Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 583

София, 26.06.2020 г.



Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни, две хиляди и двадесета година, в състав:


Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА


като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1350 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 5369/14.02.2020г. на ищеца Д. Ц. Б. срещу решение № 103/23.01.2020г. по в.гр.д. № 2039/2019г. на Пловдивски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора Б. срещу ответника Община Пловдив иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, за сумата над 5 000 лв. до сумата 7 500 лв., ведно със законната лихва от датата на деликта, както и в частта досежно присъдените съдебни разноски.
Касаторът Д. Ц. Б. поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/. Твърди, че съдът погрешно е приложил законовия критерий за справедливост, като е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на претърпяно травматично увреждане в следствие на падане в улична шахта - собственост на ответника, в занижен размер, без да изложи мотиви в акта си. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да бъде уважен до размера на сумата 7 500 лв.. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред касационната инстанция.
В изложението към касационната жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът формулира правния въпрос за съдържанието на понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Твърди, че този въпрос е решен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ППВС № 4/68г.; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 210/16.09.2019г. по гр.д. № 4163/2018г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 124/18.07.2019г. по гр.д. № 3057/2018г. на ВКС, ІV г.о.. Поддържа, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, и очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, изразяваща се в несъответствие на присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди с принципа на справедливост в чл. 52 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба - Община Пловдив депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение, като предявява възражение за прекомерност на претендираните от касатора съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима.
Въз основа на приетите писмени и гласни доказателства и заключението на медицинската експертиза по делото, въззивният съд е намерил за установено, че на 08.05.2018г., ищецът, придвижвайки се по пътното платно, предвид липсата на изграден тротоар, е видял зад себе си фарове, и отдръпвайки се в страни, попаднал в необезопасена и необозначена отводнителна шахта без капак. Вследствие на падането е получил травматично увреждане на лакътната става, изразило се в откършечно счупване на лакътния израстък на дясна лакътна става, както и охлузвания и синини на десния крак, които са пряка и непосредствена последица от падането в необезопасената улична шахта. Тъй като не е могъл да се изправи сам, е получил помощ от минувач, а по-късно е бил закаран в болницата от друг свидетел на инцидента, където на следващия ден му е била направена операция на лакътната става с пластика на сухожилието и реконструкция на залавното място на олеклана.
Пловдивски окръжен съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД е доказан по своето основание, предвид осъществяването на сложния фактически състав на чл. 49 ЗЗД. Счел е, че съгласно разпоредбите на ЗМСМА, шахтата е собственост на Общината, за която е съществувало задължение да я поддържа обезопасена чрез своите служители. Предвид, че шахтата не е отговаряла на условията за безопасност е приел, че е налице противоправно поведение от страна на служители на жалбоподателя по отношение на причиняването на деликта, като е посочил, че е без значение фактът дали Общината е възложила на трето лице изпълнението на дейността по поддръжка на шахтите по улиците в града, щом по силата на закона нейно е задължението, в качеството й на собственик на шахтата, да я поддържа безопасна. Счел е, че между виновното противоправното поведение и настъпилото процесно травматично увреждане е налице причинно-следствена връзка, като е намерил за неоснователно направеното от ответника възражение за съпричиняване, тъй като при липса на тротоар единственият възможен вариант за движение на пешеходци е по банкета или по самата улица, т.е. отсъства противоправно поведение на пострадалия.
Досежно справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е посочил, че следва да бъде в размер на 5 000 лв. с оглед вида на причинената контузия и времето за пълното излекуване на пострадалия, възрастта му – 59 г. и периода на лечение от 3-4 месеца, което лечение не е било съпътствано от усложнения. Поради това е “изменил” първоинстанционното съдебно решение, като е отхвърлил иска за сумата над 5 000 лв. до присъдения от Районен съд - Пловдив размер на обезщетението от 7 500 лв..
Поставеният от касатора материалноправен въпрос е включен в предмета на конкретното дело и е обусловил решаващите правни изводи на съда по него, т.е. осъществено е общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение за възмездяване на причинените неимуществени вреди от процесния деликт, Пловдивски окръжен съд не е съобразил в достатъчна степен задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в т. ІІ на ППВС № 4/1968г.. Съгласно това разрешение, понятието ”справедливост” по вложения от законодателя смисъл в сочената норма, не е абстрактно, а е всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. При телесни увреждания, такива обективни обстоятелства са свързани с начина на извършване и характера на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за пострадалия, възрастта му, продължителността на възстановителния период, проведените оперативни интервенции, прогнозата след приключване на лечението с преценка на възможността за настъпване на цялостно излекуване, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, възможността на пострадалото лице да се обслужва само и необходимостта от ползване на чужда грижа и др..
За решаващия съд е съществувало задължение да посочи всички относими към понятието за справедливост по чл. 52 ЗЗД конкретни обстоятелства и да ги прецени в тяхната съвкупност, като въз основа на тази аргументирана преценка да изведе справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Във въззивното решение са изброени само част от правнорелевантните обстоятелства, без да са отчетени в нужната степен, не са оценени в изискуемата съвкупност тяхното значение и тежест за определяне на обективно справедлив размер на претендираното обезщетение, който в най-пълна степен да постигне обезщетяване за претърпените неимуществени вреди. При посочване от въззивния съд на справедливия размер на процесното обезщетение от 5 000 лв., не са изложени мотиви защо е направен този правен извод, като по този начин не е удовлетворено съдържанието на понятието за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Поради това, атакуваното второинстанционно решение противоречи на горепосочената задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос, т.е. по него са осъществени основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Релевираната очевидна неправилност е единствено в контекста на приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, по какъвто правен въпрос е допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което тя не следва да бъде обсъждана.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103/23.01.2020г. по в.гр.дело № 2039/2019г. на Пловдивски окръжен съд, в обжалваната му част.
УКАЗВА на касатора Д. Ц. Б. в едноседмичен срок да представи доказателлства за внесена по сметка на ВКС държавна такса по касационната жалба в размер на 50 лева, като му указва, че при неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на горното указание, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: