за неправилно приложение на правилото на чл.52 ЗЗД. Изложеното обосновава много по-нисък размер на обезщетението от определения от въззивния съд – не повече от 5,000 лева. При прилагането на установения процент на съпричиняване от страна на ищеца – 60 %, обусловил отхвърлянето на иска за съответния размер, което той не е обжалвал, поради което не следва да бъде обсъждан, обезщетението следва да бъде определено в размер на 2,000 лева, за разликата до 4,000 лева искът следва да бъде отхвърлен. Страните не претендират разноски и такива не следва да се присъждат. Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение от 18.12.2009 г. по гр.д. № 1941 /2009 г. на П.ски окръжен съд, г.о., в частта, с която на основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ Прокуратурата на Р. България е осъдена да заплати на Н. Х. Н. разликата над 2,000 лева до 4,000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.12.2008 г. и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ ИСКА за разликата над 2,000 лева до 4,000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.12.2008 г. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част, с която искът е уважен за сумата 2,000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.12.2008 г.. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.