Р Е Ш Е Н И Е № 306 С., 29.06.2011 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди и единадесета година, в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 961 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. Д. и И. П. Д. срещу решение №118 от 29.03.2010г. по гр.д.№111/10г. на Русенския окръжен съд. Жалбоподателите считат, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като е постановено по установителен иск за собственост, какъвто ищците нямат правен интерес да предявят, а освен това процесният имот не е индивидуализиран в исковата молба. Решението е и неправилно, тъй като съдът е зачел като придобивно основание фактура за заплащане на цената на имота, която не създава вещни права. Ответниците в производството не вземат становище по жалбата. С определение №171 от 21.02.2011г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по въпроса следва ли съдът да се произнася по друго основание, което не е заявено в петитума на исковата молба и не е направено изменение на иска в хода на процеса. За да се произнесе по този въпрос и по касационната жалба, съдът взе предвид следното: Предявен е положителен установителен иск за собственост върху следния недвижим имот: склад с площ от 513 кв.м., находящ се в [населено място], [община] поле, област Р., местност “Ю. орман”. В исковата молба ищците са посочили, че всички страни по делото са закупили този склад през 1994г. от ликвидационния съвет на З. [населено място], срещу дяловете им като правоимащи, за което им била издадена и фактура. От този момент ищците В. М., Д. М. и Я. С. упражнявали фактическа власт върху склада лично за себе си и за останалите страни по делото, със съзнанието, че всички са негови съсобственици, съобразно дяловете, при които са участвали в закупуването му. Уточнили са в проценти правото на собственост на всяка от страните на основание изтекла придобивна давност. Посочили са, че ответникът П. Д. се е снабдил с нотариален акт за собственост на целия склад. По тази причина са поискали съдът да установи в проценти идеалните части от склада, притежавани от ищците и ответниците. Ответниците П. Г. Д. и И. П. Д. са оспорили иска с твърдения, че са единствени собственици на имота, тъй като търгът за придобиването му е спечелен от П. Д.. Ответникът З. С. не е изразил становище по делото, а ответницата М. П. е признала иска. В хода на процеса са настъпили и правоприемства по чл.120 от ГПК /отм./. Въззивният съд е уважил иска на деривативно основание. Приел е, че процесната сграда е продадена на търг от ликвидационния съвет на организация по §12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, търгът е спечелен от ответника П. Г. Д. и на негово име е издадена фактурата за закупуване на имота. На гърба на тази фактура обаче са вписани имената на още 10 лица, които са притежавали дялов капитал от организацията по §12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като стойността на закупената сграда е формирана от стойността на дяловете на тези лица, записана на гърба на фактурата. Направен е извод, че ответникът П. Д. е закупил сградата не лично за себе си, а и за останалите лица, посочени на гърба на фактурата, които са страни по предявения иск за собственост, а част от тях са наследници на тези лица. Ето защо сградата е съсобствена и въз основа на притежаваните дялове от имуществото на организацията по §12 от ПЗР на ЗСПЗЗ са определени квотите на съсобственост, вписани в диспозитива на съдебното решение – за П. Г. Д. – 20,91%; за З. С. – 9,80%; за С. Й. – 9,80%; за Я. С. – 4,88%; за С. К. – 4,89%; за В. В. – 23,52 %; за Р. М. – 0,79%; за Д. Д. – 1,24%; за И. П. – 8,31%; за Д. Е. – 14,79% и за Р. Л. П. и А. Р. П. – 0,54%. . Изложен е и мотив, че ответникът П. Д. не е ползвал еднолично сградата след закупуването и, не е демонстрирал по отношение на останалите съсобственици, че владее само за себе си и не е придобил изключителна собственост върху сградата по давност. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, въззивният съд не е взел изрично становище, но като е разгледал иск за собственост на непредявено основание, е действал в противоречие с утвърдената практика на ВС и ВКС, израз на която е например решение №612/17.10.1995г. по гр.д.№390/1995г. на 5 чл. с-в, според което съдът е длъжен да разреши поставения за разглеждане спор на предявеното основание. Настоящият състав намира за правилна практиката в посоченото решение на Върховния съд, тъй като тя е съобразена с диспозитивното начало в гражданския процес. Недопустимо е съдебно решение, с което съдът се произнася на непредявено основание. В този смисъл е и практиката на ВКС по чл.290 от ГПК, която е задължителна, съгласно т.2 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС – например решение №16 от 24.03.11г. по т.д.№354/10г. на ВКС, І ТО; решение №140 от 27.10.09г. по т.д.№342/09г. на ІІ ТО, решение №528 от 11.06.10г. по гр.д.№1218/09г. на І ТО и др. В настоящия случай предявеният иск за собственост е основан на оригинерно придобивно основание – изтекла придобивна давност. Излагането на обстоятелства в исковата молба, че складът е придобит срещу дяловото участие на всички страни по делото в имуществото на организацията по §12 от ПЗР, е с цел да се обоснове с какво намерение ищците са владяли за себе си и за другите лица по фактурата - т.е. за оборване на презумпцията по чл.30, ал.2 от ЗС, а не за да се установи кой каква част е придобил въз основа на сделка. Съдът е уважил иска, но на деривативно основание – правна сделка. Не са разгледани твърденията и свързаните с тях доказателства, че ищците са упражнявали фактическа власт върху процесния склад от името на всички лица, посочени на гърба на фактурата и със съзнанието, че владеят не само за себе си, но и за тези лица, съобразно посоченото дялово участие. Произнасянето по непредявен иск води до недопустимост на обжалваното решение, което налага обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото следва да се съобрази, че правото на собственост на ответниците върху една вещ може да се установи със съдебно решение само по предявен иск за делба, но не и по иск за собственост. Правен интерес от установителен иск за собственост ищците имат само по отношение на собствените си права. Те не могат да предявяват иск за установяване на собствеността на ответниците, тъй като това означава да предявят чужди права, което е недопустимо. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение. Процесният имот е достатъчно индивидуализиран в исковата молба чрез препращането към нотариалния акт на ответника. Освен това ищците имат правен интерес от установителен иск, след като правото им на собственост се оспорва от ответника извънсъдебно – чрез снабдяване с нотариален акт за целия имот, а оспорването се поддържа и в съдебния процес. При наличие на твърдения, че процесният склад се владее от ищците, те нямат правен интерес от осъдителен иск. Но дори да не владееха вещта, след като твърдят, че са нейни собственици, те имат правен интерес от по-слабата защита, каквато дава установителният иск и не са длъжни да предявяват непременно осъдителен иск. Не следва да се разглеждат другите оплаквания в касационната жалба, тъй като те са свързани с мотиви на въззивния съд, изложени по непредявен иск. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение №118 от 29.03.2010г. по гр.д.№111/10г. на Русенския окръжен съд. ВРЪЩА делото на същия съд за произнасяне по предявеното основание на установителния иск за собственост. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: