Р Е Ш Е Н И Е № 89 гр. София, 08 декември 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети май през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Николай Любенов разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 347 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. И. срещу решение № 39 от 21.03.2022 г., постановено по ВНОХД № 281/2021 г. на Варненския апелативен съд и допълнение към жалбата, подадено от защитника на С. – адв. Ф.. С жалбата на подсъдимия по същество е направено възражение за процесуални нарушения във въззивната съдебна дейност. Като такива са идентифицирани липсата на извършен от въззивния съд разпит на свид. Д. Г., неотчитане на факта на противоречивите показания на И., Р. и Д., както и това, че въззивният съд е зачел отделни думи от съдебно-психиатричната експертиза и комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, без да обсъжда експертните изводи в тяхната цялост. Направено е искане за преразглеждане на делото. В допълнението към жалбата се възразява, че въззивният съд не е извършил обективен анализ на доказателствената съвкупност, че неоснователно е отхвърлил част от годните доказателства и е тълкувал превратно други от тях, както и че едностранчиво е тълкувал постановление на прокурор за прекратяване на друго наказателно производство, образувано също по сигнал за сексуално посегателство срещу С. И.. Въззивната инстанция е упрекната и в спестяване на отговор на съществени възражения на защитата, като на тази база се претендира липса на мотиви към оспорения съдебен акт. Настоява се и за явна несправедливост на наложените наказания, като е направено искане за намаляване на тежестта им. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа депозираната жалба и допълнението към нея, изложените в тях възражения и подкрепящите ги доводи, както и направеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на жалбата без уважение. Оспореното с нея въззивно съдебно решение преценява като правилно и законосъобразно, като мотивира подробно позицията си. Подсъдимият И. се солидаризира с казаното от своя защитник и моли въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде решено справедливо. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 54 от 29.06.2021 г., постановена по НОХД № 1095/2021 г., състав на Варненския окръжен съд е признал подсъдимия С. Г. И. за виновен в това, че на 01.11.2019 г. в [населено място], в условията на опасен рецидив отвлякъл С. С. И., поради което и на осн. чл. 142, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от двадесет години лишаване от свобода. Със същата присъда подс. И. е признат за виновен и в това, че на 01.11.2019 г. в [населено място], извършил действия с цел да възбуди полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14 години – С. С. И., като използвал сила и заплашване, поради което и на осн. чл. 150, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от осем години лишаване от свобода. С тази присъда подс. И. е признат за виновен и в това, че на 01.11.2019 г. в [населено място], в условията на опасен рецидив се съвкупил с лице от женски пол, което е негова низходяща сродница - С. С. И., като я принудил към това със сила и заплашване и е последвал опит за самоубийство от страна на И., поради което и на осн. чл. 152, ал. 3, т. 3 и т. 5 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, т. 2 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от петнадесет години лишаване от свобода. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания и е определил едно общо и най-тежко наказание от двадесет години лишаване от свобода, което е постановил да бъде изтърпяно в условията на първоначален строг режим. На осн. чл. 70, ал. 7 НК съдът е привел в изпълнение неизтърпяната част от наказанието лишаване от свобода, наложено на С. И. по НОХД № 441/2011 г. на Варненския окръжен съд – една година, четири месеца и деветнадесет дни, като е определил първоначален строг режим за изтърпяване. Приложен е с присъдата чл. 59, ал. 1 НК и с оглед изхода на делото е възложено в тежест на подсъдимия заплащането на направените по воденето му разноски. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението за това изнасилването да е било последвано от опит на потр. И. за самоубийство, респ. досежно квалификацията по чл. 152, ал. 3, т. 3 НК. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена. Подсъдимият е осъден да заплати направените във въззивното производство разноски. Настоящият състав прецени, че депозираното от адв. Ф. писмено изложение следва да се третира като акт на упражнено от защитника право на самостоятелно обжалване, макар да е назовано „допълнение на касационна жалба“ и да следва във времето подадената от подсъдимия касационна жалба. Това е така, защото от една страна, в отклонение от предписанието на чл. 351, ал. 4 НПК изложението съдържа позоваване на касационни основания, които не са посочени в депозираната от подсъдимия касационна жалба. От друга страна, към датата на подаване на допълнението правото на адв. Ф. на собствено основание да обжалва въззивното решение не е било преклудирано, като изложението е представено в срока по чл. 350, ал. 2 НПК. Разгледано по същество, изложението на адв. Ф. в голямата му част представлява буквален препис на съдържанието на въззивната жалба, като очевидно не държи сметка за различията в обхвата на въззивния и на касационния контрол. Не третират проблем, по който е възможно касационна проверка съдържащите се в него възражения срещу част от фактическите констатации на ВАпС и тяхната доказателствена обезпеченост; предложеният от адв. Ф. коментар на показанията на свидетелите С. И. и Д. Г., на тяхното качество и доказателствената им стойност, както и настояванията на защитника за насоката, в която следва да се интерпретират експертни заключения по делото, както и телефонните разговори между И. и Г. от процесната вечер, както и електронната комуникация на пострадалата от тази вечер. Чрез тези си възражения защитникът практически е противопоставил на атакувания съдебен акт субективната своя оценка и отношението си към посочената част от доказателствения масив, очевидно очаквайки касационният съд да се съгласи с неговото становище. Достоверността на доказателствата и доказателствените източници, както и на приетите експертизи обаче не подлежи на преобсъждане от касационния съд. Изводите относно качеството им и способността им да подпомогнат процеса по достоверно установяване на фактите е от изключителната компетентност на съдилищата от предходните инстанции. ВКС е призван да провери (при наличие на сезираща го такава инициатива) дали тези изводи не са произволни, дали не са резултат на случайно предположение или са формирани при спазване на установените принципни процесуални положения и правила относно формирането на вътрешното убеждение на контролираната инстанция. Ето защо посочените възражения на защитника не биха могли да получат отговор по касационен ред. В друга своя част възраженията на адв. Ф. са твърде широко и неясно формулирани, за да позволят определяне на конкретното им съдържание и обсъждането им по същество. Такива са възраженията за необективен анализ на доказателствата, за неоснователно отхвърляне от страна на ВАпС на част от годните доказателствени материали и за превратно тълкуване на друга част от тях. Според чл. 347, ал. 1 касационната инстанция проверява присъдата и решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, като по този начин законодателят е подчертал значението, което има волята на оспорващата страна в касационното производство. Израз на тази воля са съображенията на касационния жалбоподател в полза на поддържаното касационно основание. Поради това в чл. 351, ал. 1 НПК е установено и изискването жалбата да съдържа посочване на това в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят. Когато страната спести усилия по изпълнение на това изискване, за върховната инстанция е невъзможно да спази предписанието на чл. 354, ал. 4 вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК поради обективна липса на възражение. Заявеното от подсъдимия и подкрепено от защитника му несъгласие с липсата на извършен във въззивното производство преразпит на свид. Д. Г. не насочва към допуснато в дейността на въззивната инстанция процесуално нарушение. Общият принцип на непосредствеността в наказателния процес търпи ограничения в редица насоки, една от които е свързана с провеждането на въззивното производство. Самата същност на това производство предполага ограничаване на принципа на непосредствеността, като процесуалният негов механизъм е така конструиран, че проверката на невлязлата в сила първоинстанционна присъда, независимо от възможността да доведе до пререшаване на делото по същество, не е обвързана със задължително провеждане на съдебно следствие. Въззивният съд може да извърши доказване в пълен обем, но същевременно е напълно свободен в преценката дали въобще да проведе съдебно следствие, съотв. дали да преразпита вече разпитаните от първостепенния съд лица (подсъдими, свидетели, експерти) или само някои от тях, дали да привлече нови свидетели, да назначи нови експертизи, дали да събере допълнителни писмени и/или веществени доказателства. В рамките на тези си правомощия в настоящия случай въззивният съд е преценил, че е необходимо провеждане на въззивно съдебно следствие, включващо допълнителен разпит на част от разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, сред които свид. Д. Г. действително не е попаднала. Същевременно обаче нито във въззивните си жалби, нито в проведените съдебни заседания във въззивното производство подсъдимият и неговият защитник не са направили искане за повторно или допълнително изслушване на тази свидетелка. При това положение е невъзможно обосновано да се твърди, че подсъдимият е бил лишен от правото на гласно представяне на доказателствените си аргументи пред решаващата втора съдебна инстанция и че е била ограничена възможността му ефикасно да обоснове тезата, която поддържа. Напротив, интересите му са били пълноценно защитени, като липсата на непосредствено изслушване на Г. от въззивния съд не нарушава процесуалния регламент и изискванията на чл. 6 ЕКПЧ. По-важно е, че при упражняването на поверения му инстанционен контрол, съставът на този съд е обсъдил на общо основание показанията на тази свидетелка и е коментирал възможността чрез тях да бъде подпомогнато по сигурен начин правилното изясняване на фактите по делото. Лишено от основания е и възражението на подсъдимия, че въззивният съд не е съобразил „противоречивите показания“ на свидетелите И., Д. и Р.. Лаконичният негов характер позволява единствено да бъде отбелязано, че утвърждаването на приетите за установени от първата инстанция факти е основано на критично отношение на въззивния съд към целия наличен доказателствен материал, в т.ч. и към показанията на посочените свидетели, като са спазени всички формални изисквания при изследването и установяването на тяхната достоверност. Всеки от доказателствените източници, в т.ч. и показанията на И., Д. и Р. по същество е оценяван както сам по себе си, така и в съвкупност с останалите доказателства и доказателствени източници, съобразен е характера на представената чрез него информация, нейният произход, връзката й със събитията на престъпленията, съобразена е пълнотата и точността й, както и нивото на устойчивост на съответния свидетел към възпроизвежданите от него факти. С особено внимание и прецизност съставът на ВАпС е подходил към твърденията на пострадалата, като е преценявал истинността им на базата и на анализ на изложените факти преди да достигне до заключение, че тези твърдения заслужават доверие. Ползвани са в това отношение допустими критерии, като са съобразени информативността на изложението, последователността на твърденията във времето, тяхната логичност, вътрешната им непротиворечивост и съответствието им с други доказателства. Касае се за типично процесуална дейност, основана на установени от закона и практиката критерии, която не се конкурира и още по-малко е възможно да бъде изместена от експертно изследване на лицето, дало съответните показания. Поради това неуместен е упрекът към въззивната инстанция, че не е основал преценката си относно годността на показанията на свид. И. на изводите на СПЕ и СППЕ за тази свидетелка. Задачите на съдебно-психиатричната и психологичната експертизи са съществено различни от тези, които стоят пред съда, когато решава въпросите относно достоверността на свидетелстването. Задачата, с която е назначена СПЕ на С. И. в случая е на базата на специализирано познание извън областта на правото да бъде даден научнообоснован отговор относно годността на свидетелката въобще да участва в наказателното производство в това качество – способността й правилно да възприема фактите и правилно да ги възпроизвежда след това, както и да бъде диагностицирано евентуално симулационно и агравиращо поведение при нея. Но не и да преценява достоверността на показанията й. Поради това и вещите лица не са се ангажирали с подобно изследване и изводи, въпреки интерпретацията на труда им, предложена от защитника. Като недостатък на въззивното решение адв. Ф. е посочила липсата на отговор в него на възражението за извършено от първостепенния съд едностранчиво тълкуване на констатацията на вещите лица, че И. „може да даде достоверни показания само когато поиска“. Всъщност коментар на такъв експертен извод съдилищата обективно не са могли да направят, защото такъв извод липсва в приетите по делото експертизи. Заключението на КСППЕ е, че И. „е в състояние да дава достоверни показания, ако желае“. И това важи за всеки индивид с нормален интелект, при който липсват соматични или психични заболявания, нарушаващи годността за правилно възприемане и възпроизвеждане на фактите. При експертната констатация за липса на физически и/или психически проблеми при свид. С. И., които ограничават възможностите й за правилно възприемане и/или възпроизвеждане на фактите, за съда не са съществували други задължения, освен чрез професионален разбор на твърденията й и преценка на качествените техни характеристики в контекста и на останалата доказателствена съвкупност да прецени дали и доколко достоверно тази свидетелка възпроизвежда известните й факти и обстоятелства, свързани с инкриминираните по делото събития. Това си задължение съставът на апелативния съд е изпълнил акуратно. Що се касае до постановлението за прекратяване на предходно образувано наказателно производство и възраженията, че съдът не е обсъдил „съществени факти“, съдържащи се в това постановление, както и заложеното в този акт становище на прокурора по свидетелски показания, писмени доказателства и експертизи, събрани в прекратеното наказателно производство, това възражение по същество елиминира едни от основните положение в наказателния процес у нас – оценката на доказателствата по вътрешно убеждение и непосредствеността, прокламирани с чл. 14 и чл. 18 НПК. По силата на първата от тези разпоредби съдът (както и прокурорът в досъдебната фаза) е свободен в избора на път за достигане на обективната истина, като водещо в това отношение е собственото му оценъчно отношение към качеството и значението на доказателствената информация, но не и чуждо мнение по тези въпроси. Отделно от това, доказателствата, които се събират в рамките на конкретното наказателно производство имат предназначение да обслужат единствено неговите собствени нужди, а не потребностите на всяко друго такова производство, съответно те имат процесуална стойност на доказателства единствено в рамките на наказателното производство, по което са събрани. За това въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалния закон, а напротив, приложил го е точно като не се е ангажирал с коментар на прекратителното постановление по същество и на обсъдените в този акт свидетелски показания и експертни заключения. С оглед на това възраженията на подсъдимия и на защитника му за съществени нарушения в дейността на въззивната инстанция са неоснователни. Проблемът за наказанията, заслужени от подсъдимия чрез престъпното негово поведение е разтълкуван и е анализиран от въззивния съд правилно. При решаването му са съобразени обстоятелства, с действителната роля на фактори за индивидуализация на всяко от приложимите наказания, като преценката за относителната тяхна тежест е справедлива. За липса на особен интензитет на извършените от подсъдимия спрямо пострадалата действия, както настоява защитата, е неуместно да се говори, като се има предвид продължителността на престъпното нейно третиране, прилагането на физическа и на психическа принуда над нея при всяко от деянията, последователното извършване на три престъпни акта спрямо нея, упоритият му отказ, включително и чрез прилагане на физическа сила и отправяне на заплахи, да се подчини на молбите й. Това негово поведение само по себе си е показателно и за емоционалната му студенина, свидетелства за отсъствие на способност за ценностно осмисляне на чуждите желания и на психическото състояние на другия, акцентира върху егоистични преживявания, а от тук – разкрива и по-високо ниво на личната обществена опасност и на обществената опасност на извършеното от него. Аргументът на защитата за добросъвестно процесуално поведение на подсъдимия настоящият състав не би могъл да коментира по същество, като се има предвид липсата на каквито и да е подкрепящи и уточняващи съдържанието му аргументи. Не съответства на обективно установеното по делото и твърдението на защитника, че случилото се не е оказало каквото и да е влияние върху психиката на пострадалата. Всъщност, според приетото във въззивното производство заключение на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза след инкриминираните събития С. И. е изпаднала в състояние на силна тревожност и нервно напрежение. В тази насока е свидетелствал и прегледалият я след инкриминираните събития д-р Н. Г., според който при нея са били налични редица соматични симптоми на невроза. ПАС е изследвал задълбочено влиянието на тези и на всички останали значими обстоятелства върху тежестта на всяко от престъпленията, като обосновано и справедливо е утвърдил размера на всяко от определените от първата инстанция наказания. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 39 от 21.03.2022 г., постановено по ВНОХД № 281/2021 г. на Варненския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.