Р Е Ш Е Н И Е № 111/2015 г. гр.София, 25.02.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 6821 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С определение № 198 от 18.05.2015 г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие срещу въззивно решение № 3989 от 04.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 3937/2013 г. на СГС, ГО, ІІ „в” въззивен състав. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Кои са елементите, които трябва да са налице при апортирането на имот – частна държавна собственост, предоставен за управление на министерство, в капитала на държавно предприятие – еднолично акционерно дружество, чийто капитал е изцяло държавна собственост и приложими ли са нормите на чл.43 и следващите от ЗДС (в редакцията от ДВ, бр.67 от 27.07.1999 г.) относно такъв апорт, за да настъпи вещно-правния ефект на преминаване на правото на собственост от Държавата към държавното предприятие ?”. Касаторът поддържа, че решението е неправилно при позоваване на всички основания за отменяването му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК - поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Счита, че при правилно установени факти, съдът неправилно е приел, че установеният в ПРУПСДП (отм.) ред се явява специален по отношение на този в ЗДС общ такъв за упражняване правата на Държавата в ЕАД с държавно имущество. Поддържа, че при апортирането на имот – частна държавна собственост, предоставен за управление на министерство е приложима разпоредбата на чл. 46 ЗДС, съгласно която компетентността да извърши разпоредителното действие е на областния управител, а не на министъра, упражняващ правата на Държавата като собственик на капитала на държавното предприятие – еднолично акционерно дружество съобразно отрасловата му компетентност. Намира, че въззивният съд е допуснал грешка, като е приравнил две тясно свързани, но концептуално различни правни фигури – упражняването на правата на едноличния собственик на капитала в държавни дружества и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост. Съдържащото се в чл. 43 ЗДС изброяване не е изчерпателно, а описва най-често срещаните случаи на разпореждане с имоти – частна държавна собственост. Апортирането като вид разпореждане е аналогично на договора за замяна, правила по отношение на който се съдържат в чл. 45 ЗДС, а доколкото апортираният имот е бил предоставен за управление на министерство, приложение е следвало да намерят чл. 46 и чл. 47 ЗДС. Процесният имот не е станал собственост на дружеството, тъй като Заповед № РД-18-823 от 26.11.1999 г. на Министъра на търговията и туризма (независимо от последвалото вписване на увеличението на капитала в търговския регистър) не е породила вещно-прехвърлителен ефект. По тази причина не е била налице пречка за постановяването на Решение на МС № 457 от 20.06.2001 г. за отнемане на имота от Министерство на икономиката и за определяне на същия като публична държавна собственост. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо това да се постанови отхвърляне на установителния иск за собственост. Претендира разноски за въззивната и касационната инстанции. Възразява за прекомерност на претендираните от ответника по касация разноски. Ответникът по касация [фирма] е депозирал отговор на касационната жалба и писмени бележки, като моли въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за настоящата инстанция. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С посоченото решение, СГС в правомощията на въззивна инстанция по чл. 196 – чл. 211 ГПК (отм.) е отменил решение от 07.03.2008 г. по гр.д.№ 3284/2007 г., по описа на Софийски районен съд, 50 с-в, в частта, с която e отхвърлен предявения иск по чл. 97 ГПК (отм.), като вместо него е признал за установено по иска, предявен от [фирма] (с предишно наименование [фирма]) срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие, че [фирма] е собственик на недвижими имоти - четвърти и пети етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], кв. 393, парцел IV, пл.№ 12, м. „Ц.”, по регулационния план на [населено място], с площ 296 кв.м. на четвърти етаж, и с площ 110 кв.м. на петия етаж, със съответните идеални части от общите части на сградата и от право на строеж върху мястото. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че спазването на реда, установен в Правилник за реда за упражняване на правото на собственост на държавата в предприятията (отм. ДВ, бр. 51 от 30.06.2003 г.), а именно: наличието на решение, взето от упражняващия правата на държавата като едноличен собственик на капитала на държавно предприятие – еднолично акционерно дружество за увеличаване на капитала на ЕАД с държавно имущество чрез апортиране на непарична вноска в капитала на същото - издадената Заповед № РД-18-823 от 26.11.1999 г. на Министъра на търговията и туризма, ведно с извършено вписване на увеличението на капитала на ЕАД (съобразно Решение № 12 от 13.12.1999 г. по ф.д.№ 18776/1991 г. на СГС, Ф.О.), е достатъчно условие при приложение на специалния закон ПРУПСДП (отм.) във връзка с чл. 231, ал. 3 ТЗ (в редакцията му към 1999 г.), за да настъпи вещно-правния ефект на преминаване правото на собственост от държавата към търговското дружество с държавно имущество, в чийто капитал е извършен апорта. Посочено е, че установения в ПРУПСДП (отм.) ред за упражняване на правата на Държавата в ЕАД с държавно имущество се явява специален по отношение на установения в ЗДС общ такъв за упражняване на правото на собственост на държавата, предвид което при извършването на непарична вноска се изключва приложението на общите правила на чл. 46 и следващите от ЗДС за разпореждане с имоти - държавна собственост. Прието е още, че като постановено в противоречие с чл. 2, ал. 4 ЗДС, без правно значение за собствеността върху имота е взетото впоследствие от Министерския съвет Решение № 457 от 20.06.2001 г. за отнемане на имота от Министерство на икономиката и за определяне на същия като публична държавна собственост. По основанието за допускане на касационното обжалване: Поставеният за тълкуване въпрос касае реда за извършване на разпореждане с имот – частна държавна собственост, предоставен за управление на министерство, посредством апортирането му в капитала на изцяло държавно предприятие – еднолично акционерно дружество. При формулирането на въпроса касаторът е приел, че следва да се съобрази редакцията на нормите на чл. 43 и следващите от ЗДС съобразно измененията, внесени с ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г. Всъщност, изменението на ЗДС, внесено с ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г. и влязло в сила на 28.01.2000 г., е извършено с § 26 от ПЗР на Закона за водите и касае единствено разпоредбата на чл. 68, ал. 7 ЗДС, която е неотносима към поставения за разглеждане правен проблем. Ето защо при отговора на въпроса приложими ли са нормите на чл. 43 и следващите от ЗДС относно апорт от вида на процесния, следва да се съобразят и тълкуват редакциите на тези разпоредби във вида им след изменението на ЗДС с ДВ, бр. 124 от 27.10.1998 г., в сила от 31.10.1998 г. /съобразно чл. 41, ал. 3 ЗНА във връзка с чл. 5, ал. 5 от КРБ/, в която редакция изменение е внесено с ДВ, бр. 32 от 12.04.2005 г., в сила от 16.04.2005 г. В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че внасянето на непарична вноска в търговско дружество (включително - акционерно дружество) представлява разпоредителен акт на съдружника /акционера/, с който същият прехвърля собствеността или други права върху предмета на апорта от своя патримониум в патримониума на дружеството. Касае се за специфичен деривативен способ за придобиване на права, отличаващ се от останалите видове сделки по страни, форма, предмет, момент на придобиване на правата, действие и правни последици на сделката. По принцип апортът може да бъде учредителен (при вписване на дружеството с непарична вноска) или последващ - при вписано увеличение на капитала на съществуващо дружество чрез непарична вноска. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 5 от 08.02.2011 г. по т.д.№ 271/2010 г. на ВКС, І т.о. е конкретизирано, че увеличението на капитала на търговско дружество чрез апортна вноска на недвижим имот представлява смесен фактически състав и включва следните елементи при съобразяване на разпоредбите на чл. 72 – чл. 73 ТЗ в редакциите им към 1994 г. (действащи и към 1999 г.): 1./ Писмено (с нотариална заверка на подписа) съгласие на собственика на имота за внасянето му в капитала на дружеството и подробното описание на този имот; 2./ Решение на ОС за увеличение на капитала чрез този способ; 3./ Изпълнена процедура по чл. 72, ал. 2 ТЗ; 4./ Изменение на дружествения договор в частта относно размера капитала и пълно описание на вноската (като отразяването на вноската в дружествения договор е определено и като форма за действителност на апорта); 5./ Вписване на това обстоятелство (увеличение на капитала чрез апорт) в търговския регистър; 6./ Вписване в нотариата на промяната на собствеността върху имота. Прието е още, че с вписването на апорта се поражда неговото вещно-правно действие – преминаване на недвижимия имот в патримониума на дружество, а наличието на порок на вписването (включително вписването на несъществуващо обстоятелство) подлежи на установяване в производство по иск по чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) – сега чл. 537, ал. 2 ГПК, успешното провеждане на който би довело до заличаване на вписаното обстоятелство от търговския регистър (чл. 498 ГПК /отм./, сега – чл. 604 ГПК). Заличаването на вписването няма обратно действие - действието му е занапред (както изрично е посочено в ТР № 1/2002 г. на ВКС, ОСГК) - както по отношение членовете на дружеството, така и по отношение на третите лица. Последното разрешение, относимо към вписването на последващ апорт, е възприето и с Решение № 141 от 04.06.2012 г. по т.д.№ 829/2010 г. на ВКС, І т.о., Решение № 20 по т.д.№ 1084/2010 г. на ВКС, І т.о., Решение № 193 от 18.07.2012 г. по т.д.№ 833/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 17 от 23.06.2009 г. по т.д.№ 479/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 150 от 10.11.2009 г. по т.д.№ 766/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., така и Решение № 694 от 23.02.2010 г. по гр.д.№ 264/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о. Разсъждавайки по въпроса относно особеностите при апортирането на имот – частна държавна собственост, който е предоставен за управление на министерство, в капитала на държавно предприятие – еднолично акционерно дружество, следва да се има предвид на първо място, че възможността Държавата да участва в търговския оборот е регламентирана с разпоредбите на чл. 61 и чл. 62 ТЗ (в сила от 01.07.1991 г.). По силата на чл. 61 ТЗ държавното предприятие може да бъде еднолично дружество с ограничена отговорност или еднолично акционерно дружество, като съгласно чл. 62, ал. 1 ТЗ образуването и преобразуването на държавните предприятия като еднолични дружества с ограничена отговорност или еднолични акционерни дружества се извършва по ред, установен със закон. Такъв закон към 1999 г. се явява Законът за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (обн., ДВ, бр. 38 от 08.05.1992 г., сега – отменен). С него е детайлизирана уредбата, чиято основа е поставена с чл. 61 и чл. 62 ТЗ, но същият (в първоначалната му редакция) не съдържа разпоредби относно вещноправните последици от преобразуването. За първи път тези последици са регламентирани с ПМС № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, като впоследствие една от уредените с него хипотези на раздържавяване е възпроизведена в чл. 17а ЗППДОП (отм.). Към 1999 г. е действал и Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията, приет с ПМС № 7 от 25.01.1994 г. (обн., ДВ, бр. 10 от 01.02.1994 г., сега – отменен). Приемането на последния има своята опора в разпоредбата на § 16, ал. 1 ЗППДОП (отм.), с която изрично е възложено на Министерския съвет да приеме правилник относно реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията. Съгласно чл. 10, ал. 1 ПРУПСДП (отм.) министрите, председателите на комитети и ръководителите на ведомства упражняват правата на едноличния собственик на капитала в държавните предприятия - еднолични търговски дружества, съобразно отрасловата им компетентност, освен ако в акт на Министерския съвет изрично е предвидено друго. Когато упражняват правата на държавата като едноличен собственик на капитала министрите, председателите на комитети и ръководителите на ведомства издават заповеди (чл. 11 ПРУПСДП /отм./), като в правомощията на едноличния собственик на капитала в държавните предприятия - еднолични акционерни дружества с държавно имущество е включено увеличаването или намаляване капитала на дружеството (чл. 15, ал. 2 ПРУПСДП /отм./). Междувременно, считано от 01.06.1996 г. е влязъл в сила Закона за държавната собственост, имащ за предмет уреждане на придобиването, управлението и разпореждането с недвижими имоти и движими вещи - държавна собственост, освен ако в специален закон е предвидено друго (чл. 1). С неговата глава Четвърта са уредени правилата относно придобиването и разпореждането с имоти и вещи – частна държавна собственост, като съгласно чл. 43 разпореждане с недвижими имоти - частна държавна собственост съставляват продажбата и замяната им, извършването на делба на съсобствени недвижими имоти, учредяването на ограничени вещни права върху тях, както и безвъзмездното им прехвърляне в собственост или учредяване. В това изброяване очевидно отсъства апортирането като вид разпореждане. Настоящият състав на съда приема, че отсъствието на този вид разпореждане в изброяването по чл. 43 ЗДС не е аргумент за непълнота в Закона (която да следва да се попълва по пътя на правоприлагане по аналогия), а е израз на Законодателното разбиране към онзи момент, че обществените отношения, свързани с упражняваната от Държавата търговска дейност, са уредени със специален закон и издадените (в съответствие с чл. 3, ал. 2 ЗНА) свързани с приложението му подзаконови нормативни актове, а именно - ТЗ, ЗППДОП (отм.) и ПРУПСДП (отм.). В този смисъл, разпоредбата на чл. 6 от отменения ППЗДС („Вещни права върху имоти и вещи - частна държавна собственост, се внасят като непарична вноска в капитала на търговски дружества по реда, установен в Търговския закон и в Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията”) няма за задача да запълни празнота в закона, а има единствено декларативен характер, изразявайки разбирането на нормотвореца относно приложимото право за този кръг хипотези. Аргумент в тази насока е и систематичното място на чл. 6 ППЗДС (отм.) – в общите разпоредби, а не в разпоредбите на глава Пета („Разпореждане с недвижими имоти и движими вещи - частна държавна собственост”), призвана да детайлизира уредбата по глава Четвърта на ЗДС. Изложеното мотивира ВКС да приеме, че разпоредбите на ТЗ, ЗППДОП (отм.) и ПРУПСДП (отм.) се явяват „специален закон” по смисъла на чл. 1 ЗДС в материята относно преминаване вещните права върху недвижимите имоти - частна държавна собственост в патримониума на частно-правни субекти, каквито са държавните предприятия – еднолични търговски дружества. Това изключва (към релевантния момент – 1999 г.) приложението на правилата по глава Четвърта от ЗДС, включително чл. 46 ЗДС (към онзи момент в редакция „Разпореждането с недвижими имоти - частна държавна собственост, предоставени на ведомства, се извършва по искане на ръководителя на ведомството съобразно изискванията на този закон от областния управител по ред, определен от Министерския съвет.”). Същевременно, по силата на чл. 17, ал. 3 ЗППДОП (отм.), и разпоредбите на чл. 72 и чл. 73 от Търговския закон не се прилагат за непаричните вноски на Държавата и общините в дружествата с над 50 на сто държавно или общинско участие. Ето защо се налага извода, че към 1999 г. фактическият състав на увеличението на капитала на търговец – публично предприятие (еднолично дружество с ограничена отговорност или еднолично акционерно дружество) посредством непарична вноска на имот – частна държавна собственост, предоставен за управление на министерство, е включвал следните елементи: 1./ Решение на органа по чл. 10, ал. 1 ПРУПСД (отм.), оформено съгласно чл. 11 ПРУПСД (отм.) – заповед в случаите, когато правата на едноличния собственик на капитала се упражняват от министър, съобразно отрасловата му компетентност – което решение съдържа произнасяне относно : а./ внасяне на непарична вноска (с описание на имота и оценка на същия съобразно чл. 17, ал. 3 ЗППДОП), б./ увеличаване на капитала на дружеството със стойността на непаричната вноска и в./ изменение на дружествения договор / устава в частта относно размера капитала и пълно описание на вноската и 2./ Вписване на увеличението на капитала чрез апорт в търговския регистър, от който момент (съгласно чл. 231, ал. 3 ТЗ) настъпват вещно-правните последици на апорта като вид разпореждане. По основателността на касационната жалба: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел разрешение, кореспондиращо с дадения по-горе отговор на значимия за спора правен въпрос. Постановеният съдебен акт е валиден и процесуално допустим, а по същество – и правилен. При разглеждане на спора не са допуснати нарушения на процесуалните правила. При правилно оценени доказателства са формирани обосновани изводи относно релевантните за спора обстоятелства, като надлежно са обсъдени и наведените от страните доводи. Направените фактически констатации са подведени под относимия за случая материален закон, който е приложен според неговия точен смисъл. Извършената проверка при ограниченията на чл. 290, ал. 2 ГПК не разкрива наличието на основание за касиране на въззивното решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора касаторът няма право да му бъдат възстановени разноските по касационното обжалване. Такова право има ответникът по касация, което (с оглед възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК) следва да бъде признато за основателно до минималния размер, предвиден с чл. 7, ал. 2 НМРАВ. Производството е образувано при действието на отменения ГПК и цената на иска в случая възлиза на ¼ от данъчната оценка на спорния имот, т.е. сумата 42 198 лв. По тази причина възнаграждението по чл. 7, ал. 2 НМРАВ възлиза на сумата 1 795,94 лв. Тъй като процесуалното представителство е осъществявано от едно и също адвокатско дружество както във фазата по селектиране, така и във фазата по чл. 290 ГПК, то ответникът по касация няма право да получи и възнаграждение по чл. 9, ал. 2 НМРАВ, наред с това по чл. 7, ал. 2 НМРАВ. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 3989 от 04.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 3937/2013 г. на СГС, ГО, ІІ „в” въззивен състав. ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие – [населено място], [улица], ДА ЗАПЛАТИ на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 5, сумата 1 795,94 (хиляда седемстотин деветдесет и пет лева и 94 стотинки) лева – разноски за защитата пред ВКС, като на основание чл. 78, ал. 5 ГПК ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за присъждането на разликата над сумата 1 795,94 лв. до пълния претендиран размер от 18 000 лева. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: