Р Е Ш Е Н И Е № 120 София, 15.10. 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател:Маргарита Соколова Членове:Светлана Калинова Гълъбина Генчева при секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4912/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./. Образувано е по касационна жалба на Д. К. Д. и Е. А. Д. срещу въззивното решение № 314 от 12.07.2017 г. по в. гр. д. № 402/2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Ответниците по касация С. Д. К. и И. А. К. считат касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 247 от 10.04.2017 г. по гр. д. № 370/2016 г. на Пазарджишкия районен съд и е отхвърлен предявен от касаторите иск за признаването им за собственици на поземлен имот № 448, за който е отреден УПИ VІ-448 от кв. 47 по плана на [населено място], с площ по графични данни 925 кв. м. По делото е установено, че с н. а. № 148/1964 г. и н. а. № 181/1975 г. ищците Д. и Е. Д. се легитимират за собственици, при условията на съпружеска имуществена общност, на УПИ VІ-448 от кв. 47 по плана на [населено място]. Собственици, също при условията на съпружеска имуществена общност, на съседния от изток УПИ ІV-450 от кв. 47 са ответниците И. и С. К., придобили го с н. а. № 184/1987 г. Ищците /касатори в настоящото производство/ твърдят, че съгласно дворищнорегулационния план от 1986 г. една част от техния имот се придава към съседния парцел на ответниците, но регулацията не е приложена на място, поради което и съгласно пар. 8, ал. 1 вр. пар. 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на влезлия в сила, но неприложен дворищнорегулационен план, е прекратено. Поради това внесли в общината искане за изменение на ПУП-ПРЗ на УПИ VІ-448, като вътрешната регулационна линия със съседния парцел се промени по имотната граница. Поради подадено от ответниците възражение, с което се оспорвало правото на собственост на ищците върху имота в неговите реални граници и по-конкретно относно придаваемата част, административната процедура била прекратена. Предвид изложеното за ищците възниквал правен интерес от установяване спрямо ответниците, че правото им на собственост се разпростира върху целия имот пл. № 448 по съществуващите имотни граници, с площ по графични данни от 925 кв. м. /уточнение на петитума на исковата молба с молба вх. № 2331 от 25.01.2017 г. на л. 91 от първоинстанционното дело/. Въззивният съд приел, че дворищнорегулационният план от 1986 г. е създал между съседните имоти регулационни отношения, като предвижда за урегулирането на парцел ІV-450 на ответниците да се придаде площ от 29 кв. м. от имот пл. № 448 на ищците. В придаваемото място са изградени от ответниците сгради от допълващото застрояване с обслужващо техния имот предназначение, а именно: през 1990 г. е изграден навес, долепен до жилищната сграда на ответниците от запад за съхранение на отоплителни материали - въглища и дърва, а през 1997 г. - стопанска сграда и навес над нея. Реално повече от 2/3 от придаденото по регулация място е заето от тези сгради. Констатирано е, че навесът се обслужва с вход от имота на ответниците. На място между имотите няма материализирана граница, а за такава служи външната ограждаща стена от запад на навеса и стопанската сграда, изцяло изградени в придаваемото място. Вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза не е открило и не му е била предоставена преписка за уреждане на регулационните отношения, създадени между съседните парцели по прилагане на регулацията. Експертът е установил още, че северната дворищнорегулационна граница на двата парцела е материализирана на терена от бетонова подпорна стена, като над нея е поставена оградна мрежа на метални тръби. Бетоновата основа е изпълнена на два етапа с дължина 31 л. м. и съответно - 22 л. м., като границата между етапите съвпада с вътрешната регулационна линия между парцелите на страните. С гласни доказателства е установено, че между страните не е имало спорове във връзка с владението от ответниците и застрояването от тях на придаваемото място. Спорове относно начина на ползване и границите между съседните имоти също не е имало, такива възникнали преди около 2-3 години. Въззивният съд приел, че владението, упражнявано от ответниците върху придаденото им по регулация място, е било налично както към момента на изграждане на навеса, така и на стопанската постройка, а и впоследствие към датата на изтичане на срока по пар. 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ за прилагане на регулацията. В нито един момент то не е било оспорвано от ищците, като първото оспорване е едва от края на 2014 г. с факта на подаване на искане до общинската администрация за трансформиране на вътрешната регулационна линия на имота по имотната граница. Съдът приел за недоказано твърдението на ищците, че са останали собственици на придаденото от техния имот към парцела на ответниците място с довода, че и до момента владеят имота така, както е съществувал от преди регулационния план от 1986 г. Като се позовал на съдебна практика, даваща разяснения на понятията „приложена регулация”, „приложен план” и „отчуждително действие”, въззивният съд приел, че дължимото обезщетение не е било изплатено, но придадените части са били заети и от заемането им са изтекли повече от 10 години. В този случай разпоредбата на пар. 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ не намира приложение и се счита, че придаването на тези части по силата на дворищнорегулационния план получава значение на безусловно придобивно основание и последиците от отчуждителното действие на плана се стабилизират. Не намира приложение и разпоредбата на пар. 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ и обстоятелството дали е извършено плащане за придадените по регулация части е ирелевантно. Освен това ищците изобщо не твърдят в исковата молба, че не са били реално обезщетени и на това основание да се е пристъпило към събиране на доказателства за извършено, респективно неизвършено, плащане от ответниците. Достатъчно е фактическото заемане на придаденото място, извършено чрез застрояването му със сгради от допълващото застрояване с обслужващо предназначение и упражняването на фактическа власт под формата на владение върху така заетото място повече от 10 години, за да се счете и приеме, че регулацията е приложена, като парцелните граници се заснемат като имотни. С оглед на всичко изложено въззивният съд заключил, че исковата претенция е изцяло неоснователна. С определение № 236 от 08.05.2018 г. касационното обжалване е допуснато служебно на основание т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради възникнало съмнение за частична недопустимост на въззивното решение, тъй като правният спор се е концентрирал само за тази част от имот пл. № 448 от кв. 47, която съгласно дворищнорегулационния план се придава към парцел ІV-450 от кв. 47 по плана на [населено място], а постановеният от въззивния съд диспозитив е за целия поземлен имот пл. № 448 с площ по графични данни от 925 кв. м., включващ спорните 29 кв. м. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното: Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск. Наличието му се преценява съобразно изложените от ищеца в исковата молба твърдения, че е носител на конкретно субективно материално право, което ответникът извънсъдебно оспорва, отрича или засяга, и формулираното в съответствие с тези твърдения искане до съда за защита на това право. Когато предмет на делото е правото на собственост върху недвижим имот, правният интерес от иска се свързва с твърдението на ищеца, че е собственик на конкретен имот, надлежно индивидуализиран съобразно актуалния му устройствен статут, и че с действията си ответникът оспорва правото му на собственост върху същия имот. В случая ищците са въвели като предмет на спора по чл. 124, ал. 1 ГПК целия поземлен имот пл. № 448 с площ по графични данни от 925 кв. м., за който е отреден УПИ VІ-448 от кв. 47 по плана от 1986 г. на [населено място], но правният спор реално се е концентрирал само върху частта от този имот, която представлява придаваемо място от имота на ищците към парцела на ответниците - УПИ ІV-450 от кв. 47. Само по отношение на тази площ ответниците противопоставят своето право на собственост като част от собствения им парцел. По отношение на останалата площ от имот пл. № 448 от кв. 47 няма спор за собственост, затова липсва правен интерес тя да бъде предмет на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК. Решението на въззивния съд се явява недопустимо по отношение на тази безспорна площ, поради което в тази част то следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено. По отношение на площта от 29 кв. м. обжалваното решение е допустимо. Правният интерес от положителния установителен иск за собственост на тази част от имот пл. № 448 от кв. 47 произтича от това, че страните спорят относно правото на собственост върху тази площ. Конкретното проявление на този спор е, че тя в момента съставлява част от парцела на ответниците. Затова предявеният за нея иск е допустим. Разгледан по същество, искът е неоснователен, поради което правилно е отхвърлен с обжалваното решение, макар според настоящия състав на ВКС, І-во г. о., съображенията за това да са различни от изложените от въззивния съд. Правоотношенията между страните по повод на спорната площ са възникнали при действието на З. /отм./, когато с дворищнорегулационния план от 1986 г. е предвидено 29 кв. м. от имот пл. № 448 от кв. 47 да бъдат придадени към парцел ІV-450 от кв. 47. Съгласно чл. 114, ал. 1 З. /отм./ недвижимите имоти, придадени по дворищнорегулационния план, се заемат след обезщетяване на правоимащия съгласно правилата на този закон и правилника за неговото приложение. Заемането по законоустановения ред се свързва с изпълнение на алтернативно предвидените изисквания: заплащане на паричното обезщетение за придаваемите се места, доброволно отстъпване на същите по реда на чл. 111, ал. 1 З. /отм./ или въвод във владение след снабдяване с титул за изпълнение - нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик след погасяване на вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик по давност съгласно чл. 134, ал. 3 З. /отм./. В този смисъл са разясненията, дадени в ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС. В разглеждания случай липсват данни за заплащане на парично обезщетение за придаваемото се място - според вещото лице липсва преписка за уреждане на регулационните отношения, създадени между съседните на страните парцели по прилагане на регулацията. Твърдения за наличието на нотариален акт след погасяване на вземането за обезщетение по давност не са въведени. Данните по делото обаче налагат извода за доброволно отстъпване на придаваемото място. В тази насока следва да се вземат предвид гласните доказателства, с които са установени съществувалите в продължение на дълги години добри взаимоотношения между страните предвид близкото родство между ищцата Е. А. Д. и ответника И. А. К., които са сестра и брат /вж. св. В. В. и св. С. В., справка от НБД „Население”/, както и установеното от свидетелите и от вещото лице, че в придаваемото място са изградени от ответниците сгради от допълващото застрояване с обслужващо техния имот предназначение, че между страните не е имало спорове във връзка с владението от ответниците и застрояването от тях на придаваемото място. Спорове относно начина на ползване и границите между имотите също не е имало, такива са възникнали преди около 2-3 години. При така установената фактическа обстановка следва да се приеме, че между страните е било постигнато съгласие ответниците да заемат придаденото към техния парцел място, макар същото да не е било изразено в предвиденото с чл. 111, ал. 1 З. /отм./ нотариално заверено заявление до кмета на общината. След като законът в чл. 111, ал. 1 З. /отм./ разрешава обезщетението за придадени имоти да се определя по съгласие на заинтересованите страни /за разлика от положението при застроителния и регулационен план за обществените мероприятия/, не съществува правна пречка правно действие да се придаде и на такова съглашение, според което заемането на придаденото място няма да се свързва със заплащане на обезщетение. При това положение следва да се приеме, че към деня на влизане в сила на ЗУТ дворищнорегулационният план от 1986 г. е бил приложен по отношение на съседните на страните имоти, поради което не е налице хипотезата на пар. 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ за прекратяване на отчуждителното действие на влезлия в сила дворищнорегулационен план за заемане на придадената част от поземления имот на ищците към парцела на ответниците. С оглед изложеното правилен е крайният извод на въззивния за недоказаност на правното твърдение на ищците, че са останали собственици на придаденото от техния имот към парцела на ответниците място и правилно в крайна сметка предявеният от тях положителен установителен иск за собственост е отхвърлен в тази част. Като постановено при отсъствие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила в тази част. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците следва да бъдат присъдени разноските за водене на делото в трите инстанции в размер на 2 093.56 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 314 от 12.07.2017 г. по в. гр. д. № 402/2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. К. Д. и Е. А. Д. срещу С. Д. К. и И. А. К. положителен установителен иск за собственост на част от имот пл. № 448 от кв. 47 по плана от 1986 г. на [населено място], област П., за разликата над 29 кв. м. до 925 кв. м. по скицата на вещото лице Б. Г. на л. 99 по гр. д. № 370/2016 г. на Пазарджишкия районен съд, приподписана от състава на ВКС на РБ, І-во г. о., която да се счита неразделна част от настоящото решение, и ПРЕКРАТЯВА делото в тази част. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 314 от 12.07.2017 г. по в. гр. д. № 402/2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд в останалата част, с която е отхвърлен предявеният от Д. К. Д. и Е. А. Д. срещу С. Д. К. и И. А. К. положителен установителен иск за собственост на 29 кв. м. - част от имот пл. № 448 от кв. 47, придадени с дворищнорегулационния план от 1986 г. на [населено място], област П., към УПИ ІV-450 от кв. 47 по плана на с. с., по скицата на вещото лице Б. Г. на л. 99 по гр. д. № 370/2016 г. на Пазарджишкия районен съд, приподписана от състава на ВКС на РБ, І-во г. о., която да се счита неразделна част от настоящото решение. ОСЪЖДА Д. К. Д. с ЕГН [ЕГН] и Е. А. Д. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], ул. „27-ма” № 8, да заплатят на С. Д. К. и И. А. К. разноските за водене на делото в трите инстанции в размер на 2 093.56 /две хиляди и деветдесет и три лв. и 56 ст./ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: