Р Е Ш Е Н И Е № 366 гр. София, 04 декември 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Пламен Петков при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Руско Карагогов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1112/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. К. И. срещу решение № 54 от 16 март 2012 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 32/2012 година, с което е изменена в частта по приложение на закона и в санкционната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 35 от 16 ноември 2011 година на Видинския окръжен съд, постановена по нохд № 232/2011 година по описа на този съд. В касационната жалба на подсъдимия И. са заявени допуснати от предходните съдебни инстанции нарушения на материалния закон, довели до неправилно ангажиране на наказателната му отговорност за причиняване смъртта на пострадалия И. К. Б.. Твърди се в жалбата, че по отношение на установените по делото факти е приложима хипотезата на чл. 14 от НК, която обаче не е съобразена и обсъдена от съдилищата. Алтернативно се прави оплакване за явна несправедливост на наложените наказания. Тези възражения ангажират отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Основното отправено до съда искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на жалбоподателя И. по повдигнатото му обвинение, а алтернативното – за намаляване на наложените му наказания при отчитане на установените по делото само смекчаващи отговорността му обстоятелства. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим И. К. И. не участва лично, редовно призован. Не участва и защитникът му адв. М. от АК – [населено място], също редовно призован. Не са представени писмени бележки с доводи и съображения в подкрепа на релевираните в жалбата отменителни основания. Частният обвинител и граждански ищец Т. И. М. също не участва лично и не се представлява. Повереникът й – адв. Г. от АК – [населено място], не се явява, редовно призован и не представя писмено становище по касационната жалба на подсъдимия И.. Частният обвинител П. И. С. и повереникът й – адв. Д. от С. адвокатска колегия не участват пред ВКС, редовно призовани. Не са представили писмено становище по касационната жалба на подсъдимия. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбата на подсъдимия за неоснователна, а атакуваният съдебен акт – за правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия И. К. И. за това, че на 12. 02. 2011 година, в [населено място], В. област, при управление на лек автомобил „...”, ...., в нарушение на правилата за движение – чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 21, ал. 1, чл. 101, ал. 1, ал. 2 и ал. 3, т. 1, чл. 116 и чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДП, по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца И. К. Б. от [населено място], поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от четири години от влизане на присъдата в законна сила, както и на лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. Осъден е да заплати на гражданския ищец Т. М. обезщетение за причинени й неимуществени вреди в размер на 30000 лева, заедно със законните последици, а до пълния му размер искът е отхвърлен. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия И.. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия и по протест на прокурор от Окръжна прокуратура – [населено място], е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена както следва: - подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушаване на правилата за движение по чл. 20, ал. 1 и ал. 2, по чл. 21, ал. 1 и по чл. 101, ал. 1 от ЗДП; - увеличен е размерът на наложеното му наказание лишаване от право да управлява МПС от една година на две години. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Жалбата на подсъдимия И. е частично основателна, макар и не изцяло по изложените в нея съображения. Акцентът в жалбата на подсъдимия е поставен върху тезата за субективна несъставомерност на деянието при наличие на хипотезата на чл. 14, ал. 2 от НК, защото подсъдимият не е знаел фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, като самото незнание на тези обстоятелства не се дължи на непредпазливост. В подкрепа на това твърдение са наведени доводи за липса на информираност за съществуваща техническа неизправност на спирачната система на управлявания от него автомобил, която неизправност подсъдимият не е бил длъжен и не е могъл да знае до момента на пътното произшествие, причинило смъртта на пострадалия пешеходец (чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДП), наред с неизпълнение на задължението му като водач на МПС да бъде внимателен и предпазлив по отношение на пешеходците (чл. 116 от ЗДП). Алтернативното оплакване за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания акцентира върху срока на наказанието лишаване от право да управлява МПС и е подкрепено с доводи за възрастта, социалната и трудовата му ангажираност, за липсата на предишни осъждания и други противообществени прояви, за дългогодишния му и безупречен професионален стаж като водач на МПС и за изключителните затруднения, които би причинило на него лично и на семейството му лишаването му от това право за такъв продължителен период от време. Приетите за установени по делото правно релевантни факти ВКС намира за несъмнени, а и тяхната надлежност не се възразява в рамките на касационната проверка. Известно е, че заявената в случая материална незаконосъобразност на оспорения съдебен акт е самостоятелно касационно основание и когато обжалващата страна се позове само на него, касационната проверка се свежда единствено до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна принципно е съгласна. 1. ВКС намира, че изложените в жалбата доводи в подкрепа на оспореното приложение на материалния закон, не намират опора в данните по делото. Като съдържание на бланкетната норма на чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК, в случая са въведени нарушения на разпоредбите на чл. 101, ал. 2 и ал. 3 от ЗДП, чл. 116 от ЗДП и чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДП. Прието е, че като резултат на управлението на МПС с неизправност в спирачната система и неизпълнение на задълженията му на пътя при наличие на такава неизправност, подсъдимият е причинил удара и последвалата смърт на пешеходеца Б.. По отношение на първоначално вменените му нарушения на правилата по чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 21, ал. 1 и чл. 101, ал. 1 от ЗДП въззивният съд е приел, че в конкретния случай те не са осъществени и е оправдал подсъдимия по обвинението в тази му част. Съображенията си за това съдът е изложил на л. 7-8 от решението си. Макар и да не споделя изцяло изводите на въззивния съд по приложението на нормите от ЗДП и осъществените от подсъдимия нарушения на правилата за движение, ВКС намира като цяло за правилни съображенията на съда за съставомерността на деянието и подвеждането му по нормата на чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. От първостепенна важност за безопасността на движението е техническата изправност на движещите се по пътя пътни превозни средства и това изрично е посочено в чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДП. Конкретното съдържание на това общо изискване е предмет на регламентиране в чл. 10 от Правилника за приложение на ЗДП, като отново изправността на спирачната система е поставена на първо място. Задължение на всеки водач на МПС е да контролира и поддържа в изправност тази система. В случая, неизправността на спирачната система на управлявания от подсъдимия лек автомобил е установена по несъмнен начин от констатациите и заключението на А. по делото (експерт И.), от проведения тест на системата и от протокола за технически преглед на МПС (л. 32-39 от сл. д.). Безспорно е също, че тази неизправност не е инцидентно възникнала на пътя по време на движение, а е била налице в период от време преди настоящия пътен инцидент. Поради това касационната инстанция не споделя изводите на въззивния съд за допуснато от подсъдимия нарушение на разпоредбите на чл. 101, ал. 2 и ал. 3 от ЗДП. Неясно защо, след като е оправдал подсъдимия И. по обвинението за допуснато от него нарушение по чл. 101, ал. 1 от ЗДП при съображения именно за относимост на тази разпоредба към ситуация на внезапно възникнала повреда или техническа неизправност на МПС, съдът е приел, че са налице нарушения на ал. 2 и 3 на същия текст. Съдът не е приложил правилно закона, тъй като посочените две разпоредби визират същата хипотеза на възникнала по време на движение повреда или неизправност, като регламентират дължимото от водачите поведение когато тази повреда не може да бъде отстранена на място, но моторното превозно средство може да се придвижи на собствен ход за отстраняването й (ал. 2) или когато естеството и тежестта на повредата не позволяват това и придвижването на превозното средство не е позволено (ал. 3, т. 1-9). Или иначе казано, разпоредбата на чл. 101 от ЗДП визира изцяло хипотезата на внезапно настъпила по време на движение повреда или неизправност в пътно превозно средство, какъвто определено не е настоящият случай. Поради това ВКС приема, че подсъдимият не е осъществил нарушение по чл. 101, ал. 2 и ал. 3 от ЗДП и следва да бъде оправдан по обвинението в тази му част. Това касационната инстанция може да стори в рамките на правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, като измени атакувания съдебен акт, действайки в интерес на подсъдимия, дори и при липса на съответен касационен повод. ВКС обаче не може да се намеси и да отстрани незаконосъобразност, каквато констатира при оправдаването на подсъдимия за допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДП, защото касационната проверка се развива само и изцяло по негова жалба. Неправилното приложение на закона се изразява в следното: въззивният съд е приел, че от посочените в нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДП отрицателни фактори, които усложняват пътната обстановка и с които водачът по принцип следва да съобрази поведението си на пътя, в случая е налице единствено несъобразяване със състоянието на превозното средство, който извод на съда несъмнено е правилен. Неправилно обаче съдът е оправдал подсъдимия за така вмененото му нарушение на правилата за движение при съображения за наличие на специален текст в закона – този на чл. 101, ал. 2 и ал. 3 от ЗДП, обсъден подробно по-горе. Макар поначало изводите за съотношението на общата и специалната разпоредба принципно да са верни, в конкретния случай съдът е подходил неправилно, тъй като разпоредбата на чл. 101 от ЗДП в случая е неприложима, което вече бе обсъдено. При така установените по делото факти, сочещи на допуснати от подсъдимия И. нарушения на правилата за движение по чл. 139, ал. 1, т. 1 и чл. 116 от ЗДП, оспорването на ангажирането на наказателната му отговорност е неоснователно. В случая не е налице хипотезата на чл. 14, ал. 2 от НК, каквато теза се поддържа в касационната жалба. Принципно положение е, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положение (по доказването) и след това – по приложение на материалния закон (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Не по-различно е положението при хипотезата на чл. 14 от НК, визираща едно от обстоятелствата, изключващи вината на дееца (освен „случайното деяние” по чл. 15 от НК и „изпълнението на неправомерна заповед” по чл. 16 от НК). Известно е, че наличието на „грешка” може да касае само субективната страна на престъплението, като обективната страна следва да е налице. За наличието на това изключващо вината обстоятелство, правно значение имат само т. нар. „фактически” грешки, т. е. липсата или погрешността на представите на дееца за обстоятелствата от обективната страна на съответния престъпен състав – в случая на чл. 343, ал. 1, в. „в” във вр. чл. 116 и чл. 139, ал. 1, т. 1 от ЗДП. Липсата на верни представи у дееца относно наказателната противоправност и наказуемостта на деянието са правно ирелевантни. Иначе казано, преценката за наличие на грешка по смисъла на чл. 14 от НК (извинима или неизвинима), се основава винаги на конкретно установените по делото факти, определящи престъпния характер на деянието, но не и правното му окачествяване или наказуемостта му. В случая, приетите по делото фактически констатации не подкрепят тезата за наличие на „грешка” по смисъла на чл. 14 от НК. Установената неизправност в спирачната система на автомобила не е внезапно настъпила, а е била налице от един предходен момент (вж. заключението на А., тест на спирачна система, протокол за технически преглед на л. 32-39 от сл. д.). Поради това тя не е ангажирала поведение на подсъдимия съгласно хипотезите на чл. 101, ал. 1-3 от ЗДП, както първоначално е инкриминирано по делото, а е изисквала отстраняването й преди подсъдимият да пристъпи към управление на автомобила изобщо. Естеството на тази техническа неизправност е от категорията на тези, които дефинират моторното превозно средство като „технически неизправно” по смисъла на чл. 10 от ППЗДП и не разрешават движението му (арг. от чл. 9 от ППЗДП). Така че, по отношение на установяването и отстраняването на тази техническа неизправност подсъдимият И. е проявил небрежност, която не позволява приложението на разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от НК. 2. Възражението в касационната жалба за явна несправедливост на наложените наказания е частично основателно, макар и не по изложените в нея съображения. Като е оправдал подсъдимия по част от инкриминираните нарушения на ЗДП, представляващи съдържание на бланкетната норма на чл. 343 от НК, въззивният съд е увеличил с една година наложеното му наказание лишаване от право да управлява МПС, което по принцип е неприемливо. Единственото съображение в тази насока всъщност е законово обусловено и е свързано с даденото в ТР № 61/1980 година на ОСНК на ВС тълкуване, според което срокът на наказанието лишаване от правоуправление на МПС не може да бъде по-кратък от този на наложеното наказание лишаване от свобода. Действително, по делото не са налице обстоятелства, определящи степента на обществена опасност на деянието и на дееца, които да обосновават дълъг срок на лишаването от правоуправление. Подсъдимият е дългогодишен професионален водач на МПС, без тежки нарушения на правилата за движение, последното от които, преди инкриминираното деяние, е извършено през 2006 година. При положение, че увеличаването на срока на наказанието лишаване от правоуправление е променен изключително по съображение за неговата законосъобразност, той би следвало да бъде определен в рамките на една година и шест месеца, колкото е срокът на наказанието лишаване от свобода. В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт. Претендираната от подсъдимия по-голяма снизходителност по отношение тежестта на ангажираната му наказателна отговорност не намира опора в данните по делото, не би удовлетворила изискванията на чл. 54 от НК и не би изпълнила целите на наказанието по чл. 36 от НК. В тази насока въззивният съд е изложил подробни съображения, които няма причини да не бъдат споделени (л. 9 от решението). При изложените съображения, искането на подсъдимия за цялостно оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, доколкото в случая са налице и двата признака от съдържанието на непредпазливата вина – обективния, тъй като подсъдимият е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици и субективния – тъй като е могъл да ги предвиди. Установените по делото факти не дават основание да се приеме, че се касае за „грешка” по смисъла на чл. 14 от НК, както подробно бе обсъдено по-горе. Управлението на технически неизправен автомобил, в тъмната част на денонощието и при намалена видимост, със скорост, която не е съобразена със състоянието на автомобила, е създало непосредствена опасност за останалите участници в движението, като пряко и непосредствено е причинило смъртта на пострадалия Б.. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 54 от 16 март 2012 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 32/2012 година, като о п р а в д а в а подсъдимия И. К. И. да е нарушил правилата за движение по чл. 101, ал. 2 и ал. 3 от ЗДП и н а м а л я в а размера на наложеното му наказание лишаване от право да управлява МПС на една година и шест месеца. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.