Р Е Ш Е Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
№ 67
София, 16.06.2020 год.ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в открито заседание на осми юни през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Емил Марков
Членове: Ирина Петрова
Д. Д.
при секретаря И. Андонова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 882 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Касаторът И. А. Д. обжалва изцяло Решение № 40 от 04.01.2019г. по в.т.д.№ 243/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав за потвърждаване на решението по т.д.№ 56/2015г. на ОС Благоевград, ГО, 2 състав.
Първоинстанционният съд е признал за установено по реда на чл.422 ГПК, че И. Д. дължи на ищеца В. Х. П. сумата от 20 000 евро, произтичаща от запис на заповед от 20.09.2007г., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417,т. 10 /предходна т.9/ ГПК, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 03.09.2012г. и е отхвърлено въведеното от И. Д. възражение за прихващане.
Въззивната инстанция е постановила и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по реда на чл.247 ГПК по претенцията за мораторна лихва за периода от датата на падежа на записа на заповед до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата 8 000 евро.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Поддържа се, че въззивният акт е постановен при отсъствие на мотиви, обосноваващи крайния правен извод на съда. Възразява се, че ищецът е въвел няколко различни основания за издаване на записа на заповед и необосновано съдилищата са приели, че записът обезпечава именно договор за заем без да укажат кой е този договор и от коя дата. Подробно е изложено, че нито първата, нито въззивната инстанция са посочили кое е обезпеченото заемно правоотношение при представени от ищеца разписки от 25.07.2005г. и 19.12.2005г., обективиращи два договора. Поддържа се, че вземането по двата договора е погасено по давност, поради което погасено е и вземането, основано на обезпечаващия го менителничен документ.
В писмен отговор ищецът В. Х. П. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.
С Определение № 476 от 21.10.2019г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивната инстанция при препращане на основание чл.272 ГПК към съображенията на първоинстанционния съд за преценка съответствието на въззивното решението с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с решенията по гр.д.№ 1609/14 на ІV г.о, по т.д.№ 823/10 на ІІ т.о., и по гр.д.№ 826/09 на ІV г.о на ВКС.
В проведеното открито съдебно заседание се явяват представители на страните, които поддържат становищата си.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо т.о. след преценка на данните по делото и съобразявайки заявените касационни основания, в съответствие с правомощията си по чл.290,ал.2 ГПК приема следното:
Освен доводи за допуснати процесуални нарушения и неизпълнение на задълженията във връзка с доклада по делото, въззивната жалба е съдържала подобни оплаквания срещу правилността на извода на окръжния съд, че е установено в процеса въведеното от ищеца каузално правоотношение и че това е именно договор за заем. Оспорвано е установяването от ищеца при условията на главно и пълно доказване предоставянето в заем на претендираната сума от 20 000евро срещу насрещно поето задължение за връщането й. Акцентирано е на твърденията на ищеца за извършено в полза на ответника „фактическо плащане на сумата от 20 000 евро във връзка с извършено строителство”, без посочване на какво основание е направено и въз основа на каква уговорка, както и на отсъствието на писмен договор за заем. Подробни доводи и възражения са наведени срещу годността представените от ищеца разписки от 25.07.2005г. и 19.12.2005г. да установят сключването на договор за заем и реалното предаване на заетата сума. Въведено е оплакване, че първоинстанционният съд не е посочил по коя от разписките ищецът претендира връщане на заема, че не е установено дали те имат за предмет една и съща сума /левовата равностойност на 20 000евро/, тъй като в двата документа са договорени различни условия за връщане. Оспорвано е ищецът да е установил както реалното предаване на сумата, така и обстоятелството, че е предоставена по договор за заем; оспорвано е и, че е поето задължение за връщането й като дадена в заем. Отсъствието на заемно правоотношение е аргументирано и с алтернативно заявената от ищеца претенция за дължимост на сумата поради неоснователно обогатяване.
Въззивната инстанция е посочила, че производството е по иск, предявен по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 20 000 евро по запис на заповед, издаден на 20.09.2007г. с поемател ищецът. Счетено е, че процесният запис съдържа реквизитите по чл.535,т.1-7 ТЗ - редовен от външна страна и удостоверяващ поетото задължение за плащане. Обсъдено е, че приетите в първоинстанционното и въззивното производство експертизи установяват, че издател на менителничният ефект е ответникът и документът му е предявен за плащане.
Въззивният състав е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение относно фактическите констатации и правните изводи по отношение на иска за съществуването на вземането. Счел е за неоснователно оплакването на въззивника по отношение установяването в процеса от ищеца на въведеното каузално правоотношение. Единственият аргумент, който съставът на апелативния съд е изложил по този довод е, че „в случай, че бе установено, че дължимата сума е върната на кредитора, макар и по каузалното правоотношение /договор за заем/, то този факт, ще е напълно достатъчен за отхвърляне на исковата претенция с основание задължение по запис на заповед, но по делото не са правени твърдения, че претендираната сума е платена на кредитора“. Тези съображения са послужили като мотиви за потвърждаване на решението за уважаване на установителния иск за сумата 20 000 евро - дължима на основание записа на заповед, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение.
В обжалваното решение е прието, че съгласно уточненията на ищеца е предявен и осъдителен иск за лихвата за забава за периода от падежа на записа на заповед до депозиране на заявлението, тъй като за това акцесорно вземане няма издадена заповед за изпълнение. Съставът на САС е счел, че произнасяйки се с установителен иск по тази претенция, първоинстанционният съд е допуснал очевидна фактическа грешка и с решението на САС е постановено връщане на делото на ОС Благоевград за произнасяне по реда на чл.247 ГПК по претенцията за мораторна лихва за сумата 8 000 евро.
По правния въпрос:
Съгласно разясненията в т.2 на ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Утвърдена е принципната постановка на т.19 на ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, съгласно която, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност и непосредствен резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му, за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. С решението по т.д.№ 823/2010г. на 2 т.о. на ВКС, послужило като основание за допускане на касационното обжалване, е обобщено, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон /чл.236,ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189,ал.2 отм.ГПК/ и е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд - ППВС №1/53г. ППВС №7/65г. и ППВС№ 1/85г. чрез разясненията относно съдържанието на мотивите на инстанциите по същество.
Съгласно практиката, обективирана в актове, постановени по реда на чл.290 ГПК въззивният съд е длъжен да изложи собстени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с оплакванията на въззивника. Процесуалната възможност за препращането към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд да се произнесе и да формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени във въззивната жалба. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд, не освобождава въззивния съд от задължението по чл.236,ал.2 ГПК да изложи свои мотиви по съществото на спора, включително и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи в съотвестствие с характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му както го задължава чл.236,ал.2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл.272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи.
Както е посочено в решението по гр.д.№ 826/2009т. на 4г.о., послужило като допълнителна предпоставка за допускане на обжалването, възможността по чл.272 ГПК за препращане към мотивите на първоинстанционния съд при потвърждаване на решението му, може да се използва при съвпадение на фактическите и правни изводи, но и в такъв случай въззивният съд мотивира решението си, като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора.
В противоречие с посочената константна практика на ВКС, към която настоящият състав се присъединява в отговор на правния въпрос, въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - пълно отсъствие на мотиви по ясно въведените с въззивната жалба доводи и оплаквания на ответника. Последица от това е отмяната му като неправилно на основание чл.293,ал.2 и 3 ГПК.
Съставът на апелативния съд не е изпълнил процесуалните си задължения да даде собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени фактически и правни изводи, които да изрази в мотивите си. В нарушение на задълженията си, посочени в разрешението на правния въпрос, решаващият състав не е отговорил на нито един от конкретните доводи и възражения във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при обсъждане на доказателствата. Апелативният съд съд не само не е извършил самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал, но дори не е отбелязал в мотивите си направените във въззивната жалба конкретни възражения срещу правилността на обжалвания акт - за неправилно формирани фактически и правни изводи по основния спорен въпрос: въведеното от ищеца каузално правоотношение, че това е именно договор за заем. Не е даден отговор и на оплакванията на въззивника за отсъствие на извод в първоинстанционния акт вземането по коя от разписките е обезпечено с процесната ценна книга. Въззивната инстанция е допуснала нарушение на основополагащ принцип на гражданското съдопроизводство - правото на защита на ищеца и задължението на съда да я предостави и да съдейства за установяване на обективната истина.
Предмет на въззивната жалба е била и частта на първоинстанционното решение за отхвърляне на възражението за прихващане, по което Благоевградския ОС е постановил нарочен диспозитив. Въззивникът е обжалвал изцяло първоинстанционния акт, а съставът на САС изрично е посочил, че потвърждава решението и в частта за отхвърляне на възражението за прихващане. Следователно не отговаря на материалите по делото твърдението на ответната по касация страна, че възражението за прихващане не е било предмет на жалбата и на въззивното производство. Отделен е въпросът дали жалбата съдържа конкретни доводи за неправилност на решението в тази част. В мотивите на САС отсъства произнасяне по пренесения пред него спор по възражението за прихващане.
На отмяна подлежи и частта от решението, с което е постановено връщане на делото на окръжния съд за произнасяне по реда на чл.247 ГПК по претенцията за мораторна лихва за сумата 8 000 евро. В очевидно противоречие с процесуалните правила въззивната инстанция е счела, че първоинстанционният съд е допуснал очевидна фактическа грешка, като се е произнесъл по претенцията за лихва за забава, дължима преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с установителен иск по реда на чл.422 ГПК. И в мотивите и в диспозитива на първоинстанционното решение е посочено, че искът по чл.86,ал.1 ЗЗД за мораторна лихва за периода, предшестващ подаването на заявлението по чл.417 ГПК, е предявен като установителен и е обективно съединен с иска за установяване на вземането ца главницата, произтичащо от записа на заповед. В тази част от първоинстанционния акт не е допусната очевидна фактическа грешка, поради което въззивната инстанция е дължала преценка за правилността на тази част на решението.
Съобразно изложеното обжалваното въззивно решение като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, на основание чл.293,ал.2 и 3 ГПК следва след отмяната му да бъде върнато на САС за ново разглеждане за обсъждане на възраженията на касатора-въззивник от стадия на преценката на доказателствата по делото, с оглед изложеното във въззивната жалба.
По отношение на разноските за настоящото производство приложима е разпоредбата на 294,ал.2 ГПК.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
Р Е Ш И :
Отменя изцяло Решение № 40 от 04.01.2019г. по в.т.д.№ 243/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.
Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |