Р Е Ш Е Н И Е № 220 Гр. София, 06 март 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на пети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП К.ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 1025/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимия С. К. З., чрез упълномощения му защитник, адв. И. Л., срещу решение № 187/15.08.2017 г. на Апелативен съд-гр. Пловдив, по в.н.о.х.д. № 292/2017 г. В касационната жалба се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В жалбата се оспорва обективната и субективна съставомерност на инкриминираните деяния по чл.277а, ал.7 и чл.278, ал.6 от НК, като се поддържа тезата, че фактите по делото са установени на базата на неправилно оценени и в непълен обем доказателства. Като съществен процесуален пропуск се оценява отказът на въззивния съд да допусне повторна археологическа експертиза на инкриминираните монети, за които се сочи че са приобщени по делото в нарушение на разпоредбите на чл.110, ал.1, чл.126, ал.2, чл.131, чл.156, ал.2 и 3 и чл.161, ал.1 от НПК. Развиват се съображения за наличие на предпоставките на чл.14, ал.1 от НК спрямо престъплението по чл.278а, ал.6 от НК и за липса на умисъл по отношение на двете деяния, в подкрепа на което се посочват конкретни доказателства. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия З., адв. Л. поддържа касационната жалба по изложените в същата касационни основания и с направеното искане за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Мотивира тезата за недоказано престъпно държане на металотърсача, поради липса на данни това да е осъществено с инкриминираното в закона предназначение, за търсене на археологически обекти и поддържа становището за грешка относно фактическите обстоятелства за престъплението по чл.278, ал.6 от НК. Алтернативно сочи, че за това деяние е приложим и чл.9, ал.2 от НК. В представена писмена защита пред ВКС подробно се мотивират доводите от жалбата и становището от съдебно заседание. По отношение на извършеното претърсване в жилището на подсъдимия се излагат съображения за липса на неотложност на случая, което се цени като процесуално нарушение в дейността на разследващите органи. Подсъдимият З., в последната си дума пред настоящата инстанция моли съда да бъде оправдан. Заявява, че монетите нямат археологическа стойност и не представляват годен предмет на престъпление. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пред касационната инстанция намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила. Намира, че не са налице основания за прилагане на чл.9, ал.2 от НК, както и че наложеното на подсъдимия наказание е изключително снизходително. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди касационната жалба на подсъдимия и доводите на страните в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 22/26.04.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 32/2017 г., по описа на Пазарджишки окръжен съд, наказателен състав, подсъдимият С. К. З. е признат за виновен относно това, че на 18.05.2016 г. в [населено място], в апартамент /№/ , на [улица], /ет./ е държал повече от три археологически обекта / съгласно чл.146, ал.1 от Закона за културното наследство /ЗКН/, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, регламентиран в ЗКН и Наредба Н-3/03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и водене на Регистъра на движими културни ценности / Наредбата / , чл.96, ал.1, 2 и 3, чл.97, ал.7 ,§ 5 от ПЗР на ЗКН и чл.4, ал.3, чл.10, ал.1 и 3, чл. 21, ал.1, чл. 22, ал.2 от Наредбата, а именно 17 броя археологически обекти, подробно описани в присъдата, на обща стойност 140 / сто и четиридесет / лв., поради което и на осн. чл. 278, ал.6 от НК и чл.55, ал.1, т.2, б.”б” и ал.3 от НК е осъден на пробация при следните пробационни мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и 2 от НК, задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца с честота на явяванията два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца. Със същата присъда подсъдимият З. е признат за виновен относно това,че по същото време и място противозаконно е държал оръдие – металдетектор с надпис /надпис/, със зарядно устройство с надпис /надпис/., без сериен номер и 2 броя батерии с надпис /надпис/. 250mAh, за което е знаел, че е предназначено за търсене на археологически обекти, поради което и на осн. чл.277а, ал.7 от НК и чл.55, ал.1, т.2, б.”б” от НК е осъден на наказание пробация за срок от шест месеца при следните пробационни мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и 2 от НК, като е оправдан по обвинението да е знаел, че металдетектора е послужил за търсене на археологически обекти. С присъдата на окъжния съд на подсъдимия З. е наложено едно общо най-тежко наказание измежду определените по горе – пробация с пробационни мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и 2 от НК, задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца с честота на явяванията два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца. На осн. чл.278, ал.7 от НК с присъдата съдът е отнел в полза на държавата вещите, предмет на престъплението по чл.278, ал.6 от НК, археологически обекти, подробно описани в присъдата и на осн. чл.53, ал.2, б.”а” от НК – металдетектор със зарядно устройство и 2 броя батерии, описани по пункт първи от присъдата. Съдът е постановил останалите веществени доказателства по делото да бъдат унищожени и на осн. чл.189,ал.3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия З. разноските по делото в размер на 279, 40лв. С решение № 187/ 15.08.2017 г. на Апелативен съд-гр.Пловдив, НО, постановено по в.н.о.х.д. № 292/2017 г., присъдата на Пазарджишки окръжен съд № 22/26.04.2017 г., по н.о.х.д. № 32/2017 г., е изменена, като подсъдимият е оправдан частично по обвинението по чл.278, ал.6 от НК, относно това археологическите обекти да не са били идентифицирани, включително по реда предвиден в § 5 от ПЗР на ЗКН и в чл.4, ал.3 и 10, ал.3 от Наредбата. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба на подсъдимия З. е подадена в законовия срок от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна. Наведените касационни основания изискват първо по ред да бъде разгледано оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като проверката на материалния закон може да се осъществи само в рамките на правилно формирано вътрешно убеждение на инстанциите по същество относно правно значимите факти. Релевираните в подкрепа на това оплакване доводи, относими и към двете инкриминирани деяния, касаят ненадлежното приобщаване към доказателствената съвкупност на веществените доказателства, предмет на престъпленията, иззети при претърсването на жилището на подсъдимия, за което се твърди, че е в нарушение на процесуалните норми. Възражението е неоснователно и не почива на обективна доказателствена основа. Контролираните съдилища са правилно са приели, че провеждането на следственото действие е при условията на чл.161, ал.1 от НПК, поради неотложност на случая, което са обосновали с данните за получена от разследващите органи на процесната дата информация за противозаконно държане в жилището на подсъдимия на огнестрелно оръжие и боеприпаси и с цел препятстване възможността те да бъдат укрити от него. Предварителната информация е била потвърдена с намирането при претърсването на части от огнестрелно оръжие, както и извършеното следствено действие е било надлежно одобрено от съдия от съответния първоинстанционен съд, с което е спазено законовото изискване по чл.161, ал.2 от НПК за съдебна санкция на протокола от извършеното действие по разследването. Аналогично възражение за липса на неотложност е било правено и пред въззивната инстанция, която мотивирано го е отхвърлила, като се е позовала на прочетените по реда на чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.1 от НПК показания на свидетеля Х. от досъдебното производство, на заявеното пред първия съд от свидетеля В. и на данните от приобщената по делото преписка вх. № 965/16 г. на Районна прокуратура-гр. Пазарджик. От съвкупния анализ на цитираните доказателствени източници правилно е прието, че послужилият за образуване на преписката сигнал от месец март 2016 г. не е идентичен със сигнала, постъпил на датата 18.05.2016 г., на която е извършено претърсването в дома на подсъдимия, поради което довода за нарушение на чл.161, ал.2 от НПК е несъстоятелен. Отделно от това законосъобразността на следствените действия, за които съдебният контрол е предвиден като предварителна предпоставка не зависи единствено от правилността на преценката за неотложност при тяхното извършване. В този смисъл от съществено значение за валидността на съставения протокол е дали претърсването е осъществено при спазване на изискванията на чл.162 и чл.163 от НПК относно лицата, които използват помещението, тези в чието присъствие се извършва следственото действие и за начина на неговото провеждане. ВКС изцяло споделя тезата на контролираните инстанции за липса на допуснати нарушения при претърсването, базирана на установените данни относно провеждането му – същото е извършено в присъствието на подсъдимия и с участието на поемни лица, като иззетите веществени доказателства са надлежно опаковани, надписани и фотографирани. Възражението за нарушаване на разпоредбата на чл.110, ал.1 от НПК чрез съставяне на последващ протокол за оглед на иззетите при претърсването веществените доказателства, в който същите са подробно описани не е основателно. Законът не поставя изискване подробният оглед на веществените доказателства да е закрепен в същия протокол, в който е обективирано изземването им, при положение, че се установи тяхната идентичност, което по делото е надлежно доказателствено обезпечено. Възражението за негодност на приложения към протокола за оглед на веществените доказателства, фотоалбум / л. 63 и сл. от сл.д. /, мотивирано с неспазване на чл.126, ал.2 от НПК за нарочно назначаване на специалист-технически помощник е неотносимо към конкретния случай на оглед, който няма за предмет веществени доказателствени средства, а се отнася до иззети при претърсване веществени доказателства и последващия им подробен оглед по реда на чл.110, ал.1 от НПК. Извършването на огледа в присъствието на специалист – технически помощник е в съответствие с разпоредбата на чл.156, ал.2 от НПК, като в протокола от огледа се съдържа подробна индивидуализация на участвалия експерт като лични данни и специалност, както и негов подпис, с което изискванията на закона са спазени. ВКС не намери за основателен довода на защитата, че отказа на въззивния съд да назначи повторна нумизматична експертиза представлява процесуално нарушение със съществен характер. Искането за повторна експертиза е било подържано от защитата по съображения за неправилност на становището на експерта относно стойността на изследваните монети. Същото е било разгледано от въззивния съд и мотивирано отхвърлено с довода, че не са налице основанията по чл.153 от НПК. Становището на въззивния съд е правилно и оспорването му е неоснователно. Оценката на контролираните съдилища, че назначената по делото археологическа експертиза покрива критериите за съставяне на експертно заключение е правилна и съответна на изискванията по чл.152 от НПК. В писменото заключение / л.76 и сл. от ДП/ изследваните монети са подробно индивидуализирани по вид, описание, състояние, статус на културна ценност и стойност. При изслушването на експертизата пред първия съд вещото лице е пояснило, че е определило стойността на монетите в зависимост от тяхното състояние и чрез сравнение с каталожни цени на такива монети, както и че определената цена не представлява пазарна стойност в общо приетия смисъл, поради особения режим на продажба на културните ценности. Експертното становище е в съответствие със законовата регламентация на сделките с движими културни ценности. Съгласно чл.113, ал.1 от ЗКН, възмездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности се извършват само ако те са идентифицирани и регистрирани по реда на същия закон, като по силата на ал.3 на чл.113 от ЗКН - сключените в нарушение на този текст сделки са нищожни. Предмет на експертизата са културни ценности, които не са били идентифицирани и регистрирани по съответния ред, което сочи на обоснованост на експертния извод, че оценяваните монети не могат да бъдат обект на легална продажба на територията на РБ. С оглед изложеното, претенцията на защитата за допуснати съществени нарушения от процесуален характер, които налагат отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане е неоснователна и не може да бъде удовлетворена. Съобразно установените фактически данни материалният закон е приложен правилно от апелативната инстанция по отношение и на двете инкриминирани деяния. Обективната и субективна съставомерност на извършеното деяние по чл.278, ал.6 от НК, правилно е изведена от направените от контролираните инстанции изводи по фактите, че в държане на подсъдимия З. са намерени седем броя археологически обекти / повече от три на брой / със статут на движими културни ценности, които не са били идентифицирани и регистрирани по предвидения ред в Наредба Н-3/03.12.2009 г., към който препраща ЗКН. Установените по делото данни, че подсъдимият е придобил фактическата власт върху археологическите обекти чрез дарение, което е упражнявал върху тях сравнително продължителен период от време, правилно са квалифицирани като противозаконно държане по смисъла на чл.278, ал.6 от НК. За съставомерността на това деяние е без значение каква е стойността на археологическите обекти, която не е определящ елемент за класификацията им като част от културното наследство на страната. Последното ясно се извежда от легалното определение по смисъла чл.2, ал.1 от ЗКН, съгласно което културните ценности са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност. Въззивният съд е обсъдил аналогично поддържани пред него възражения в насока ниската стойност и състоянието на археологическите обекти и обосновано го е отхвърлил, като се е позовал на експертното становище, че намерените в дома на подсъдимия предмети и монети представляват културни ценности съобразно тяхната характеристика и като носители на историческа информация за периода, от който датират. Доводът на защитата, че подсъдимият е държал неидентифицираните и нерегистрирани археологически обекти поради фактическа грешка по смисъла на чл.14, ал.1 от НК е неоснователен. Тезата се поддържа по съображения за ниска стойност на монетите и предметите от античността, за която подсъдимият твърди, че е бил информиран от частни лица, на които ги е предоставил за оценка. Описаните действия на подсъдимия ясно сочат на обективирана у него представа за фактическите обстоятелства като елемент от състава на престъплението - че се касае за движими вещи от отминали епохи, чиято изработка е резултат от съзнателна човешка дейност, за което свидетелства и техния вид - монетите са с поставени върху тях изображения на император и надписи, иглата за коса и медицинския инструмент се характеризират с видимо обработени форми на предметите с цел определено предназначение, поради което не може да се приеме, че се касае за фактическа грешка по смисъла на чл.14 от НК. Както правилно е посочил и въззивният съд незнанието на подсъдимия за нормативно предвиденото в Наредбата задължение да идентифицира и регистрира археологическите обекти по предвидения в същата ред, е ирелевантно към наказателната му отговорност, тъй като не се отнася до фактически обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, а до правно задължение, регламентирано в подзаконов нормативен акт. Отделно от това съгласно фактите приети от контролираните инстанции, подсъдимият е установил фактическата власт върху археологическите обекти след влизането в сила на действащия ЗКН, което го е задължавало да извърши тяхната идентификация по предвидения ред в Наредба № Н-3 пред организациите, които имат право за това/ национални и регионални музеи/, като представянето им за идентификация пред неоправомощени субекти е без правно значение за обективната и субективна страна на деянието. Възражението за малозначителност на деянието по чл.287, ал.6 от НК също не може да бъде възприето. Обществената опасност на извършеното престъпление, което е срещу реда на управлението, се определя от степента на засягане на обществените отношения, свързани с опазване на културното-историческото наследство на страната и липсата или явната й незначителност не се намира в пряка корелация със стойността на предмета на престъплението, чиято съществена характеристика е, че представлява носител на историческа памет и национална идентичност. Степента на посегателството се увеличава и от обстоятелството, че се касае за монети и предмети от различни исторически периоди, като съобразно заявеното от вещото лице, с отделянето им от археологическия комплекс, в който са се намирали съществено се накърнява стойността на отделните археологически обекти, включени в същия като носители на историческа информация. Ниската стойност на предмета на престъплението правилно е отчетена при индивидуализацията на наложеното наказание като обстоятелство в полза на подсъдимия. С оглед изложеното не е налице нарушение на материалния закон по отношение осъждането на подсъдимия за престъплението по чл.278, ал.6 от НК и въззивното решение в тази му част следва да се остави в сила. ВКС не констатира и неправилно приложение на закона по отношение на оценката на правно значимите факти, относими към състава на престъплението по чл.277а, ал.7 от НК. Извършеното деяние правилно е квалифицирано по чл.277а, ал.7 от НК. Престъплението е формално, на просто извършване и за реализирането му е достатъчно деецът да държи предмета на престъплението, в инкриминирания случай това е оръдие, което не е регистрирано по предвидения ред в чл.152, ал.2 от ЗКН и е предназначено за търсене на археологически обекти, за чието предназначение той знае или предполага. Независимо, че задължението за регистрация на металдетектор, предназначен за търсене на археологически обекти е за собственика на уреда, държателите на нерегистрирани технически средства също са субекти на това престъпление, като за да е осъществен фактическият му състав от тяхна страна е достатъчно да знаят или предполагат за това тяхно предназначение / Р № 231/ 23.09.2015 г. по н.д. № 553/2015 г. на II НО на ВКС./ Неоснователно е възражението на защитата за липсата на знание или предположение у подсъдимия за предназначението на металдетектора – за търсене на археологически обекти, в подкрепа на което се излагат доводи, че докато подсъдимият го е държал уредът не е бил използван с такава цел, тъй като деецът само го е ремонтирал и в обратен смисъл е само заключението на вещото лице. Съдилищата по фактите правилно са ценили данните от експертното становище, като способза проверка на доказателства, като посредством същото е установена само техническата изправност на металдетектора и обстоятелството, че е бил в работещо състояние. Ползването на специалното техническо средство не е елемент от състава на престъплението и не е необходимо за квалификацията на държането по чл.277а, ал.7 от НК. Субективната съставомерност на деянието правилно е изведена от установената обща информираност на подсъдимия за предназначението на метадетекторите - за търсене на археологически обекти и от състоянието, в което уредът му е бил предоставен, със следи от кал по сондата му. В същата насока следва да се отчете и заявеното от З., че му е било известно обичайното използване на металотърсачите за намиране на монети, находящи се в почвата, каквито подсъдимият е държал и с каквито, според обясненията му е разполагал и неговият братовчед, който му е предоставил уреда за ремонт. Оплакването за явна несправедливост на наказанието също е неоснователно. За престъплението по чл.278, ал.6 от НК същото се поддържа на базата на становището за малозначителност на деянието, която не може да бъде възприета. Наказателната отговорност на З. е индивидуализирана при условията на чл.55, ал.2, б.”б” от НК и наложеното наказание пробация е определено в минимално възможния размер, като на подсъдимия са наложени само задължителните пробационни мерки по чл.42, ал.2, т.1 и 2 от НК за минимално предвидения в закона срок от шест месеца, поради което не може да бъде редуцирано. С оглед изложените съображения, въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 187/15.08.2017 г. на Апелативен съд-гр. Пловдив, по в.н.о.х.д. № 292/2017 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.