5 Р Е Ш Е Н И Е N 53 София 11.06.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на единадесети март две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при участието на секретаря Анета Иванова като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова гражданско дело N 6031/2014 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. [фирма] със седалище и управление [населено място], [улица] обжалвал въззивното решение на Софийския градски съд, Административно отделение, ІІІ-Б състав № 225 от 10.01.2014г. по гр.д.№ 12052/2013г. Ответникът [фирма] изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество с определение по чл.288 ГПК № 690 от 16.12.2014 г. на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по правния въпрос от значение за правната квалификация на иска : приложима ли е разпоредбата на чл.75 ЗС към отношения, свързани с осъществяване права по разрешение за ползване на воден обект. С обжалваното решение Софийският градски съд е отменил решението на Софийския районен съд , 78 състав № ІІ-78-143 от 27.05.2013 по гр.д.№ 44731/2012г. и е осъдил [фирма] да предостави достъп на [фирма] до водите на язовир „Малка М.” [община] за упражняване правата по разрешително за ползване № 32460112/14.07.2009г. на МОСВ. В. съд е приел, че правната квалификация на иска e чл. 75 ЗС. Фактическите изводи на съда са, че на ищеца по делото [фирма] е издадено разрешение № 32460112/14.07.2009 г. за ползване на повърхностен обект на язовир „Малка М.” в землището на [населено място] за отглеждане на риба в плаващи мрежени клетки /садки/ на основание чл. 46 ал.1 т.2 от Закона за водите с краен срок 14.07.2019 г. Язовир „Малка М.” има статут на водоем за аквакултури съгласно Приложение № 1 към чл.2, ал.1 от Наредба № 37/10.11.2008 г. обн. ДВ бр.100/2008г. за ползването на язовирите държавна собственост…, издадена от МОСВ и МЗХ. С влязло в сила решение на Пловдивския районен съд № 1503 от 18.05.2010г. по гр.д.№ 7767/2009г. [фирма] е осъден да предаде на [фирма] владението на недвижимите имоти, предмет на наемния договор от 15.06.2005г. , сключен с [фирма]– водностопанско съоръжение – язовир „Малка М.” в землището на [населено място], както и част от помещенията в кантона на язовира , включващи стая за персонала, битова стая, тераса, умивалня, два склада и антре. С протокола за въвод във владение, извършен въз основа на изпълнителния лист по влязлото в сила решение от държавния съдебен изпълнител при Велинградския районен съд, е даден срок до 20.09.2012г. на длъжника да премахне две големи и една малка садка с жива риба, разположени в язовира. От правна страна съдът е приел, че при така извършения въвод , владението на ищеца на повърхностните води на язовира , осъществявано въз основа на издаденото разрешение , което по своята правна същност представлява индивидуален административен акт, е отнето, той не може да осъществява правата си по разрешителното и поради това има право да иска на основание чл.75 ЗС възстановяване на продължилото повече от шест месеца владение, от лицето, което е в състояние да прекрати нарушението. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, свързан с правната квалификация на предявения иск, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира следното: Защитата на нарушено владение като фактическо състояние се осъществява по исков ред с посесорните искове по чл.75 и 76 ЗС. С иска по чл. 75 от ЗС се дава защита на владението на недвижим имот или вещно право върху такъв имот, което е продължило повече от шест месеца. Владението по легалното определение на чл.68 ЗС представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Лицето, което упражнява фактическа власт върху един имот въз основа на разрешително от държавен орган, без да твърди, че е променил намерението си , не е владелец, защото той упражнява само субективното право, произтичащо от издадения акт. Съгласно чл.50 от Закона за водите, водовземането и ползването на водни обекти се извършва въз основа на разрешително от органите, посочени в чл.52 от Закона за водите. Това разрешително представлява административен акт, който овластява неговият титуляр да извършва съответната правнорегламентирана дейност, за която е издадено и поради това той не е владелец, а държател на съответния обект, предоставен му за ползване. Държателят има правна възможност за защита срещу трети лица, които препятстват упражняването на фактическата власт по реда на чл. 76 ЗС в случаите на отнемане на държането – когато то е извършено чрез насилие или по скрит начин. Според практиката на ВКС по чл.290 и сл. ГПК това е и редът на защита когато държането е отнето вследствие на незаконосъобразни действия на съдебен изпълнител за въвод във владение – решение № 45 от 03.02.2011г. по гр.д.№ 242/2010г. на ВКС , І г.о. Пропускът да бъде обжалван въводът във владение в предвидения законен срок, не прегражда възможността за защита срещу незаконен въвод с иск по чл. 76 от ЗС - разпоредбата на чл. 358 от ГПК изрично посочва какви са правомощията на гражданския съд в производство по предявени искове по чл. 75 и чл. 76 от ЗС, когато ищецът твърди, че владението или държането върху имота е отнето по нареждане или със съдействието на съдебен изпълнител или друг държавен орган. По тези съображения, предявеният по настоящото дело иск следва да бъде квалифициран по чл.76 ЗС. Ищецът по делото твърди в исковата молба, че в резултат на извършения въвод е отнет достъпът му до водите на язовир „Малка мътница” и с това се препятства възможността да реализира дейността, за която има издадено разрешение по реда на чл. 50 от Закона за водите, от което следва, че той претендира възстановяване на отнетото държане. Дадената правна квалификация от въззивния съд е близка, но не съвсем точна, с което е допуснато нарушение на материалния закон – отменително основание по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 357 ГПК по делата за защита и възстановяване на нарушено владение /чл.75 и чл.76 ЗС/ съдът проверява само факта на владението и на нарушението му, а документите, удостоверяващи правото на собственост, се вземат предвид само доколкото установяват факта на владението. Следователно и по двата иска подлежащите на доказване факти са едни и същи. В доклада по делото, изготвен по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е приел за безспорен и ненуждаещ се от доказване от страните фактът, че ответникът не осигурява достъп на ищеца да ползва водите на язовира. Ответникът не е възразил срещу тази правна квалификация и не е направил довод във въззивната жалба вх.№ 1023034 от 19.06.2013г. за непълнота или неточност на доклада, нито е поискал събиране на нови доказателства. Втората въззивна жалба вх.№ 1023494 от 21.06.2013г. , е подадена след изтичане на срока за обжалване и доводите в нея са преклудирани, тъй като по аргумент от чл.262 ГПК не е налице нередовност на въззивната жалба, ако в нея липсва указание за неправилността на решението. След изтичане на срока за обжалване, въззивникът може да въвежда само доводи за нищожност и недопустимост на решението, както и за необходимостта от прилагане на императивни правни норми, които първоинстанционният съд не е съобразил, защото за тези пороци, въззивният съд е длъжен да следи служебно /ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК/. Ето защо въззивният съд не е имал задължение да извършва нов доклад по делото, от което следва, че и касационната инстанция има правомощия, без да връща делото за ново разглеждане при новата правна квалификация на иска, да подведе приетите за установени факти под новия фактически състав. Към момента на въвода във владение, извършен въз основа на издадения изпълнителен лист за предаване на владението на съоръженията на язовира поради прекратяване на наемния договор, сключен между [фирма] и [фирма] гл.С., ищецът по делото е имал право да ползва повърхностните води за осъществяване на дейността по издаденото разрешително № 32460112/14.07.2009 г. което е със срок до 2019 г. и с отнемане на достъпа до язовира, държането му върху водния обект е отнето неправомерно. Искът е предявен в рамките на шест месеца от въвода, с което срокът по чл.76 ал.1 ЗС е спазен и държането следва да бъде възстановено. Доводите на касатора, основани на разделната собственост на съоръженията и водите на язивира, са без правно значение за посесорния иск по чл.76 ЗС който изисква както вече се посочи установяване на факта на държането и отнемането му. При валидно действащо към момента на въвода и към настоящия момент, /административния акт за отнемане на резрешителното не е влязъл в сила/ разрешение за ползване и отнетия достъп до водите на язовира, са налице предпоставките за уважаване на предявения иск и при новата правна квалификация. Тъй като решението на въззивния съд като краен резултат е правилно, то следва да бъде потвърдено. Разноски на ответника не следва да се присъждат, защото не са поискани. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийския градски съд, Административно отделение, ІІІ-Б състав № 225 от 10.01.2014г. по гр.д.№ 12052/2013г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: