РЕШЕНИЕ N 33   София,  27 януари 2009 година   В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети януари............…..................две хиляди и девета година в състав:                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Ненков............................                                                         ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова...........................                                                                              Блага Иванова........................... при секретар..............…...........Р.Виденова.........................................и в присъствието на прокурора.............…...........Р.Карагогов..............................изслуша  докладваното от председателя(съдията).......Р.Ненков............…...……...........……............................. наказателно дело № 704/2008 година. С присъда № 42 от 18.04.2008 г. по н.о.х.д. № 173/2008 г. на Пазарджишкия окръжен съд е постановено: А. Подсъдимите Ц. Р. Т. и И. С. Ю. са признати за виновни в това, че на 03.12.2006 г. около 15.30 часа в гр. В. са отвлекли с цел противозаконно да лишат от свобода непълнолетните В. М. Т. и Х. Н. К. от гр. В., като принудително са ги качили в лек автомобил марка “М” с рег. № Р* и ги откарали в местността “Л” край гр. В., деянието е извършено от две лица по отношение на две лица и отвлечените не са били навършили 18 години, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, точки 2, 3 и 5 във вр. с чл. 142, ал. 1 НК за двамата, във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 НК за Т. и чл. 54 НК за Ю. са осъдени както следва: - подсъдимият Ц на две години и шест месеца лишаване от свобода; и - подсъдимият И на три години лишаване от свобода; като са признати за невинни и оправдани по обвинението, че деянието е извършено от повече от две лица в съучастие и с подсъдимия Л. Б. С.. Б. Подсъдимите Ц. Р. Т. и И. С. Ю. са признати за виновни в това, че на 03.12.2006 г. от 15.40 до 17.00 часа в местността “Л” край гр. В. в съизвършителство противозаконно са лишили от свобода непълнолетните В. М. Т. и Х. Н. К. от гр. В., като само по отношение на Т. деянието е извършено по начин мъчителен и опасен за здравето на пострадалите – бити с дървен прът и метално канче по главата и тялото, с притискане на шията на Т. със сезал, поради което и на основание чл. 142а, ал. 4 във вр. с чл. 142а, ал. 3 във вр. с чл. 142а, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 НК за Т. и на основание чл. 142а, ал. 3 във вр. с чл. 142а, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК за Ю. са осъдени както следва: - подсъдимият Ц на две години и шест месеца лишаване от свобода; и - подсъдимият И на три години лишаване от свобода; като двамата са признати за невинни и оправдани по обвинението, че деянието е извършено в съучастие и с подсъдимия Л. Б. С., а само Ю. – че в съизвършителство с Т. е осъществил деянието по начин мъчителен и опасен за здравето на пострадалите. В. На основание чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия Ц е наложено общо най-тежко наказание в размер на две години и шест месеца лишаване от свобода, като изпълнението му на основание чл. 66, ал. 1 НК е било отложено за срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата. Г. На основание чл. 25, ал. 1 във вр. с чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия И е определено общо наказание за двете престъпления, предмет на настоящето наказателно производство, и за престъплението по влязлата в сила на 27.09.2007 г. присъда № 69 от 20.10.2006 г. по н.о.х.д. № 376/2006 г. на Пазарджишкия окръжен съд, изменена с решение № 68 от 12.03.2007 г. по в.н.о.х.д. № 647/2006 г. на Пловдивския апелативен съд, в размер на три години лишаване от свобода при първоначален “общ” режим на изтърпяване съгласно чл. 46, б. “б” ЗИН. Д. На основание чл. 59, ал. 1 НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимите по мярка за неотклонение за времето от 04.12.2006 г. до 19.06.2007 г., а съгласно чл. 25, ал. 2 НК само по отношение на Ю. – и за времето на лишаване от свобода в изпълнение на горепосочената влязла в сила друга присъда. Е. Подсъдимият Л. Б. С. е признат за невинен в това, че: - На 03.12.2006 г. около 15.30 часа в гр. В. в съучастие с подсъдимите Т. и Ю. е отвлякъл с цел противозаконно да лиши от свобода ненавършилите 18 години В. Т. и Х. К. , като принудително ги качил на лек автомобил марка “М” с рег № Р* и ги откарал в местността “Л” край гр. В., деянието е извършено от повече от две лица и по отношение на две лица, поради което е оправдан по обвинението по чл. 142, ал. 2, точки 2, 3 и 5 във вр. с чл. 142, ал. 1 НК; - На 03.12.2006 г. от 15.40 до 17.00 часа в местността “Л” край гр. В. в съучастие с подсъдимите Т. и Ю. , като съизвършител противозаконно е лишил от свобода непълнолетните В. Т. и Х. К. , деянието е извършено по начин мъчителен и опасен за здравето на пострадалите – бити дървен прът и метално канче по главата и тялото, и притискане на шията на Т. със сезал, поради което е оправдан по обвинението по чл. 142а, ал. 4 във вр. с чл. 142а, ал. 3 във вр. с чл. 142а, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 1 НК. По протест на прокурора и жалба на частния обвинител Х. К. с решение № 188 от 29.09.2008 г. по в.н.о.х.д. № 317/2008 г. на Пловдивския апелативен съд горепосочената първоинстанционна присъда: - е изменена по отношение на подсъдимия Ц. Р. Т. като е отменено приложението на чл. 66 НК и съгласно чл. 46, б. “б” ЗИН е определен “общ” първоначален режим на изтърпяване на наложеното при условията на чл. 23, ал. 1 НК общо наказание в размер на две години и шест месеца лишаване от свобода; и - е потвърдена в останалата й част. Срещу въззивното решение са подадени протест на прокурор от Пловдивската апелативна прокуратура и жалба от подсъдимия Ц. В касационния протест се оспорва единствено оправдаването на подсъдимия Л. Б. С.. Твърди се, че то е резултат на непълен и превратен анализ на доказателствените материали с оглед нарушаване на принципното изискване по чл. 14, ал. 1 във вр. с чл. 339, ал. 2 НПК. Поддържа се искане за частична отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане по отношение на изцяло оправдания подсъдим. В касационната жалба на подсъдимия Ц е направено единствено оплакване за явна несправедливост на наказанието във връзка с отмяната на приложението на института на условното осъждане. Искането е касационната инстанция да измени въззивното решение като на основание чл. 66, ал. 1 НК отложи изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Представител на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Чрез повереника си частният обвинител Х. К. моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: Преди да разгледа касационните доводи по протеста и жалбата настоящият касационен състав намира за необходимо да констатира, че при първоинстанционното разглеждане на делото са допуснати съществени нарушения на реда за провеждане на съкратено съдебно следствие. Първо, искането на подсъдимите за предварително изслушване по чл. 370, ал. 1 НПК може да се направи до началото на съдебното следствие по общия ред. В случая то е било направено със закъснение - след започването на съдебното следствие чрез прочитане на обвинителния акт от прокурора (вж. чл. 276, ал. 1 НПК). Затова поначало съдът не е разполагал с правомощието да вземе решение за провеждане на нито една от двете диференцирани процедура, визирани в глава двадесет и седма на Наказателно-процесуалния кодекс. Второ, и тримата подсъдими са дали съгласие за провеждане на предварително изслушване при условията на чл. 371, т. 1 НПК, но само подсъдимият Ц е направил изявление по чл. 371, т. 2 НПК. При това положение са били налице процесуалните условия само за първата процедура, за чието провеждане позициите на подсъдимите и техните защитници са съвпадали. Първоинстанционният съд обаче неправилно е съчетал и двете процедури като от една страна е осъществил процесуалните действия по чл. 372, ал. 3 и чл. 373, ал. 1 НПК, произтичащи от общото съгласие по чл. 371, т. 1 НПК, а от друга – по отношение на Т. е приел, че следва да се ползва от по- благоприятното третиране по чл. 373, ал. 2 НПК, въпреки че основания за това е нямало. Същевременно постановената присъда е основана на цялостен анализ на доказателствените материали, като на базата на тях в отклонение, макар и не особено значително, от обстоятелствената част на обвинителния акт е бил оправдан подсъдимия С. Горните нарушения са изцяло в полза на подсъдимите и са ограничили процесуалните права само на страните по обвинението. При липсата на съответен въззивен и касационен протест, респективно въззивна и касационна жалба от конституирания частен обвинител, те не могат да послужат като основание са касационна отмяна. По касационният протест: Протестът по изложените в него доводи е неоснователен. Дори да бяха доказани по несъмнен начин, фактите, инкриминирани в обстоятелствената част на обвинителния акт, не могат да обусловят съставомерно поведение на подсъдимия Л. Деянието “противозаконно отвличане” по смисъла на чл. 142 НК неминуемо е свързано с принуда – физическа или психическа. Прокуратурата е приела, че в случая принудата е била физическа и е използвана от подсъдимите Ц. Т. и помоления от него за съдействие – подсъдимия И. Насочена е била към насилствено вкарване на двамата пострадали в автомобила, управляван от Ю. , и откарването им до местността “Л” край В. През същото време подсъдимият С по случайност се е намирал в превозното средство, но нито го е управлявал, нито е осъществил конкретни въздействия (физически или психически) спрямо отвлечените. Това присъствие не може да се оцени като охраняване на извършителите, за да се определи като съучастническа дейност – помагачество под формата на улесняване на извършеното престъпление, а и поначало внесеното в съда обвинение е било за съизвършителство по чл. 20, ал. 2 НК, каквото в никакъв случай не е било налице. Същото се отнася и за деянието по чл. 142а НК – “противозаконно лишаване от свобода”. Като близък на Ю. и пътник в управлявания от него автомобил подсъдимият Л не е имал обективната възможност да не присъства на мястото на посегателството, но не той, а другите двама подсъдими чрез непосредствено физическо и психическо насилие са ограничили свободата на отвлечените непълнолетни. Обвинението не е посочило нито един факт, сочещ на присъединяване на умисъла на С. към несъмнено наличния общ умисъл на подсъдимите Т. и Ю. Впрочем последните двама обективно не са се нуждаели от никакво съдействие като се има предвид възрастта и ограничените физическите възможности за съпротива или бягство на пострадалите лица. В касационния протест прокуратурата се е позовала на субективните възприятия на лишените от свобода непълнолетни в смисъл, че не можели да избягат, тъй като били повлияни от присъствието на други хора, включително и на подсъдимия С. Тези твърдения обаче съвсем не сочат на реален принос към осъществяване на съставомерно деяние. В протеста се твърди още, че били пренебрегнати показанията на св. И, но и той не е установил нищо друго освен, че подсъдимият Л се е намирал на местопроизшествието. Впрочем това е валидно за още две лица, между които и самия П. , а за тях обвинение изобщо не е повдигано. Абсурдно е да се иска осъждане на С. , само защото, за разлика от другите присъстващи, се е возел в управлявания от подсъдимия Ю автомобил. В заключение се налага извода, че доводите по касационния протест за непълнота и необективност на анализа на доказателствените материали във връзка с оправдаването на подсъдимия Л са неоснователни. В тази насока въззивният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 14, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 НПК. По касационната жалба на подсъдимия Ц: Жалбата е неоснователна. Всички смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение на подсъдимия Ц, на които се позовава касационната жалба, са отчетени в достатъчна степен. Самопризнанието, наред със семейното положение и чистото съдебно минало на дееца, е дало основание за определяне размера на наказанието “лишаване от свобода” в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Същевременно въззивният съд правилно е отменил постановеното от първата инстанция условно осъждане. При това съображенията за това не се свеждат само до нуждата да бъдат удовлетворени изискванията на общата превенция. Несъмнено именно Т. е инициатор и организатор на двете престъпления. Освен това деянията съчетават няколко признака, обуславящи по-тежка наказуемост. Съпроводени са с абсолютно неоправдана жестокост и цинизъм. Данните по делото съвсем не сочат, че непосредствено след приключване на престъпната дейност подсъдимият се е разкаял и е допринесъл за разкриването й. Вярно е точно обратното – предприел е действия по прикриване на престъпленията. Затова постановеното от втората инстанция ефективно изтърпяване на наказанието е справедливо. По гореизложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 188 от 29.09.2008 г. по в.н.о.х.д. № 317/2008 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е извършена въззивна проверка на присъда№ 42 от 18.04.2008 г. по н.о.х.д. № 173/2008 г. на Пазарджишкия окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.