11 Р Е Ш Е Н И Е №189
София,16.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на осми декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
при секретаря София С., като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1884 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, представлявано от адв. С. Р., срещу решение № 497 от 28.02.2019г. на САС, 12 състав, с което, след отмяна на решение № 2165 от 03.04.2017г. по гр.д. № 279/2015г. на СГС, I ГО, 1 състав, е отхвърлен предявеният от касатора против Т. И. М. и И. В. М. иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми, произтичащи от неизпълнение на задължения за плащане на дължими месечни вноски по договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на кредити“ в „ДЗИ“ АД с № 2171/13.09.2005г. и сключени към него договор за встъпване в дълг от 19.10.2010г., допълнително споразумение от 27.10.2010г. и допълнително споразумение от 20.11.2012г.: сумата 55 784,01 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея от 29.08.2014г. до окончателното плащане; сумата 4202,62 лева – договорни лихви за периода от 20.01.2014г. до 19.08.2014г., както и сумата 335,98 лева – такси по договора за периода от 20.02.2014г. до 19.08.2014г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 29.08.2014г. и изпълнителен лист по гр.д. № 45765/2014г. на СРС, 44 състав.
Касаторът „Юробанк България“ АД поддържа, че обжалваното решение е незаконосъобразно, като излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд за нищожност на клаузи от договора за кредит и допълнителните споразумения към него, въпреки липсата на направени оплаквания за неравноправни клаузи в договора и без съдът да уведоми страните, че възнамерява служебно да се произнесе по неравноправния характер на част от клаузите, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Излага и съображения, че изводът за неравноправния характер на част от клаузите е в противоречие с материалния закон. Поддържа, че са неправилни и изводите на съда относно липсата на просрочени задължения по кредита към датата на обявяване на предсрочната изискуемост. Счита, че дори и да се възприемат изводите на съда за неравноправност на клаузи от договора и споразуменията и за липса на предпоставка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, то и в тази хипотеза исковете следва да бъдат уважени за вземанията, чийто падеж е настъпил.
Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени.
Ответниците Т. И. М. и И. В. М. не представят отговор на касационната жалба.
С определение № 462 от 07.07.2020г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:
1. Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ? По отношение на кои вноски следва да се уважи искът – вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл.422, ал.1 ГПК?
2. Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението, вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед да изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, в извлечението от счетоводните книги и в исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК?
3. Следва ли съдът, който е констатирал служебно неравноправен характер на договорна клауза, да уведоми страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвдения в закона ред? Касаторът твърди, че въззивният съд е допуснал противоречие с решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д .№ 3686/2014г. на ВКС, ТК, I т.о..
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която искът е бил отхвърлен по отношение на ответника Б. Х. – обикновен другар на останалите ответници. Приел е за безспорно установено, че между праводателя на ищеца и ответниците Т. М. и Б. Х. е сключен договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на кредити“ в „ДЗИ“ АД с № 2171/13.09.2005г. , както и че е бил сключен договор за встъпване в дълг от 19.10.2010г. с ответника И. М. – поемател и встъпващ съдлъжник. Приел е за установено, че между страните са сключени допълнително споразумение от 27.10.2010г. и допълнително споразумение от 20.11.2012г.
Въззивният съд е посочил, че спорен въпрос във въззивното производство е дали е настъпила предсрочната изискуемост на целия остатък по кредита, както и по размера на вземанията, признати за съществуващи с решението на първоинстанционния съд. Приел е, че в случая във въззивната жалба не са наведени оплаквания за неравноправни клаузи в процесния договор и неговите изменения, нито жалбоподателите са навели такива оплаквания в срока по чл.131 ГПК, но въпреки това е счел, че следва да се произнесе служебно по неравноправния характер на част от клаузите на договора и споразуменията към него. Посочил е, че въпросът е бил повдигнат и пред първоинстанционния съд от ответника Б. Х. и по повод на наведените от него твърдения въпросът с неравноправния характер на част от клаузите е бил поставен на разглеждане пред първоинстанционния съд и на страните е била дадена възможност да вземат становище и да ангажират доказателства в тази връзка.
Въззивният съд е приел, че с оглед момента на сключване на първоначалния договор за кредит, той попада в предметния обхват на Закона за банките от 1997г. /отм. ДВ чр.59 от 21.07.2006г,. в сила от 01.01.2008г./ и на ЗЗППТ /отм. 10.06.2006г./ и тъй като кредитополучателят по процесния договор е физическо лице и кредитът се отпуска за покупка на жилище, а не за развиване на търговска дейност, по смисъла на §1, т.1 ДР от ЗЗППТ /отм./ въззиваемите са потребители.
След като е обсъдил императивните разпоредби на чл.37 и чл.39, ал.1, т.1, ал.2 и ал.4 ЗБ /отм./ и чл.35, ал.2, т.11 ЗЗППТ от 1999г. /отм./, е приел, че в противоречие с тези разпоредби в договора между страните е изрично установена само първоначалната „цена“ на кредитния ресурс, като е предвидено потестативно право на банката едностранно да променя нейния размер по своя преценка, без да са въведени обективни критерии, при които това право възниква, и без изрично да е установена методика, по която то може да се осъществи. Същевременно, с разпоредбата на чл.3, ал.5 е уговорена възможност на Банката едностранно, и без да е предварително определено точно при какви условия, да капитализира неизплатените лихви по кредита – т.е., да увеличава главницата с тях, в който случай върху неизплатената лихва кредитополучателят ще дължи предвидената договорна лихва, а в случай на просрочие – и наказателна надбавка /т.е. уговорен е анатоцизъм/, което води до задължаване на потребителя в случай на неизпълнение да заплаща необосновано високо обезщетение на банката. По посочените съображения въззивният съд е достигнал до извод, че това съставлява неравноправна клауза в договора по смисъла на чл.35, ал.2, т.5 от ЗЗППТ /отм./.
Въззивният съд е приел, че от приетото във въззивната инстанция заключение на единичната ССчЕ се установява, че без прилагането на посочените клаузи /чл.3, ал.4 и ал.5 и чл.9, ал.3/, към датата 19.10.2010г. общо начислените договорни лихви биха били в размер на 21 390,79 лева, общо начислените неустойка за просрочени лихви биха били 14 676,31 лева, а начислените комисионни и такси за същия период биха били общо 1209,50 лева и същите биха били платени изцяло. В този случай, при извършените от кредитополучателя плащания, към 19.10.2010г. процесният кредит би бил редовен, като към тази дата кредитополучателят ще дължи редовна главница в размер на 59 000 евро, като би се оказало, че е надплатил сумата 2 714,21 лева за лихви. Приел е, че в резултат на посочените клаузи определената цена на ползвания кредитен ресурс е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, а същевременно липсва разпоредба, регламентираща право на кредитополучателя да се откаже от договора в този случай. Счел е също, че липсват доказателства клаузите да са индивидуално договорени. Поради това е достигнал до извод, че същите са нищожни на основание чл.37, ал.1 ЗППТТ /отм./ и не пораждат правни последици.
Въззивният съд е приел, че по отношение на сключените допълнителни споразумения към договора е приложим новият ЗЗП и на основание § 5 ПЗР на ЗПК към тях продължават да се прилагат изискванията на ЗБ /отм./. Обсъдил е клаузите на чл.9, ал.1 и ал.3, чл.10, ал.1 и ал.4, чл.11, ал.1 и ал.2 и чл.12, ал.1 от договора за встъпване в дълг, клаузите на чл.4, чл.5, чл.6, чл.8, чл.11 и чл.12 от допълнителното споразумение от 27.10.2010г. и е приел, че са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП клаузите, формулирани в чл.9, ал.3, чл.10, ал.1 /в частта, в която се въвежда задължение за кредитополучателя да заплаща годишна лихва съобразно действащия БЛП на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване /чл.10, ал.4/ и в частта, в която предвижда, че действащият БЛП на Банката за жилищни кредити в лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните/ от Договора за встъпване в дълг от 19.10.2010 г., и на това основание – нищожни. Намерил е за неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП и в противоречие с нормите на чл.37 и чл.39, ал.1,т.1 и чл.39, ал.2 и ал.4 от ЗБ/отм./ и следните клаузи от Допълнителното споразумение от 27.10.2010 г.: чл.6 – в частта му, в която се предвижда автоматично прилагане на БЛП на Банката, действащ към датата на начисляването и в която се предвижда промените на БЛП да стават незабавно задължителни за страните по договора и да не подлежат на договоряне; чл.8 – в частта му, в която се предвижда задължение на кредитополучателя да получава всички едностранно изготвени от Банката погасителни планове и да извършва плащания, съобразно определените в тях размери на месечните вноски за лихви, такси и комисионни, като неполучаването на екземпляр на погасителния план не го освобождава от задължението за плащане на погасителните вноски по дълга, в сроковете и размерите, определени в съответния Погасителен план; чл.12 – относно дължимостта на такса за администриране на просрочен кредит, съобразно действащата в момента на забавата тарифа на Банката.
Въззивният съд по същите съображения е приел, че клаузите на чл.1, ал.1 /в частта, в която е предвидено, че кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на действащия БЛП на Банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорена надбавка/, чл.1, ал.2 /в частта, в която е предвидена наказателна лихва при просрочие и при предсрочна изискуемост, формирана като сбор на действащия за съответния период БЛП на Банката, плюс договорената надбавка, и с надбавка от 10 пункта/, както и разпоредбата на чл.1, ал.4, първи абзац от допълнителното споразумение от 20.11.2012 г., са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП и в противоречие с нормите на чл.33а, ал.2 и ал.3 от Закона за потребителския кредит /ДВ, бр.58 от 2010 г./, а следователно и нищожни на осн. чл.146, ал.1 от ЗЗП. Посочил е, че съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, действащ към момента на сключването на договора за встъпване в дълг от 19.10.2010 г., допълнителното споразумение от 27.10.2010 г. и допълнителното споразумение от 20.11.2012 г., аналогична на разпоредбата на чл.37, ал.5 от ЗЗППТ /отм./, действаща към момента на сключването на договор №2171/13.09.2005 г., наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да бъде приложен и без тези клаузи.
Въззивният съд е посочил, че във връзка с установяването на задълженията на кредитополучателите по договора и споразуменията към него без прилагане на клаузите, приети за нищожни в посочените по-горе техни части, са приети във въззивната инстанция единична и тройна съдебно-счетоводни експертизи, от заключенията на които непротиворечиво се установява, че задължението на кредитополучателите може да бъде установено по размер и без да се прилагат неравноправните клаузи. Констатирал е различие в крайните изводи на двете експертизи относно съществения за настоящото производство въпрос „Дали към момента на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита от страна на банката – 17.07.2014 г. биха били налице просрочени падежирали месечни погасителни вноски, ако не се приложат неравноправните клаузи?“. С оглед на това въззивният съд е съпоставил отразените от двете експертизи начислени задължения на кредитополучателите с клаузите на договора и споразуменията към него и е извършил преценка на отразените от тройната експертиза плащания, извършени от тях, и е констатирал несъответствия на данните, с които е работила тройната експертиза, на данните от събраните по делото и безспорни между страните писмени доказателства. Поради това въззивният съд не е кредитирал крайните изводи на тази експертиза, а е кредитирал заключението на единичната експертиза, тъй като кореспондира на писмени доказателства, които не са спорни между страните /договора за кредит, договора за встъпване в дълг, допълнителните споразумения, погасителния план към първото от тях и извлечение от разплащателна сметка с титуляр И. М./.
Въззивният съд е приел, че от заключението на единичната съдебно-счетоводна експертиза се установява, че при изчисляване на дълга на кредитополучателя Т. М. и на встъпилия в дълга съдлъжник И. М., без прилагането на нищожните неравноправни клаузи, като се съобразят действително извършените плащания, към датата 17.07.2014 г. не е било налице твърдяното от ищеца основание по чл.8, ал.1, т.1 от Договор №2171/13.09.2005 г. за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, а именно – неизпълнени задължения за заплащане на падежирали месечни погасителни вноски за главница или договорна лихва, или неплатени санкционни лихви или такси, дължими на Банката.
Посочил е, че от Таблица – Приложение №2 към заключението на единичната съдебно-счетоводна експертиза е видно, че към датата на депозирането на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК с вх.№3142575/20.08.2014 г., е било налице неплатено задължение за заплащане на част от погасителната вноска №107, с падеж 20.08.2014 г. /т.е. падежирало деня на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, за главница в размер на 206,69 лв. и за договорна лихва, начислена за периода от 20.07.2014 г. до 20.08.2014 г., в размер на 427,92 лева, като не са били налице неплатени падежирали задължения за такси. Приел е, че съобразно изчисленията, извършени от единичната съдебно-счетоводна експертиза и съобразно подробното отразяване на извършените погашения в Таблица – Приложение № 2, към датата на завеждане на настоящото исково производство – 09.01.2015 г., посочените падежирали на 20.08.2014 г. неплатени задължения по кредита в размер на главница в размер на 206,69 лв. и за договорна лихва, начислена за периода от 20.07.2014 г. до 20.08.2014 г., в размер на 427,92 лева, са били изцяло заплатени. Към момента на образуването на настоящото дело, при неприлагане на неравноправните клаузи на сключените между страните договор и анекси към него, ответниците биха имали неплатени просрочени задължения по кредита - за главница от 214,37 лв. и за 788,28 лв., както и задължение за наказателна лихва в размер на 2,38 лв., и за такса за просрочен кредит в размер на 5 лв., но същите са относими за период извън процесния.
Въззивният съд е констатирал, че както в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК с вх.№3142575/20.08.2014 г., по което е било образувано заповедното производство по гр.д.№45765/2014 г. на СРС – 44 с-в, така и в приложения по същото документ по чл.417 от ГПК – извлечение от счетоводните книги на „Юробанк България“ АД по кредитна сделка № 9111715 и в искова молба вх.№2086/09.01.2015 г., по която е било образувано настоящото исково производство по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, ищецът е посочил изрично размера на претендираните договорни лихви с настъпил падеж, но не е разграничил изрично размера на претендираните от него вноски за главница с настъпил падеж от тези, чийто падеж не е настъпил и се претендират като предсрочно изискуеми. Приел е, че от посочените в извлечението данни се изчислява, че претендираното от ищеца със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и с исковата молба, падежирало към 20.08.2014 г. и неплатено задължение за главница, е в размер на 100,28 лв. /= 4640,88 лв. общо неплатени падежирали задължения - 4204,62 лв. падежирали неплатени договорни лихви – 335,98 лв. дължими такси/. Поради това е намерил, че в настоящия случай е налице направено от ищеца разграничение – както в документа по чл.417 от ГПК, така и в исковата молба – на претендираните от него вземания за главница и лихви с настъпил падеж от тези, които се претендират като предсрочно изискуеми, поради което е допустимо съдът да се произнесе по въпроса за съществуването на претендираните от ищеца в заповедното производство вземания с настъпил падеж до размера им, претендиран в заповедното производство. Посочил е, че е обвързан с претендирания от ищеца размер от 100,28 лв. на задължението на ответниците за главница с настъпил падеж към 19.08.2014 г., поради което предявеният установителен иск за главница следва да бъде разгледан до този размер и за посочения период. Предявеният установителен иск за съществуване на вземането на ищеца за договорна лихва с настъпил падеж следва да бъде разгледан само за дължимите суми за периода 20.01.2014 г. – 19.08.2014 г., до размера от 4204,62 лв., а предявеният установителен иск за съществуване на вземането на ищеца за дължими такси е допустимо да бъде разгледан само за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г. и до размер на 335,98 лв. Приел е, че не е допустимо в настоящото производство да се произнася по въпроса дали междувременно – след датата 20.08.2014 г. на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, са възникнали вземания в полза на ищеца за просрочени падежирали месечни вноски за главница, договорни лихви и такси, тъй като не е сезиран с такъв иск, и произнасянето по този въпрос би било извън предмета на делото, така както същият е очертан с исковата молба и в рамките на производството по чл.422 от ГПК. Съобразно така приетото от фактическа и правна страна,въззивният съд е приел, че предявения установителен иск се явява изцяло неоснователен и следва да се отхвърли в пълния му размер за всички вземания, чието съществуване се иска да бъде установено.
По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване:
По поставените материалноправни въпроси е формирана задължителна съдебна практика, обективирана в ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, според която е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Прието е, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422,ал. 1 ГПК не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението.
По поставения процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика, обективирана в решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д .№ 3686/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., според която първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Когато констатира наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Уведомяването на страните и даването на възможност за становище и доказателства се извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при пропуск - по всяко време на висящността на производството пред първата или втората инстанция, като вкл. при необходимост се отменя определението за даване ход на устните състезания. Прието е, че възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат. Във връзка с възражението следва да се предостави възможност за становище на насрещната страна и за ангажиране на доказателства от всяка от страните.
По основателността на касационната жалба:
Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд правилно е приел за установено, че между праводателя на ищеца и ответниците Т. М. и Б. Х. е сключен договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на кредити“ в „ДЗИ“ АД с № 2171/13.09.2005г. , че е бил сключен договор за встъпване в дълг от 19.10.2010г. с ответника И. М. – поемател и встъпващ съдлъжник, както и че между страните са сключени допълнително споразумение от 27.10.2010г. и допълнително споразумение от 20.11.2012г.
Въззивният съд обаче в отклонение от постоянната практика на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос не е уведомил страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузи от договора, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Въпреки че възражение за неравноправност на клаузи от договора, допълнителните споразумения към него и договора за встъпване в дълг е направено в първоинстанционното производство от ответника Б. Х., това не е отразено в доклада, направен от първоинстанционния съд, и възражението не е разгледано в първоинстанционното решение с оглед извода на съда за неоснователност на предявения против този ответник иск поради липса на редовно връчване на изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Ответниците Т. М. и И. М. в отговора на исковата молба не са навели възражение за наличие на неравноправни клаузи, нито във въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение, с което предявените против тях искове са уважени, са направили такова оплакване. Въззивният съд не е взел предвид, че тъй като на същите не е връчен препис от отговора на исковата молба, подаден от ответника Б. Х., и първоинстанционният съд не е докладвал направеното от него възражение за наличие на неравноправни клаузи, ответниците Т. М. и И. М. са били лишени от възможността да изразят становище и да ангажират доказателства във връзка с това. При това положение въззивният съд е бил длъжен да уведоми страните, че ще се произнесе по наличието на неравноправни клаузи в договора и да им даде възможност да ангажират становище и доказателства.
Въззивният съд се е отклонил и от задължителната практика по релевантните материалноправни въпроси, като е приел, че не е допустимо в настоящото производство да се произнася по въпроса дали междувременно – след датата 20.08.2014 г. на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, са възникнали вземания в полза на ищеца за просрочени падежирали месечни вноски за главница, договорни лихви и такси, намирайки, че не е сезиран с такъв иск и произнасянето по този въпрос би било извън предмета на делото.
По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение в обжалваната му част следва да бъде отменено. С оглед липсата на доказателства за размера на неплатените вноски с настъпил падеж след датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане, като бъде назначена експертиза за установяване на тези факти. При новото разглеждане въззивната инстанция следва да даде възможност на страните да изразят становище и да ангажират доказателства по неравноправния характер на клаузи от договора за кредит, допълнителните споразумения към него и договора за встъпване в дълг.
На основание чл.294, ал.2 ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по направените пред настоящата инстанция разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 497 от 28.02.2019г. на САС, 12 състав, с което, след отмяна на решение № 2165 от 03.04.2017г. по гр.д. № 279/2015г. на СГС, I ГО, 1 състав, е отхвърлен предявеният от касатора против Т. И. М. и И. В. М. иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми, произтичащи от неизпълнение на задължения за плащане на дължими месечни вноски по договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на кредити“ в „ДЗИ“ АД с № 2171/13.09.2005г. и сключени към него договор за встъпване в дълг от 19.10.2010г., допълнително споразумение от 27.10.2010г. и допълнително споразумение от 20.11.2012г.: сумата 55 784,01 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея от 29.08.2014г. до окончателното плащане; сумата 4202,62 лева – договорни лихви за периода от 20.01.2014г. до 19.08.2014г., както и сумата 335,98 лева – такси по договора за периода от 20.02.2014г. до 19.08.2014г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 29.08.2014г. и изпълнителен лист по гр.д. № 45765/2014г. на СРС, 44 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |