Р Е Ш Е Н И Е № 158 Гр.София, 15.04.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети април, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 476/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422, ал.1, т.5 НПК. С присъда № 157/19.06.13 г., постановена от РС-Пазарджик /ПзРС/ по Н.О.Х.Д. 287/ 13 г., И. С. П. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.144,ал.2 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, на основание чл.66, ал.1 НК. В съответствие с чл.67,ал.3 НК е постановено в изпитателния срок П. да изтърпи и пробационна мярка Задължителна регистрация по настоящ адрес при периодичност на явяване за подпис два пъти седмично. Оправдан е по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.269,ал.1 НК. С решение № 190/30.10.13 г., постановено от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по образувано само по жалба на подсъдимия В.Н.О.Х.Д.416/13 г., така цитираната присъда е изменена, като е отменено приложението на чл.67,ал.3 НК. Потвърдена е в останалата част. В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /30.10.13 г./, на 12.02.14 г.е постъпило искане за възобновяване на наказателното производство с релевирано оплакване по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Иска се изпращане на делото на РС-Пазарджик за ново разглеждане от друг състав на съда. В съдебно заседание пред ВКС осъденият, редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник поддържа искането с отразените в него съображения. Представителят на ВКП намира същото за неоснователно. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изтъкнатите в него аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по настоящото производство, намира за установено следното: Единственото оплакване в сезиращия настоящата инстанция процесуален документ правилно е посочено като такова по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Това е така, тъй като се претендира допускане на съществено процесуално нарушение чрез директно осъждане на П. с присъдата за извършено от него престъпление по чл.144,ал.2 НК и оправдаване по чл.269,ал.1 НК /очевидно е допусната техническа грешка с цифрово посочване на текста на чл.369,ал.1 НК/, без да се пристъпи към прилагане разпоредбата на чл.287,ал.1 НПК, при наличие на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Същността на казаното обосновава и оплакването за флагрантно нарушение на правото на защита на осъденото лице. Такава претенция се отправя не за пръв път пред съдилищата. И пред ПзОС е изразено твърдение за нарушаване разпоредбата на чл.287, ал.1 НПК, предвид наличие на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, заради което е било необходимо повдигане на ново обвинение. Втората инстанция е намерила довода за неоснователен, тъй като описаните в обвинителния кат и установени пред съда факти и обстоятелства са били известни на П. и той е имал възможност да се защитава по тях и в двете фази на процеса, а с присъдата си първоинстанционният съд само правилно е приложил закона /лицето е осъдено за по-леко наказуемо престъпление/. ВКС изцяло се съгласява с изложената аргументация на ПзОС и не намира за нужно да я повтаря, нито пък да се обръща дословно към изводими в тази насока аргументи на ПзРС, с които също се солидаризира. Съгласно т.2 на ТРОСНК № 57 от 04.12.84 г.,постановено по Н.Д.13/84 г. /същото дава отговори по отменен към днешна дата процесуален закон, но е актуално до определена степен и за новата уредба на чл.287 НПК/, изменението на обвинението е съществено, когато събраните на съдебното следствие доказателства изменят фактическите обстоятелства на деянието в обвинителния акт и дават основания за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление. Тълкуването на това разрешение, в контекста на съдържанието на различните алинеи на чл.287 НПК, дава основание да се заключи, че когато съдът прецени, че не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и се касае за прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, то осъждането следва да се осъществи директно с присъдата при отговор на въпросите, поставени в т.1 и 2 на ал.1 на чл.301 НПК. Това е общата рамка, в която се вмества процесуалното изследване по всяко наказателно дело. Разглеждането на факторите, обуславящи изменение на обвинението, винаги е конкретно и подлежи на доказателствено и материалноправно обмисляне. В този смисъл становищата на страните могат да са единни и да се различават от тезата на съда, а могат да бъдат и в други съотношения. Казаното, пренесено към настоящия казус, води до финално заключение за липса на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението с осъждане на П. за извършено от него престъпление по чл.144, ал.2 НК и оправдаването му по чл.269,ал.1 НК. Обратната позиция се заема от защитата поради „очевидност”, че престъпният състав на чл.269,ал.1 НК е ситуиран в Глава 8, Раздел І на Особената част на НК, озаглавен „Престъпления против реда на управлението”, а чл.144,ал.2 НК-в в Глава 2, титулувана „Престъпления против личността, Раздел V-„Принуда”, както и поради съществото на самото обвинение /без да се дават повече разяснения/. Така отразеният подход е механичен и не държи сметка на възможната връзка между различни норми на НК. Действително, между двете цитирани престъпления има разлика не само в сочения непосредствен обект- личността при заканата и реда на управление при деянието по чл.269 НК. Разликата се състои и в това,че при чл.144,ал.2 НК обект е длъжностно лице при или по повод изпълнение на службата или функцията му /наред с други, неинтересуващи сегашния процес лица/, а при престъпното посегателство по чл.269,ал.1 НК обект е на първо място всеки орган на власт по смисъла на чл.93,т.2 НК, следван изрично от частен съдебен изпълнител, последният сам по себе си длъжностно лице по смисъла на чл.93,т.1 НК /отново наред с други/. Накрая, в обхвата на умисъла на закана за престъпление срещу другиго с оглед неговата личност /и конкретно в качеството му на длъжностно лице/, се цели предизвикване на негативни възприятия у потърпевшия, без стремеж към предприемане на определено лично поведение /което отличава заканата и от принудата/, докато в престъплението по чл.269,ал.1 НК се преследва моделиране на поведението на органа на власти или частния съдебен изпълнител /както е в случая/-да бъде принуден да извърши или да пропусне нещо във връзка със службата или функцията си. В това се състои и специалната цел при второто престъпление. Т.е., при вземане предвид на цитираните различия, е видно, че при неустановяване на някое от обстоятелствата, за да бъде консумиран съставът на чл.269,ал.1 НК, може да се стъпи на общата плоскост на престъпление срещу личността, което е най-обща материалноправна норма. Оттук насетне трябва да се обмисли преценката на ПзРС в доказателствен план. Законосъобразно е прието, че постигането на специалната цел, за да бъде осъществено престъплението по чл.269,ал.1 НК- деецът да принуди потърпевшия да пропусне нещо, свързано с функцията му на частен съдебен изпълнител-да не извърши процесуално действие- опис и оценка на недвижимо имущество по изпълнително дело № 20118200402028/11 г.по описа на съответния ЧСИ- не е налице, тъй като такова поведение от страна на П. не е опредметено в обективната действителност, а иде реч за оценъчни съждения на възприемащия заканата потърпевш. Няма никакви данни по какъвто и да е начин осъденият да се е опитал да възпрепятства Т. Л. в качеството му на ЧСИ да осъществи своите функции. При доказателственото неустановяване на специалната цел, задължителна от обективна страна с оглед наличие на деяние по чл.269,ал.1 НК, законосъобразно е прието,че осъденият е извършил престъпление по чл.144,ал.2 вр. ал.1 НК. Направеното дотук обсъждане не е самоцелно. С него се изясняват характерът и обемът на обвинението по обвинителен акт от една страна, а от друга-възприетото от решаващите съдилища при преквалификация на престъпното посегателство с директно осъждане на П. с присъдата. Несъмнено деецът се е защитавал срещу въздигнатото му с обвинителния инструмент обвинение за престъпление с повече съставомерни обстоятелства. Фактическият състав на описаното по него /обвинителния акт/ деяние е претърпяло стесняване в границите на тази фактология, не и изменение по фактори, за които деецът не е упражнил правото си на защита. Ето защо не може да се приеме, че е било необходимо приложение на разпоредбата на чл.287,ал.1 НПК. Такова поведение законосъобразно не е предприето от представител на първоинстанционната прокуратура, а с осъждане с крайния съдебен акт искателят не е поставен пред ограничение на процесуалните му права по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, в частност на правото му на защита. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване на Н.О.Х.Д.287/13 г.по описа на РС-Пазарджик, В.Н.О.Х.Д.416/13 г.по описа на ОС-Пазарджик. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/