Ключови фрази
Ревандикационен иск * предаване на владение * отмяна на нотариален акт * саморъчно завещание * нищожност-липса на форма * форма за валидност * придобивна давност * установяване право на собственост


2
Р Е Ш Е Н И Е


№ 343


София, 01.11.2011 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на десети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА


при участието на секретаря Даниела Цветкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 1147/2010 година
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 432 от 15.05.2011г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на адв. А. като представител на Д. Д. Б. и В. Н. Б. на въззивно решение № 128 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 148/10г. по описа на Старозагорски окръжен съд, потвърждаващо решение № 52/18.01.2010г. по гр.д. № 1823/2009г. по описа на Старозагорския районен съд. С последното се признава за установено по отношение на Д. Д. Б. и В. Н. Б., че Р. И. Р. и Ж. И. К. са собственици общо на 4444/33 000 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 68850.516.119, който имот се намира в район с одобрена със заповед № РД-18-65/30.05.2008г. на изпълнителния директор на АГКК кадастрална карта и регистри, и съгласно скица № 1516/05.03.2009г. на СГКК-Стара З. е с адрес на поземлен имот- [населено място], [улица], с площ 326 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./ със стар идентификатор -1818, кв.17, при граници на поземления имот: 68850.516.120, 68850.516.513, 68850.516.126, 68850.516.113, както и че са собственици на 2/9 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда, който обект е с идентификатор 68850.516.119.1.1 и се намира в сграда № 1, разположена в посочения поземлен имот с идентификатор 68850.516.118, с адрес на самостоятелния обект - [населено място], ул “Ц. И. Ш.” № 38, ет. 1, с предназначение на самостоятелния обект -жилище, апартамент, с брой нива на обекта: 1. с площ по документ 75 кв. м., със съседни самостоятелни обекти в сградата- на същия етаж: няма, под обекта- няма, над обекта- 68850.516.119.1.2. Със същото решение Д. Д. Б. и В. Н. Б. се осъждат да предадат на Р. И. Р. и Ж. И. К. владението на собствените им 4444/33 000 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 68850.516.119, и на собствените им общо 2/9 ид. ч. от посочения самостоятелен обект с идентификатор 68850.516.119.1.1, които владеят без основание. Искът в останалата му част за предаване владението съответно над общо 4444/33 000 ид. ч., до претендираните общо 66.66/326 ид. ч. от поземления имот и над общо 2/9 ид. ч. до претендираните общо 2/6 ид. ч. от посочения самостоятелен обект в сградата, разположена в същия имот, се отхвърля като неоснователен. Отменен е нотариален акт за собственост на недвижим имот № 190, том I, peг. № 1262, н. д. № 69/16.03.2009г. на Нотариус П. И., с peг. № 308, на Нотариалната камара и район на действие-района на Старозагорския районен съд, в частите му, с които Д. Д. Б. и В. Н. Б. са признати при условията на СИО за собственици съответно над 28556/33000 ид. ч. до целия поземлен имот с идентификатор 68850.516.119 , находящ се в гр. Ст. З., [улица], с площ от 326 кв. м., с предназначение : урбанизирана с начин на трайно ползване: ниско застрояване -до 10 м. /стар идентификатор на имота: X. -1818, кв. 17/ и над 7/9 ид. ч., до целия самостоятелен обект с идентификатор 68850.516.11.1.1, който се намира в посочената в същия нотариален акт сграда с идентификатор: 68850.516.119.1, разположена в посочения поземлен имот, при граници на поземления имот, ниско застрояване - имот № 68850.516.120, ниско застрояване - имот № 68850.516.118, за второстепенна улица - имот № 68850.516.113, ниско застрояване - имот № 68850.516.125 и ниско застрояване -имот № 68850.516.126. Присъдени са разноски по делото.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че съдът не е обсъдил събраните доказателства поотделно и в съвкупност, не е оценил обективно съдържанието на завещанието, при което е направил неверни и неясни фактически констатации относно правните му последици, както и, че не става ясно защо съдът дава вяра на едни свидетелски показания, а не кредитира други, относими към осъщественото владение на спорния имот.
В отговора си по касационната жалба Р. Р. и Ж. К. вземат становище за неоснователност на същата.
С цитираното по-горе определение № 432 от 15.05.2011г. касационното обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика / противоречие на въззивното решение с решение №277 от 16.04.2004г. на ВКС, ІІ ГО, постановено по гр.д.№530/03г./ по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с правоприлагането на правните норми на чл.25 и чл.42 ал.1 б.б от ЗН , а именно: валидно ли е саморъчно завещание, при което датата на изготвяне следва подписа на завещателя.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Производството е по предявен от Р. И. Р. и Ж. И. К. против Д. Д. Б. и В. Н. Б. ревандикационен иск по чл.108 от ЗС, ведно с искане по чл.537 ал.2 от ГПК. Първоинстанционният съд е уважил иска частично като е признал за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици общо на 4444/33 000 ид. ч. от процесния поземлен имот , както и че са собственици на 2/9 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда № 1, разположена в същия, и е осъдил ответниците да предадат на ищците владението им. В останалата част искът по чл.108 от ЗС е отхвърлил като неоснователен. В съответствие с уважената част на ревандикационната претенция съдът е приложил нормата на чл.537 ал.2 от ГПК и е отменил частично нотариален акт за собственост на недвижим имот № 190, том I, peг. № 1262, н. д. № 69/16.03.2009г. на Нотариус П. И., с peг. № 308, на Нотариалната камара и район на действие-района на Старозагорския районен съд, в частите му, с които Д. Д. Б. и В. Н. Б. са признати при условията на СИО за собственици на посочените по-горе ид.части от имота и сградата. До същите решаващи изводи е стигнал в решението си и въззивният съд. Анализирайки събраните доказателства съдът е приел за установено по делото, че наследодателите на ищците И. П. и Л. П. са сключили граждански брак на 22.04.1952 г. С н.а. № 190/1975 г. на С. нотариус, И. К. П., М. Б. М. и Т. И. М. са закупили на 14.10.1975 г., чрез ГОНС-Стара З., по реда на чл. 20 от ЗСГ (отм.), 200/330 идеални части от дворно място цялото от 330 кв.м., находящо се в Стара З., на [улица], представляващо тогава имот пл. № 1402 в кв. 17 по плана на града, при посочени в н.а. граници, и реално първия етаж от построената в това място масивна жилищна сграда и подобрения. Всеки един от купувачите е придобил на свое име по 66,67/330 идеални части от описаното дворно място и по 1/3 идеална част от първия етаж на построената в него сграда (чл. 30, ал. 2 от ЗС). С тази сделка предвид обстоятелството, че е сключена по време на брака на И. П. с Л. П., и на М. и Т. М., то общо на двамата съпрузи Л. и И. Попови принадлежат придобитите на името на последния с този н.а. 66,67/330 идеални части от описаното дворно място и 1/3 идеална част от първия етаж на построената в него сграда, респективно общо на двамата съпрузи М. и Т. М. принадлежат 133,34/330 идеални части от дворното място и 2/3 идеални части от първия етаж на построената в него сграда. С н. а. № 104/1989г. на 23.11.1989г. съпрузите М. са дарили на сина си Б. М. Б. 66,67/330 ид. ч. от процесното място, представляващо тогава имот с пл. № 1818 кв. 17 по плана на [населено място], заедно с 1/3 ид. ч. от сградите в него. Вследствие на това дарствено правоотношение съпрузите М./ в режим на СИО/ и сина им Б. Б. имат равни права или по 66,67/330 ид.части от имота и 1/3 ид.част от първия етаж. На 07.07.1992г. умира Л. П. и оставя за свои наследници съпруга си И. П. и дъщерите Р. Р., Ж. К. и Т. М.. На 05.12.2002г. умира и М. М. и оставя за законни наследници съпругата си Т. М. и синовете си Б. и И. Б.. На 22.12.2008 г. Т. К., Б. Б. и И. Б. са продали на ответника Д. Б. по време на брака му с В. Б. с н.а №21/2008 г. 134,97/330 ид.части от процесното дворно място заедно и реално с 2/3 ид.ч. от първия етаж на сградата в него. На 10.02.2009г. умира и И. П.,който оставя като единствени законни наследници трите си дъщери. На 16.02.2009 г. съдия по вписванията при СтРС по молба на Т. М. е обявил, предадено на 16.12.1993 г. за пазене, саморъчно завещание на наследодателя И. П.. По силата на това завещание същият е завещал на внука си И. М. Б. 66,67/330 ид.ч. от процесното дворно място, заедно с 1/3 ид.ч. от сградата в него. Във връзка с поддържаното от ищците възражение за нищожност на завещанието поради това, че датата на съставянето му следва подписа на завещателя, съдът е приел, че е налице твърдяната нищожност. С оглед тази си констатация е приел и това,че последващата сделка за покупко-продажба, материализирана в н.а № 189/2009 г., с която заветникът И. Б. продава на Д. Б. своите 66,67/326 ид.ч. от процесния поземлен имот и 1/3 ид.ч. от първия етаж на сградата не е породила транслативния си ефект. Въпреки това обстоятелство ответниците се снабдили с констативен н.а №190 /2009 г. на нотариус П. И.,с който са признати за собственици в режим на СИО на целия поземлен имот заедно с всички постройки и подобрения в него.
Съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците,че наследодателят И. П. приживе е придобил по давност процесните идеални части от дворното място и жилищната сграда. За да обоснове този си извод се е позовал на недопустимост частен правоприемник да се позовава на изтекла приживе в полза на частния праводател придобивна давност; оценил е като правноирелевантни показанията на свидетелите в частта, че И. П. е владял само за себе си тези идеални части от процесния имот от придобиването им с н.а №190/75 г. до смъртта на съпругата му Л. П., тъй като давност между съпрузи не тече; приел е също, че от събраните по делото гласни доказателства не се установява И. П. да е владял несъмнено и явно след смъртта на съпругата си частите на останалите съсобственици.
Съобразно така установеното съдът е констатирал,че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.108 ЗС,че е установено правото на собственост на ищците по отношение общо 44,44/330 ид.ч. от поземления имот и 2/9 ид.ч. от първия етаж на сградата в него, че същите се владеят без основание от ответниците като последните не оспорват факта на владението. Като законна последица от уважаването на ревандикационния иск е приел, че частично следва да се приложи и последицата по чл.537 ал.2 ГПК.
По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК:
В решение №277 от 16.04.2004г. на ВКС, ІІ ГО, постановено по гр.д.№530/03г., е прието, че датата е необходим елемент за действителност на саморъчното завещание и има значение за да се определи дали завещанието е извършено по време, когато завещателят е имал дееспособност, както и при конкуренция между две завещания. Прието е също, че датата е пълна и положена от завещателката, както и , че законът изисква подписът да бъде след завещателните разпореждания – обстоятелство, което е налице тъй като липсват разпореждания след подписа. Ако има такива, то те биха били недействителни, а не цялото завещание. Преценката е конкретна въз основа на фактите по делото.
В решение № 128 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 148/10г. по описа на Старозагорски окръжен съд е прието, че саморъчното завещание е строго формален акт,поради което неспазването на което и да е от изискванията на чл.25 ал.1 ЗН има за последица нищожност на акта, независимо, че волята на завещателя се потвърждава по несъмнен начин. Обоснован е извод за нищожност на саморъчното завещание поради неспазване на изискването по чл.25 ал.1 ЗН за означение на датата при изготвянето му. В конкретния случай датата-16.12.1993 г. е поставена след подписа на завещателя, поради което същата не е елемент от текстовото съдържание на завещанието. За да бъде редовен реквизит на завещанието, датата на изготвяне следва да е обозначена при съставянето му, т.е. следва да бъде преди подписа.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира за правилно становището в обжалваното въззивно решение. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗН саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, на която е съставено, и да е подписано от него, за да породи предвиденото в закона правно действие. С оглед това датата е един от съществените реквизити на саморъчното завещание и е налице , ако завещателят е посочил деня, месеца и годината на съставянето на завещанието. Няма значение, дали е поставена в началото или в края на документа, дали е изписана цифрово или се извлича от текста на документа. Задължително е обаче да е преди подписа. Изискването за означение на датата, на която е съставено завещанието, е императивно, тъй като само въз основа на посочената в завещанието дата може да се извърши преценка за поредността на няколко последователно съставени завещания, последиците от отменяването на някое от тях, както и наличието на завещателна дееспособност на соченото като автор на завещанието лице. За да бъде редовен реквизит на завещанието, датата на изготвяне следва да е обозначена при съставянето му, т. е. следва да бъде елемент от текстовото съдържание, преди подписа. Изискването на закона по отношение на трите елемента - дата, съдържание и подпис, е равностойно за формалната действителност на завещанието като едностранна разпоредителна сделка и в нормата на чл. 25, ал. 1 от ЗН е дефинирана поредност, която да не даде възможност датата да бъде добавяна в последствие, включително от самия завещател. Щом очевидно е поставена след подписа, датата не е елемент от съдържанието на изявлението в изискуемия по чл. 25, ал. 1 от ЗН смисъл.
В подкрепа на горния извод е и значението, което законът придава на подписа на завещателя. С подписа си завещателят удостоверява, че завещателните разпореждания са написани от него и че съдържат неговите волеизявления. Подписът придава автентичност на документа. Той е завършващият елемент при съставянето на завещанието. Затова чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗН изисква изрично подписът да бъде поставен след завещателните разпореждания. Поставените след подписа разпореждания са вън от завещанието и не могат да проявят правно действие. Същото се отнася и до датата, която следва подписа. Без значение е обстоятелството дали изписването на датата след подписа е умишлено или се дължи на грешка или пропуск. Действително грешки и пропуски винаги могат да се допуснат при изготвянето на един писмен документ било то частен или официален. С оглед на това пропускът да се датира завещанието може да бъде отстранен чрез допълнително изписване саморъчно от завещателя на датата на изготвянето му. Нормата на чл.25 от ЗН относно действителността на завещанието обаче изисква да е несъмнено кой и кога е извършил допълването. Предвид това макар и датата да е след подписа на завещателя, ако последният е приподписал последната, то означаването й в документа става част от съдържанието на същия и саморъчното завещание ще бъде действително.
По касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и основателността на касационната жалба:
Съобразното горното разрешение обжалваното решение се явява правилно. Касационните оплаквания са неоснователни. Съображенията за това са следните:
За да приеме, че искът е частично основателен, въззивният съд е обсъдил задълбочено в тяхното единство и логична последователност всички събрани писмени доказателства и свидетелски показания, като с оглед поддържаните от страните доводи и възражения, е направил извода, че саморъчното завещание е нищожно поради противоречие с нормата на чл.25 от ЗН, както и, че не е основателно твърдението на ответниците за изтекла придобивна давност в полза на наследодателя И. П..
Въззивният съд на основата на самостоятелна преценка на имащите значение за спора факти, установени от събраните по делото доказателства, правилно е приел, че саморъчното завещание е нищожно. В тази връзка всички доказателства са обсъдени в съвкупност и при спазване правилата на процесуалния закон досежно начина на извършване на преценка на писмените и гласните доказателства.
Неоснователни са касационните доводи за неправилност на извода, че не е установено по несъмнен начин местоположението на датата на изготвяне на завещанието. Същото е прието като доказателство по делото и от прегледа му се установява безспорно,че датата е положена на реда следващ този, на който е положен подписа на завещателя, като обстоятелството, че незначителна част от него засяга реда с датата е ирелевантно. Без правно значение е и безспорния факт, че завещанието е предадено за пазене на същата дата. Както бе посочено по-горе в решението завещанието е строго формален личен акт, който за да е валиден и да произведе действие, следва да отговаря на изискванията, визирани в нормата на чл.25 от ЗН. В случая това не е налице. Полагането на датата на изготвяне след подписа на завещателя е равносилно на липса на дата. Такава не може да се извлече и от текста на документа. Предвид изложеното процесното завещание е нищожно и не е породило своето действие. Макар и волята на завещателя да е установена несъмнено, за да се прояви вещнотранслативният й ефект е необходимо същата да е облечена в предвидената от закона форма за действителност.
Правилно е прието, че не е установено в процеса твърдението за изтекла придобивна давност. Доказването на това твърдение следва да стане от страната, която се позовава на нея, както правилно е приел въззивният съд, при условията на пълно доказване. Такова не е било проведено от ответниците, сега касатори. Дори при кредитирането на всички свидетелски показания не може да се обоснове извод, че И. П. е манифестирал необезпокоявано владение лично за себе си нито до настъпване на смъртта на съпругата му, нито след нея до собствената си смърт. Константна е практиката, че между съпрузи давност не тече. По отношение на периода след смъртта на Лоза П. липсват категорични данни И. П. така да е упражнявал владението върху процесните имоти с намерение да ги придобие лично за себе си и да е отблъснал също толкова категорично владението на останалите съсобственици.доказателства, обосноваващи такъв извод не са ангажирани в процеса.
С оглед изложеното, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение 128 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 148/10г. по описа на Старозагорски окръжен съд.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: