Р Е Ш Е Н И Е № 63 София, 10.05.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: Председател: Теодора Стамболова Членове: 1.Бисер Троянов 2. Димитрина Ангелова при секретаря Галина Иванова и с участието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 173 по описа за 2022 г. Касационното производство е образувано по протест на Пловдивската апелативна прокуратура против нова присъда № 1 от 17.01.2022 г. по в.н.о.х.д. № 552/ 2021 г., по описа на Пловдивския апелативен съд, ІІІ.наказателен състав. Протестът се позовава на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Пловдивската апелативна прокуратура твърди, че доказателственият анализ е извършен в нарушение на чл. 14 от НПК и въпреки изложените във въззивните мотиви констатации за извършено деяние подсъдимият В. Д. бил оправдан само, защото съдът се позовал на показанията на неговия баща, свид. В. Д., дадени за първи път в хода на съдебното производство, с които представил други факти по фактическото управление на търговското дружество, от чието име били декларирани неверни обстоятелства, неправилно бил приспаднат данъчен кредит и били изготвени данъчни фактури за нереализирани сделки. В протеста е направен подробен анализ на показанията на свид. Д. и останалите доказателства, събрани пред първоинстанционния съд, намерени са и противоречия между показанията на новия свидетел и повторния разпит на свид. И. К., посочен за доставчик на стоката, които не са преодолени след извършената между тях очна ставка. Въззивният съд е упрекнат в протеста, че не се е съобразил с възражението на присъстващият в с.з. прокурор при провеждане на очната ставка за това, че въпросите били поставяни първо на свид. Д. и съобразно неговите отговори давал показанията си свид. К.. Настоява за отмяна на оправдателната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Аргументира позиция, че въззивният съд не е оценил в пълнота събраните по делото доказателства и е дал вяра на оневиняващите доказателства – показанията на бащата на подсъдимия, пренебрегвайки преобладаващите уличаващи доказателства. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият В. В. Д. и неговият защитник адвокат И. В. оспорват протеста и считат постановената оправдателна присъда на апелативната инстанция за правилна и законосъобразна, поради което пледират за нейното потвърждаване. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в протеста, изложените от страните устни съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 260020 от 14.09.2021 г. по н.о.х.д. № 536/ 2020 г. Пазарджишкият съд признал подсъдимия В. В. Д. за виновен в това, че в периода от 01.06.2012 г. до 10.07.2012 г . в гр. Пазарджик, при условията на продължавано престъпление, като лице осъществяващо фактическите дейности и функции по управление и представляване на „Ф. 2012“ ЕООД, гр. Пазарджик, избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, представляващи данък добавена стойност по ЗДДС, възлизащ на 44 205,10 лева, като е използвал документи с невярно съдържание (22 броя данъчни фактури, всички с доставчик „Д. Г” ЕООД, гр. Стара Загора и потвърдил неистина в справка-декларация с вх. № 13001159145/10.07.2012 г. пред ТД на НАП-Пазарджик, за данъчен период от 01.06.2012 г. до 30.06.2012 г., декларирайки за внасяне ДДС в размер на 3 843, 53 лева, доставки с право на пълен данъчен кредит по посочените 22 бр. фактури с доставчик „Д. Г“ ЕООД, гр. Стара Загора, приспаднал неследващ се данъчен кредит, вместо да декларира ДДС за внасяне в размер на 48 048,63 лева, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 във вр. с чл. 255, ал. 1, т. 2, 6 и 7 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание от една година лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 от НК окръжният съд отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за изпитателен срок от три години. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото. С присъда № 1 от 17.01.2022 г. по в.н.о.х.д. № 552/ 2021 г. Пловдивският апелативен съд, ІІІ.наказателен състав отменил първоинстанционния съдебен акт и признал подсъдимия В. В. Д. за невинен по повдигнатото му обвинение. Касационният протест е процесуално допустим, подаден е в законовия срок, срещу съдебен акт подлежащ на касационна проверка и от държавен орган с право да протестира въззивната присъда. Разгледан по същество протестът е основателен. Пловдивският апелативен съд оправдал подсъд. В. Д. защото приел, за разлика от окръжния съд, че фактически управител на „Ф. 2012“ ЕООД през инкриминирания период от време бил не подсъдимият, а неговият баща – свид. В. Д.. Дружеството е регистрирано и за управител е вписана Е. Д. – майка на подсъдимия и съпруга на свид. В. Д. (не е разпитана по делото). За изясняване на инкриминираните обстоятелства обвинителната власт, а впоследствие – и съдилищата приели, че наказателно отговорно лице се явява онзи, който фактически е развивал търговската дейност на дружеството, а не вписаният в регистрите. Въззивният съд се позовал на показанията на свидетеля В. Д., дадени за първи път в хода на съдебното производство, на показанията на свид. И. Г., счетоводител на предприятието и на свид. И. К., фактически управител на „Д. Г“ ЕООД, многократно осъждан, включително и два пъти за престъпления по чл. 255, ал. 3 от НК (н.о.х.д. № 394/2013 г. и по н.о.х.д. № 11/ 2019 г., двете по описа на Старозагорския окръжен съд). При постановяване на въззивния съдебен акт и при провеждане на въззивното съдебно следствие апелативната инстанция е допуснала съществени процесуални нарушения, които налагат отмяната на новата присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд. В мотивите към присъдата въззивната инстанция е изложила фактическата обстановка по случая такава, каквато е била приета от първоинстанционния съд. Обсъдила е част от събраните по делото доказателства, потвърждавайки приетото и от предходната инстанция за счетоводното оформяне на фиктивни сделки с череши и за неправилно деклариране на приходите на търговското дружество с непосредствена цел – усвояване на ДДС от държавния бюджет. Изводите на апелативния съд за извършено общественоопасно и противоправно деяние не се отличават съществено от тези на окръжния съд. Единствената промяна сред фактите касае личността, която реално е развивала търговската дейност на семейната фирма. Според Пловдивския апелативен съд не подсъдимият В. Д., а неговият баща – свид. В. Д., ръководил реално дейността на „Ф. 2012“ ЕООД. От този факт съдебният състав направил решаващия правен извод, довел до постановяване на оправдателната присъда. Въззивната инстанция има право да приема различни факти и обстоятелства от установените с първоинстанционната присъда, но това следва да бъде осъществено по начин, който разкрива пътя на формиране на вътрешното съдийско убеждение и не буди съмнение в действителната воля на горестоящия съд. Решаващите мотиви за оправдаването на подсъдимия В. К. се основават на заявеното от неговия баща – свид. В. К., разпитан за първи път пред първоинстанционния съд, по искане на защитата, а повторният разпит е проведен в хода на въззивното съдебно следствие. Свидетелят не е разпитван на досъдебното производство. С показанията си отрича участието на подсъдимия като лице, което фактически е развивало търговската дейност на фирмата, придавайки на действията му само формален характер – на инцидентен физически приносител на документи. И ако в първия си разпит свидетелят е заявил, че всеки от семейството е носил фактури на счетоводителката и допуска възможността подсъдимият също да е носил, то при повторния разпит пред въззивния съд същият свидетел вече е напълно категоричен, че само той е взимал фактури от фирмата на свид. И. К.. С така изложените показания свидетелят В. Д. е поел изцяло върху себе си отговорността за организацията на счетоводната документация, а дори апелативният съд е преиначил показанията на друг свидетел (свид. Ил. Г.), която счетоводно се грижела за дружеството в инкриминирания период и досега, приемайки за категорично и безспорно установено, че кредитните известия и всички счетоводни документи, в т.ч. – фактури, са били носени за осчетоводяване само от бащата, но не и от подсъдимия. Въззивният съд не е подложил на внимателна оценка показанията на свид. В. Д., не ги е съпоставил с показанията на прочетените по реда на чл. 281 от НПК свидетели от досъдебното производство, които разкриват активната роля на подсъдимия В. Д., а не на баща му, в търговските начинания на „Ф. 2012“ ЕООД по реалното изкупуване на череши през 2012 г. (само 40 тона, от декларираните 214,78 тона). Не е оценил критично сведенията в зависимост от близката родствена връзка на този свидетел с подсъдимия, макар в мотивите да е допуснал съществуването на личен интерес от оправдаване на сина. Разпитът на бащата е проведен през 2021 г. или 9 години след инкриминирания период и в края на десетгодишния давностен срок по чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК. Това обстоятелство също е пренебрегнато от съда, който не се е усъмнил в достоверността на изненадващото свидетелстване. Още повече, че прокуратурата не може да привлече като обвиняем бащата В. Д. в отделно наказателно производство. Изграденият по този непълноценен начин фактически извод на съда, че свид. В. Д. е фактическият управител на дружеството, а не синът му В. Д., накрая е послужил като водещ мотив за оправдаването на подсъдимия. Нарушението на правилата за обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствата по см. на чл. 14 от НПК компрометира основното за делото правно съображение, че подсъдимият е невинен. Апелативната инстанция е отхвърлила част от показанията на свид. В. Д. като недостоверни за проведените търговски отношения с фирмата, управлявана фактически от свид. К., както и за кредитните известия. Същевременно се е доверила безкритично на останалата част от показанията, само защото оневиняват подсъдимия. По този начин съдът е надценил значението на оправдаващия доказателствен източник и е пренебрегнал останалите уличаващи подсъдимия доказателства, разкриващи водещата му роля в търговското предприятие. Без основание в мотивите си апелативният съдебен състав е упрекнал прокуратурата, че досъдебното производство не е проведено обективно, всестранно и пълно, защото липсвал разпит на свид. В. Д.. Досъдебното производство представлява подготвителен етап в разглеждането на едно наказателно производство, поради което критериите към предварителното разследване не са така взискателни и строги, както към съдебната фаза от процеса. Именно затова законът възлага на съдебната фаза централното място в процеса (по аргумент от чл. 7 от НПК), а на досъдебното производство отрежда по-малката и подготвителна роля. В противен случай съдът ще може да връща делото обратно на прокурора, ако не са събрани всички относими към обвинението доказателства. А това понастоящем не е така, защото новите и несъбрани от разследващите органи доказателства могат да бъдат събрани и проверени от съда, разглеждащ делото. Законът възлага задължение както на прокурора, така и на разследващите органи да вземат всички мерки за разкриване на обективната истина, но упрекът на въззивната инстанция в случая е неуместен. Защото разследващият полицай и наблюдаващият прокурор не са имали правно основание да разпитват бащата на подсъдимия, особено след заявеното на 09.11.2016 г. от Е. Д., майка на подсъдимия, че е предоставила с пълномощно правата по управление на фирмата на сина си – подсъд. В. Д., не е знаела въобще каква дейност извършва дружеството, а съпругът й – свид. В. Д. не е имал никакво участие във фирмата (л. 122, т. І от д.п.). Предвид нейния отказ да свидетелства пред окръжния съд, тези показания не могат да бъдат вече приобщени, но онагледяват неоснователността на съдебния укор. За отстраняване на противоречия между показанията на свидетелите В. Д. и И. К., по искане на прокурора, въззивният съд съпоставил двамата в очна ставка. Първо отговарял свид. Д., след него – свид. К. и според отговорите на втория съпоставен (свид. К.) участващият прокурор забелязал, че очната ставка не може да реши проблемите с противоречията, защото отговарящият втори по ред се съгласявал с първия. Възражението за промяна на реда при очната ставка било отхвърлено от съдебния състав, макар неефективността от приложения процесуален способ да е видна от съдържанието на съдебния протокол (л. 42-44 от въззивното дело). Процесуалният закон не предвижда особеност в поредността на съпоставените в очната ставка лица, но възражението на представителя на обвинителната власт в случая е било основателно и съдът е бил длъжен да го обмисли задълбочено, предвид същината му, служебно да констатира липсата на резултат, като сам промени поредността на съпоставите да отговарят на конкретните въпроси. Като не е сторил това е опорочил проведената очна ставка, компрометирал е доказателствения обем и направените въз основа на него фактологични и правни изводи, защото показанията на съпоставените свидетелите участват в доказателствената маса и съдържащите се в тях факти са съобразени от съдебния състав при изграждане на фактическите и правни изводи. Съдебният отказ за промяна е довел до нарушаване на процесуалните права на прокурора в изпълнение на обвинителната функция по доказване на обвинението. Нарушение на процесуалните правила е допуснато и при оценката и анализа на показанията на свид. И. Г., счетоводител на семейната фирма на подсъдимия. Свидетелката е разпитана устно и непосредствено пред първоинстанционния съд, по настояване на защитата, впоследствие е проведен и повторния ѝ разпит от въззивния съд. С всеки последващ разпит показанията съществено се отличават от предишните, но това е пренебрегнато от апелативната инстанция. На досъдебното производство (л. 133, т. І д.п.) свидетелката е заявила, че документите за осчетоводяване, както и кредитните известия до нея ги носил подсъд. В. Д., който имал пълномощно от управителя (неговата майка) и заемал длъжността шофьор в същата фирма, а след октомври 2012 г. – продавач-консултант. Пред Пазарджишкия окръжен съд свид. Г. променила показанията и вече заявила, че документите се носели от всички членове на семейството – от вписаната в регистрите за управител Е. Д. (майка на подсъд.), от нейния съпруг (свид. В. Д.), както и от самия подсъдим. На прочетените ѝ показания от досъдебното производство същата свидетелка разяснила, че когато е диктувала на разследващия полицай името на подсъдимия „В. Д.“, всъщност е имала предвид името на баща му „В. Д.“. Противоречието не е отстранено и при повторния разпит на същата свидетелка пред апелативния съд, където отново потвърдила, че всеки от семейството носел документи (включително и най-малкият син Т., който според други източници тогава бил ученик и не бил зает с търговията, но се включил по-късно, когато фирмата от търговия с плодове (череши) се преориентирала към търговия с подови настилки). Подготвените от счетоводителката справки-декларации по месечно давала за прочитане и одобрение от Е. Д., след което ги подавала по електронен път в дирекцията на НАП. Категорична утвърдила в последния си разпит, че свид. В. Д. - „бащата“, носел документите за осчетоводяване. Противоречията в показания на свид. Г. са неглижирани от апелативната инстанция, която ги приела в смисъла, който най-добре отговаря на постановената оправдателна присъда. Показанията на тази свидетелка не са съпоставени с останалите доказателства, не е преценен личният интерес от „новите“ промени в изложенията на свид. Г. спрямо обстоятелството, че тя е продължила да обслужва счетоводно семейното дружество дълги години след инкриминирания период, пренебрегнати са и изградените със семейството на подсъдимия дългогодишни отношения на доверие и приятелство. Освен изложеното, въззивният съд превратно е възприел показанията на свидетелката И. Г. от досъдебното производство, където ясно и несъмнено е посочено името на обвиняемия „В. Д.“, а не на неговия баща, който не е бил споменат по никакъв начин – нито с името си, нито с бащинското или съпружеското си качество, вероятно защото не е ръководител нищо във фирмата, както това е заявено и от други източници. Свидетелката е прочела съдържанието на протокола за разпит, преди да го подпише, но това обстоятелство също е пренебрегнато. Допуснатите процесуални нарушения са съществени, защото доказателственият анализ на въззивния съд не е проведен съобразно законовите изисквания на чл. 13 и чл. 14 от НПК – не е обективен, всестранен и пълен; надценено е значението на оправдателните доказателства и не са съпоставени с уличаващите такива; показанията на свид. Г. са възприети превратно, извън вложения в тях на досъдебното производство смисъл, а обяснението на свидетелката пред съдилищата безкритично е прието с доверие; накърнени са процесуалните права на прокурора като страна в процеса; вътрешното съдийско убеждение е опорочено с неглижирането на факти и обстоятелства, разкрити по делото. При така изложените съществени процесуални нарушения касационната инстанция счита, че материалният закон с оправдаването на подсъд. В. Д. не е приложен правилно. Макар в касационния протест да липсват конкретни възражения и доводи по проблем, който се отнася до престъпната дейност, но е забелязан от настоящата инстанция в хода на касационната проверката, следва да бъде обърнато внимание, че делото липсват изводи на съда за вида на субекта на престъпление по чл. 255 от НК. Предмет на лъжливо документиране са 22 броя фактури, осчетоводени по фиктивни сделки от „Ф. 2012“ ЕООД. Наказателна отговорност за престъплението следва да носи лицето, натоварено с данъчното задължение правилно да изготвя необходимите за всяка сделка счетоводни документи и да декларира истински данни с месечната справка декларация по ДДС. След като юридическият управител на дружеството Е. Д. не е ръководила реално търговската дейност на фирмата; нейният съпруг – свид. В. Д., не е имал пълномощие да представлява дружеството, а подсъдимият В. Д., техен син, е разполагал с пълномощно от управителя да развива предприятието и да се легитимира като негов пълномощник, задължение на въззивната инстанция е да аргументира и ясно да посочи автора на престъплението по чл. 255 от НК, което счита за извършено. По изложените вече мотиви допуснатите от Пловдивския апелативен съд съществени процесуални нарушения не могат да затвърдят по категоричен и убедителен начин, че друго лице е действителният извършител на данъчното престъпление, за което е било повдигнато обвинение. Воден от изложените съображения Върховният касационен съд счете протестираната присъда на въззивната инстанция за опорочена и постановена при съществени процесуални нарушения, довели до неправилното прилагане на материалния закон с оправдаването на подсъдимия В. Д.. Поради това, въззивната присъда следва да бъде отменена, а делото – върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на Пловдивския апелативен съд, от стадия на съдебното заседание. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 във вр. с ал. 3, т. 2 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 1 от 17.01.2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 552/ 2021 г., по описа на Пловдивския апелативен съд, ІІІ.наказателен състав и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд, от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.