Р Е Ш Е Н И Е № 438 Гр.София, 04 юни 2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България,Първо наказателно отделение в съдебно заседание на пети октомври две хиляди и единадесета година в състав, ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар ДАНИЕЛА ОКОЛИЙСКА и в присъствието на прокурор НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдията /председател/ ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело № 2303/2011 г. ВКС е трета инстанция по делото пред него след жалба от името на подсъдимия Л. К. Ш. срещу потвърждаването от Пловдивския апелативен съд на осъдителната присъда спрямо подсъдимия на Старозагорския окръжен съд. Първоинстанционната присъда – 23 от 25 януари 2011 г. по нохд № 735/09 г., е за престъпление по чл.252, ал. 1 НК. Подсъдимият Ш. е наказан с лишаване от свобода за 2 г. условно с 3 – годишен изпитателен срок, за това, че в периода 1998-2003 г. е заел 9 пъти на различни лица общо 122590 лв.-извършване по занятие на банкови сделки (банково всъщност кредитиране). Наказанието лишаване от свобода е в размер под минимума от 3 г., предвиден в закона, заради особените смекчаващи обстоятелства по делото (чл.55) НК, заради което не му е наложена и предвидената в закона конфискация на имущество. Второинстанционното (въззивно) решение за потвърждаване на присъдата-74 от 30 май 2011 г. по внохд 191/11 г., е постановено пак по жалба от името на подсъдимия Ш., но и по протест от прокурора. В подадената сега (касационна) жалба се настоява само за оправдаването на подсъдимия още в тази съдебна инстанция, въпреки че доводите за това са свързани с всички основания по чл.348 НПК и някои от тях не го позволяват (например явната несправедливост на наложеното наказание, при която отговорността би могло да бъде само смекчена, но не и да отпадне. Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на касационния съд, а според прокурора тя е неоснователна. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. Оспорването на въззивния акт е неубедително, но друго няма и как да бъде на фона на аргументацията в него-била собствената на апелативния съд, била подкрепена от него в присъдата. За касационния жалбоподател очевидно се е оказало излишно да излага подробни възражения по всеки от спорните въпроси, задоволил се е само с маркирането им, при това не винаги съвсем коректно, както например с твърденията, основани на неправилни изчисления на лихвите по заемите, или за предубеденост в състава на апелативния съд ( в първата насока изчисленията са били само ориентировъчни, но обвинението е стъпило върху гласни доказателства св. Д., например, винаги е говорил за „вноска от 700 лв.”, въпреки че 3 % месечна лихва върху 25 000 лв. са наистина 750 лв.; във втората насока за предубеденост изобщо няма място при положение, че предметът на предварително разгледаното с участието на съдиите Р., К. и Р. чвнд № 482/08 дори не е налагането на обезпечителна мярка по реда на чл.72 НПК-съдът е отхвърлил жалбата на подсъдимия единствено срещу връщането като просрочена на друга негова жалба). От друга страна, само маркирането на възраженията срещу отделни доказателствени изводи за отговорността на подсъдимия, е съпроводено с доста едностранчиво позоваване на съответните свидетели. Пристрастието е обяснимо, но недостатъчно да бъде отхвърлено обективното, всестранно и пълно обсъждане на свидетелските показания, което се съдържа в мотивите на СтзОС (за действителните отношения между Ш. и неговите „клиенти” срв. Например обсъденото в мотивите към първоинстанционната присъда на с.11-16 и голословното му отричане е касационната жалба във връзка със свидетелите М., В., П., Р., Д., М. и М.). Едновременно с това дори да се приеме за доказано например, че Р. и Д. са търсели съдружие с подсъдимия или пък че М. не е върнал заетите пари, отношенията между тях не губят белезите, заради които са инкриминирани. Също фрагментарно, но не и съвсем точно е оспорването на правните изводи за търсената от Ш. наказателна отговорност. Преди всичко престъплението по чл.252, ал. 1 НК не е резултатно с предвидени в състава му вредни последици, за да се поддържа, че [о]сновното в текста […] е да са предоставени средства срещу насрещна материална облага. Когато такава материална облага липсва или същата не е доказана, деянието е несъставомерно”(кас. жалба, с.2). Всъщност, строго погледнато, „материалната облага” въобще не е признак от състава престъплението, даже и по втората алинея на чл.252 НК – доколкото облагата невинаги е огледална последица на вредата. Обвинението, а след това и съдилищата в предходните инстанции са имали вероятно предвид единствено възмездния характер на извършваното от подсъдимия кредитиране, но са съобразили, че доказателствата са недостатъчни за посочване на точния размер на облагодетелстването. Неточно е и разбирането, че дейност инкриминираната кредитна не е извършвана „по занятие”, ако не е „за получаване на доходи с цел посрещане на ежедневни нужди за преживяване” (кас.жалба, с.3). Съдилищата в Стара Загора и Пловдив също не са изхождали от такова тясно схващане на житейските нужди, макар понякога предназначението на дохода от заемите да е определяно само като издръжка (без уточнението като основна или допълнителна). Що се отнася до останалите възражения от правно естество, маркирани в касационната жалба, като например свързаните с приложението на чл.286 от Търговския закон и на чл.2, ал. 2 НК във връзка с различните банкови закони в инкриминирания период, на тях е даден правилен и достатъчно пълен отговор в обжалваното решение. Такъв е и отговорът на възражението за явна несправедливост на наложеното наказание, което за разлика от останалите стига само до позоваването на съответното касационно основание. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС – І н.о. Р Е Ш И : Оставя в сила решение № 74 от 30 май 2011 г. по внохд № 191/2011 г. на Пловдивския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: