Р Е Ш Е Н И Е № 4 гр. София, 04 януари 2024 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора А. Близнакова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 960 по описа за 2022 г. Производството по реда на чл. 346, т. 1 от НПК е образувано по касационни жалби на защитниците на подсъдимите З. К. К. и Т. Г. П. срещу решение № 18/26.07.2022 г. по ВНОХД № 284/2021 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. В жалбата на адв. Н. – упълномощен защитник на подс. П., се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Конкретно се заявява, че въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК, обективирано в непълни отговори на претендираните възражения и в липсата на отговор по наведени оплаквания за провокация към престъпление от страна на пострадалата. Като съществени нарушения на процесуалните правила са посочени: неспазване на чл. 13 от НПК, превратно тълкуване на доказателствата по делото, липсата на задълбочен анализ на показанията на св. В., едностранчив и необективен анализ на съдържанието на ВДС, придобити чрез СРС. По отношение на заявените касационни основания - нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание, не са изложени съображения. Според касатора е налице неизяснена фактическа обстановка, поради което моли за провеждане на съдебно следствие, без да сочи конкретни доказателствени искания. Прави искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подс. П., алтернативно намаляване на наложеното му наказание. С жалбата на адв. Й. – защитник на подс. К., се навеждат доводи за наличие на две от трите касационни основания – по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. По отношение на заявената претенция за допуснати нарушения на процесуалните правила се твърди нарушение на чл. 13 от НПК, обективирано в едностранчиво и превратно тълкуване на доказателствената съвкупност и позоваване на негодни гласни доказателствени средства. Сочи се, че въззивният съд е формирал крайните си изводи въз основа на взаимно противоречащи доказателствени източници – ВДС от експлоатирани СРС и показанията на свид. В. в частта, в която ги е кредитирал. В тази връзка се акцентира върху депозираните пред въззивния съд показания на свид. В., в които е заявила, че не е получавала заплахи от подс. К., като такива не се установявали и при експлоатация на СРС. Според касатора не са събрани достатъчно категорични доказателствени източници, които да позволят да бъде преодоляна забраната по чл. 177, ал. 1 от НПК. Изтъква се, че неправилно е приложен материалният закон, тъй като установената фактическа обстановка не позволявала да се направи извод, че подс. К. е съпричастен към инкриминираното деяние по чл. 213а, ал. 2 от НК. Твърди се, че подсъдимият не е отправял заплахи спрямо В. нито с конкретни изрази, нито с конклудентни действия, за да я мотивира към определено поведение. Според защитата подс. К. не е извършител на престъплението, като в тази връзка отбелязва, че същото не е извършено „от две лица“ по смисъла на чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК. Заявява се, че между двамата подсъдими не е установено да е била налице уговорка за упражняване на противозаконно мотивационно въздействие спрямо В., както и че не било доказано, че подсъдимите са мотивирали противоправно В. да сключи договор за охрана на заведение „А. К.“ с „В.“. Допълва се, че разговорът за имуществената претенция е бил воден само между В. и подс. П., като не се установявало К. да е участвал в разговора, респ. да е знаел за исканата сума. Изложеното според защитника изключва възможността подсъдимият да е имал съзнание за исканата от В. сума. Иска се отмяна на въззивното решение и изцяло оправдаване на подс. К. по повдигнатото му обвинение, като се приеме, че същото е несъставомерно и недоказано. С жалбата на адв. Г. – защитник на подс. З. К., се изтъкват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Излагат се съображения за несъставомерност на деянието, тъй като по делото не било установено подс. К. да е отправял заплашителни изявления, нито да е знаел за такива изявления в инкриминирания период от друго лице. Сочи се, че разпитите на свид. В. не могат да послужат за постановяване на осъдителен съдебен акт, тъй като първият разпит не касаел периода на обвинението, а вторият давал основание за искане на правна преценка за наличие на провокация от страна на В. и ангажиралите я с указано към нея поведение разследващи и оперативни органи. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на оправдателен съдебен акт. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че жалбите са неоснователни и моли да се остави в сила решението на въззивния съд. Становището му е, че няма допуснати нарушения по чл. 339, ал. 2 от НПК, както и че са спазени принципите, залегнали в чл.13 и чл.14 от НПК. Посочва, че по изискуемия и несъмнен начин е установено, че деянието по чл. 213а, ал. 2 от НК е извършено от двамата подсъдими и наложените им наказания са справедливи и в съответствие с целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. Подсъдимият Т. П., редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощен защитник – адв. Х., който поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Пледира за оправдаване на подсъдимия, алтернативно намаляване на наложеното му наказание с оглед изминалия 10-годишен период, през който тече производството. Подсъдимият З. К. К., редовно призован, се явява лично, представлява се от упълномощен защитник – адв. Й.. Последният поддържа касационната жалба по изложените в нея аргументи и моли за оправдаване на подзащитния му. Подсъдимият К. поддържа казаното от защитата си. При упражняването на правото да се изказва последен и при последната си дума моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347 ал. 1 от НПК, установи следното: Касационното разглеждане на делото е трето по ред. С присъда № 4 от 31.01.2017 г. по НОХД № 420/2015 г. на Специализирания наказателен съд подсъдимите Т. Г. П. и З. К. К. са били признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 4 и т. 5 във вр. с ал. 1 от НК и по реда на чл. 54 от НК на подсъдимия Т. П. му е наложено наказание в размер на четири години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 4000 лева, а на подсъдимия З. К. – наказания от четири години лишаване от свобода и глоба в размер на 3000 лв. Със същата присъда подсъдимият К. е бил признат за виновен в извършено престъпление по чл. 128, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и по реда на чл. 54 от НК му е наложено наказание от шест години лишаване от свобода. Приложен е чл. 23, ал. 1 от НК и е определено за изтърпяване най-тежкото наказание от шест години лишаване от свобода, като е присъединено и наказанието глоба от 3000 лв. С решение № 18 от 26.07.2022 г. по ВНОХД № 284/2021 г. на Апелативния специализиран наказателен съд е изменена първоинстанционната присъда в частта: относно престъплението по чл. 213а, ал. 2, т. 4 и т. 5, вр. ал. 1 НК като подс. К. е оправдан по обвинението, че деянието е извършено от служител в организация, която извършва охранителна дейност; относно наложеното на подс. П. наказание за престъплението по чл. 213а, ал. 2, т. 4 и т. 5, вр. ал. 1 НК, като е намален размера на наказанието на три години и шест месеца „лишаване от свобода“ и „глоба“ от 3500 лева; относно режима на изтърпяване наказанието „лишаване от свобода“ на подс. П.; относно наложеното на подс. К. наказание за престъплението по чл. 213а, ал. 2, т. 4 и т. 5, вр. ал. 1 НК, като е намален размера на наказанието „лишаване от свобода“ на две години и шест месеца. Със същото решение присъдата на СпНС е отменена в частта, с която по отношение на подс. П. и подс. К. е определен типа на затворническо заведение, а в останалата й част е потвърдена. Въззивното производство е трето по ред, след отмяната на въззивно потвърдително решение № 33 от 18.12.2017 г. по ВНОХД № 142/2017 г. на АСпНС, с решение № 178 от 12.11.2018 г. по НД № 283/2018 г. на ВКС, ІІ н.о. и след отмяната на присъда № 7 от 04.10.2019 г. по ВНОХД № 513/2018 г. на АСпНС, в частта, с която подсъдимите П. и К. са оправдани по чл. 213а, ал. 2, т. 4 и т. 5 във вр. с ал. 1 от НК, в частта, с която е отменено приложението на чл. 23 от НК спрямо подс. К. (оставена е в сила в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда и подсъдимият К. е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 128, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК) с решение № 84 от 06.07.2021 г. по НД № 622/2020 г. на ВКС, II н.о. Касационните жалби са подадени в законоустановения срок от надлежно легитимирани страни, насочени са срещу съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и се явяват процесуално допустими. Настоящият състав в третото по ред касационно производство като цяло прие, че следва да се произнесе в рамките на установените от въззивният съд факти и обстоятелства, като не намери основания за провеждане на въззивно съдебно следствие, каквото е възможно по смисъла на чл. 354, ал. 5, изр. 2-ро от НПК. Поначало в иницииращите настоящето производство жалби не се съдържат искания за събиране на нови доказателства, а изцяло се оспорва правната интерпретация на фактите, така както са установени в многогодишното наказателно производство. В рамките на това процесуално положение и с оглед правното оспорване касационният състав намери, че следва да се произнесе в логичната последователност на първо място по възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Касационният съдебен състав намира, че въззивният съд след самостоятелен, пълен, обективен и аргументиран анализ на доказателствените материали правилно и законосъобразно е направил известни корекции в изведените от СпНС фактически констатации и прецизно е извършил проверка на визираните от страните противоречия, като е изложил подробни съображения въз основа на кои доказателствени материали е възприел всяко едно обстоятелство за достоверно и съответно причините, поради които ги е отхвърлил като недостоверни. Не се констатира да е налице игнориране, изопачаване или превратна оценка на доказателства или доказателствени средства. Касационният състав не намира за опорочена доказателствената аналитична дейност на въззивната инстанция. Показанията на свидетелката В., които са в основата на обвинителната теза, са в центъра на оспорването, като се твърди, че по отношение на същите липсва задълбочен анализ и са в противоречие с ВДС, придобити чрез прилагане на СРС. Съдилищата не са длъжни да съобразят всички показания или само едни от тях, когато разпитите са повече от един, какъвто е настоящия казус, и да ги ползват съвкупно. Те имат задължението да ги изследват и да се опитат да отстранят евентуалните противоречия, липса на спомен, а ако това не е възможно, да отдадат предпочитание на тези, които съответстват на обективната действителност и/или се подкрепят от останалите доказателства по делото. Въпреки това съдилищата са задължени обективно да преценяват доказателствената съвкупност и да не допускат превратно или изопачено тълкуване на събрания доказателствен материал, доколкото така извършена, дейността по преценка и анализ води до нарушаване на процесуалните правила, което ограничава правото на защита. Дейността на въззивния съд обаче не може да бъде определена като такава. Спазени са изискванията на чл.13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Съдът от въззивната инстанция в хода на съдебното следствие е провел допълнителен разпит на св. В., и на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК е приобщил в цялост показанията й от 06.01.2014 г. и 06.02.2014 г., дадени пред разследващ орган по досъдебното производство, като прецизно и аргументирано е посочил причините, поради които дискредитира показанията й, дадени пред въззивния съдебен състав (единствено в частта им, в която е заявила, че никога не й били отправяни заплахи от подс. К.). В тази им част правилно въззивният съд е отбелязал, че показанията й остават изолирани и не кореспондират със събрания по делото доказателствен материал. Докато в останалата им част същите са подробни и детайлни, и се установява съвместното отправяне на заплахи от двамата подсъдими преди инкриминирания период, обективирани в неплащане на сметки, предизвикване на побои и прогонване на клиенти. В тази им част показанията са в корелация с показанията на свидетелите Й. В., Х. Ж., Г. Я. и Й. С., които макар и източник на косвена доказателствена информация, се явяват годни доказателствени средства. Наред с това, от показанията на свид. В. в частта в която са приети като достоверни и съответстващи на останалия доказателствен материал по делото, безспорно са установени съвместните и синхронизирани действия в инкриминирания период и на двамата подсъдими, което е в кореспонденция и с ВДС, придобити чрез СРС. От съдържанието на последните е видно, че подс. К. и подс. П. са претендирали за исканото от В. поведение, като последният от своя страна е отправил инкриминираните заплахи. Правилно въззивният съд след извършен цялостен анализ на доказателствения материал по делото, обсъден и оценен поотделно и в съвкупност е приел, че от показанията на св. В. В., показанията на свидетелите Й. С., Й. В., М. П., Д. К., М. Г., Н. Н., Г. Я., Х. Ж., И. Н., ВДС в резултат на експлоатираните СРС, и писмените доказателства – копия от трудови договори, договори за охрана, страници от отчетна книга, фискални бонове, несъмнено и категорично е установено, че с цел мотивиране на св. В. към определено поведение - възлагане охраната на клуб „А.“ на фирма „В.“ ООД, и поемане на конкретни имуществени задължения за заплащане на предоставените охранителни услуги, подсъдимите К. и П., и други неизвестни по делото лица, са посещавали заведението, като след консумация отказвали да заплатят сметките и демонстративно чупели чаши. Установено е още, че в хода на разговорите между двамата подсъдими и св. В., последната претендирала за преустановяване на неправомерното им поведение, което било в ущърб на семейния бизнес, но П. и К. я уверили, че увреждащите действия ще продължат с възпиране на клиенти да посещават заведението, като единственият начин за предотвратяване на тези неблагоприятни последици се явявало изпълнението на поставените от тях условия за реализиране на охрана на заведението от охранителната фирма „В.“ ООД срещу съответното заплащане. Двамата подсъдими настоявали св. В. да приключи отношенията си с охранителна фирма „А.“ ООД и да поднови тези с тях и „В.“ ООД. Дадените от св. В., в качеството й на пряк очевидец, и законосъобразно приети от въззивния съд показания отразяват непосредствените й впечатления относно действията на двамата подсъдими, които са в пълно съответствие с веществените доказателствени средства, изготвени в резултат на експлоатираните специални разузнавателни средства. В тази връзка от „запис 1“ е безспорно установено, че в хода на комуникацията от 03.02.2014 г. подсъдимите, допълвайки се един друг, заявили на св. В., че за да функционира нормално заведението е необходимо тя да поднови предишните отношения за охрана между „В. К.“ ЕООД и тяхната фирма „В.“ ООД, като подс. К. е заявил: „Както си бяхме на старите договорки ги правим нещата и всичко се получава, всичко…“, а подс. П. допълнил: „…си тръгва и всичко си тръгва нормално“. От съдържанието на ВДС е видно заявеното от св. В., че „не е в състояние“ да заплаща исканата от подсъдимите сума от по 240 лева седмично за физическа охрана на заведението. В тази връзка от показанията й е установено поведението на двамата подсъдими при срещите им в инкриминирания период като е възпроизведена и отправена към нея конкретна заплаха от подс. П. при срещата от 03.02.2014г.: „като не можем да се разберем, ще стане по-лошо“. Посоченото е в кореспонденция и с изготвените ВДС в резултат на прилаганите СРС. Относно втората среща, състояла се на 05.02.2014г. от показанията на св. В. се установяват отправените й заплахи от подс. П., че при неподновяване на договора с „В.“ ООД „ще продължават по старата песен“ и има „хиляда начина“ да „затвори“ заведението. Изяснено е още, че подс. К., присъствал през цялото време на първата среща и на част от втората, проведена на 05.02.2014 г., е действал съгласувано и синхронизирано с подс. П., който от своя страна формулирал и отправял конкретни заплахи. Като всеки един от подсъдимите е демонстрирал общото им и съгласувано искане за желаното от св. В. поведение, и всеки от тях е допринесъл върху свидетелката да бъде упражнено престъпно мотивиране с цел извършване на разпоредителни имуществени действия свързани с представляваното от нея дружество. Кредитираната част от показанията на св. В. са в съответствие с изготвените ВДС в резултат на СРС -„звукозапис 2“. В тази връзка, изцяло неоснователни се явяват оплакванията на касаторите, че въззивният съд е формирал крайните си изводи въз основа на взаимно противоречащи доказателствени източници – ВДС от експлоатирани СРС и показанията на свид. В.. Събраните доказателства са недвусмислени. Няма никакво основание да не се възприемат показанията на св. В., която установява преки и непосредствени възприятия от противоправното поведение на двамата подсъдими, като достоверни, още повече, че наред с ВДС, изготвени в резултат на експлоатирани СРС, и изброените множество косвени доказателства, водят до един единствен възможен извод. Забраната по чл. 177, ал. 1 от НПК е приложима само тогава, когато обвинителната теза се основава само на такива данни, но не и тогава, когато засяга отделни моменти от доказателствената верига. В случая, ВДС, изготвени в резултат на СРС, не са единственият доказателствен източник, въз основа на който са формирани крайните осъдителни изводи на предходните инстанции, като освен това не им е придадено и решаващо значение, а същите допълват и подкрепят обвинителната теза. По делото са събрани, анализирани и оценени поотделно и в съвкупност множество доказателства и доказателствени средства, обективирани в свидетелските показания на В. – пряк очевидец, показанията на по-горе изброените свидетели, които са източник на косвена доказателствена информация, както и приетите по делото писмени доказателства, които формират един единствен и непоколебим извод за извършено от подсъдимите деяние по чл. 213а, ал. 2 от НК. Поради това, оплакването за нарушение на визираната норма е изцяло несъстоятелно. Релевираният довод за липса на отговор от АСпНС по наведените възражения от страните или за непълен такъв се явява неоснователен. Въззивният съд е отговорил убедително и мотивирано на всички отправени възражения (изложени по идентичен начин и пред касационния съд), поради което настоящият състав намира, че са изпълнени изцяло задълженията по чл. 339, ал. 2 от НПК. Оплакването за наличие на провокация към престъпление от страна на св. В., отправено и пред въззивния съд, и получило убедителен и мотивиран отговор, с който касационният състав се съгласява, е неоснователно. Ако можеше да се приеме, че нищо не би било извършено без намесата на органите на реда, то несъмнено би било налична провокация и съответно би довело до липсата на справедлив процес – Ванян срещу Русия, № 53203/99, § 47, 15 декември 2005 година. Съдът на ЕСПЧ по делото Ramanauskas v. Lithuania, apl.№ 55146/14 заключава, че когато органите по разследването не се ограничават по пасивен начин да разследват престъпна дейност, а подтикват субекта чрез упражняване на влияние да извърши престъпление, което иначе не би било извършено, и да се съберат в тази връзка доказателства, се касае за провокация. Според практиката на ЕСПЧ не е налице провокация към престъпление, когато трето лице, вкл. полицейски орган, се е „присъединил“ към престъпното действие, а не го е „инициирал“ – (Miliniene v. Lithuania, решение от 24 юни 2008 г., § 38). Конкретният случай е именно такъв, налице е „присъединяване“, а не провокация. Действията на подсъдимите К. и П. спрямо св. В., обективирани в отправянето на заплахи и конкретни искания за имуществени разпореждания вече са били започнали преди началото на използването по същество на наказателнопроцесуални методи и средства за следене, наблюдение и подслушване, т.е. операцията с участие на полицията. Касационният съдебен състав намери, че изтъкваните от касаторите процесуални нарушения не са допуснати или нямат съществен характер – такъв, че да повлияе на изводите за виновността на подсъдимите и за правилното приложение на материалния закон. Последният е правилно приложен и наказателната отговорност на двамата подсъдими К. и П. е законосъобразно ангажирана за инкриминираното деяние по чл. чл. 213а, ал. 2, т. 4 и 5, вр. ал. 1 от НК, осъществено от тях както от обективна, така и от субективна страна. Възраженията на защитника на подс. К. за несъставомерност на деянието, поради това, че подс. К. не бил отправял заплахи спрямо св. В., наведени и пред въззивния съд и получили убедителен и обстоятелствен отговор, с който касационният състав се съгласява, са неоснователни. Категорично и безспорно по делото е установено, че на 03.02.2014 г. и 05.02.2014 г. инкриминираните заплахи са били отправени от подс. П., но подс. К. е манифестирал подкрепата си с действията и изказванията с цел създаване внушение у св. В., че семейният й бизнес е застрашен, в случай че не предприеме исканите от подсъдимите и нежелани от нея разпоредителни действия с имуществото на управляваното от нея търговско дружество. Следователно, подс. К. е участвал в изпълнителното деяние на изнудването, като правилно и законосъобразно въззивният съд е приел, че същото е извършено от две лица, които са действали съгласувано, в синхрон помежду си. Още повече, че при този квалифициран състав законодателят не е предвидил изискване за предварителен сговор между двете лица. Така двамата подсъдими са мотивирали св. В. към поведение, противно на волята й, изразяващо се в сключване на договор за охрана на заведение „А. клуб“ с частна охранителна фирма „В.“ ООД, като са я заплашили с противозаконни действия с тежки последици за нея – възпрепятстване на осъществяваната търговска дейност, чрез недопускане на клиенти, неплащане на сметки, затваряне на заведението. По отношение на субективната страна на деянието и аргументирането на специалната цел изложените от въззивния съд мотиви са подробни, правилни и съответни на закона, като настоящият състав изцяло ги споделя и не намира за нужно да ги преповтаря. Що се отнася до наложените наказания, те са намалени от въззивната инстанция и справедливо определени в съответствие с целите, визирани в чл. 36 от НК. При наличието на множество обвинителни доказателства, които закономерно и логически, в правен и житейски аспект, водят до несъмнен извод, че двамата подсъдими К. и П. са автори на престъплението, в което са обвинени, не е възможно да бъдат оправдани. Не е възможно обаче по-нататъшно снизхождение, каквото се претендира с алтернативното искане за намаляване на наложеното наказание на подс. П.. Наложените му наказания са снизходителни по своя размер, при определянето им са съобразени всички съществуващи смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и изминалия дълъг период от време до приключване на наказателното производство, като последният закономерно е довел до налагане на по-занижени наказания. В заключение, касационната инстанция не намери основание за уважаването на предявените касационни претенции, материалният закон е приложен правилно, не са допуснати релевираните нарушения на процесуалните правила и наложените наказания се явяват правилно и справедливо определени. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1-ва от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 18/26.07.2022 г. по ВНОХД № 284/2021 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.