Р Е Ш Е Н И Е № 89 София, 11 юли 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 317/2022 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на подсъдимия Т. Ю. Р. чрез неговия защитник срещу присъда № 28/22.11.2021 г., постановена по ВНОХД № 2148/2021 г. от Софийския градски съд. Касационната жалба се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Прави се искане за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия с аргументи, че вътрешното убеждение на съда не е изградено при всестранна проверка и анализ на доказателствените материали, довело до неправилни изводи за фактическата обстановка. Конкретно се обсъжда оценката на кредитираните от съда показания на свидетелите, близки родственици на пострадалата, в частност на Ф. Я. и Н. Я. от досъдебното производство, като се набляга на тяхната заинтересованост и на обстоятелството, че в съдебната фаза на процеса те са отрекли да са имали лични възприятия на действията на подсъдимия. Отправен е упрек за необосновано отхвърляне на показанията на свидетеля А. Е., единствен незаинтересован очевидец на инцидента, чиито показания в жалбата се определят като обективни и логични. В заключение се настоява, че обвинението е останало недоказано. В съдебното заседание пред настоящата инстанция подсъдимият Т. Р. не взема лично участие. Жалбата се поддържа от неговия защитник по направените в нея възражения и искания. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда от 19.01.2021г., постановена по НОХД № 3499/2017 г., Софийският районен съд признал подсъдимия Т. Ю. Р. за невинен в това, че на 25.10.2016 г. е причинил средна телесна повреда на Л. Б. М., изразяваща се в счупване на шийката на лявата бедрена кост, което довело до трайно затрудняване на движението за срок повече от тридесет дни, поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 129, ал.2 във вр. с ал.1 от НК. В рамките на иницииран от прокурора инстанционен контрол присъдата е била отменена с оспорения по касационен ред съдебен акт, като вместо това подсъдимият Т. Р. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 129, ал.2 във вр. с ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК му било наложено наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал. 1 от НК. Жалбата е основателна, макар и не по всичко изложено в нея. Първо, необходимо е да се посочи, че касаторът претендира да бъде оправдан по повдигнатото обвинение и едновременно с това оспорва доказателствената дейност на въззивната инстанция, като твърди, че тя е извършена в отклонение от процесуалните изисквания. При изтъкнати нарушения в процеса на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, очевидно се поставя под съмнение и установената фактическа обстановка и няма как да се претендира оправдаване на подсъдимия. Това би било постижимо единствено ако приетата за установена фактология във въззивното решение не обуславя съставомерно негово поведение – чл. 354, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК. В конкретния случай към изложената от въззивния съд фактическа обстановка такъв подход е неприложим. Въззивният съд е провел самостоятелно съдебно следствие, включващо назначаване на съдебно-графическа експертиза и допълнителен разпит на вещото лице Ц. В., изготвило съдебномедицинската експертиза в досъдебното производство, като по посочените в определението причини го заменил с вещото лице А. М.. Тезата на обвинението за механизма на причиняване на телесното увреждане на М. е приета за потвърдена от заключението на съдебномедицинската експертиза. При проведения разпит в хода на въззивното съдебно следствие вещото лице не е поддържало експертизата в частта, с която е прието, че полученото увреждане се дължи на падане с предшестващо ускорение – тоест, бутане. Експертът е пояснил, че еднакво вероятни са два механизма – тялото на пострадалата да е извадено от равновесие чрез друго травматично въздействие и тя да падне; съответно, това да стане при нейно подхлъзване или спъване, в резултат на което пада и получава същото увреждане. Невъзможността по експертен път да се достигне до категорични изводи за механизма на причиняване на полученото от пострадалата М. телесно увреждане несъмнено е затруднило доказателствения процес. Това е изисквало подробен анализ на всички гласни доказателствени източници и обсъждане на противоречията в показанията на свидетелите, давани от тях в различните етапи на производството. При анализа на гласните доказателствени средства втората инстанция се е разграничила от преценката на основания съд относно тяхната обективност и изразила противоположни от изложените в мотивите на присъдата съображения за достоверността на приобщените показания на свидетелите Ф. Я. и Н. Я. от досъдебното производство, съответно на показанията на свидетеля А. Е. и обясненията на подсъдимия Р.. Посочените гласни доказателствени средства изразяват конфронтиращите се версии за инцидента, при който пострадалата Л. М. е получила съставомерното увреждане. Касационната инстанция изрично отбелязва, че суверенно право на въззивния съд предвид правомощията му на такъв по фактите е да прави заключения за надеждността на всеки доказателствен източник, но те трябва да са изградени при спазване принципа на чл. 14 от НПК. В мотивите на новата присъда въззивният съд е изложил аргументация за кредитиране показанията на Ф. Я. и Н. Я., дадени пред разследващ орган на досъдебното производство и приобщени по съответния ред. Проверката на посочените гласни доказателствени средства, доколкото те са в основата на фактическите изводи на съда, е трябвало да бъде внимателно извършена при отчитане на противоречията в самите показания, а и между тях. Свидетелят Я. е бил разпитван два пъти в хода на досъдебното производство и в съдебното следствие по делото, проведено от два съдебни състава. Показанията му от 26.10.2016 г. и от 12.12.2016 г. са били приобщени на основание чл. 281, ал. 4 във вр. с ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, а тези дадени пред съдебния състав, провел първото съдебно следствие, по чл. 281, ал.1, т. 1 от НПК. След прочитането им свидетелят е заявил, че поддържа показанията си от съдебното следствие и е отрекъл казаното от него в досъдебното производство, като е обяснил и причините за това. Въззивният съд е упрекнал първата инстанция за необективност при оценката на показанията му от досъдебното производство.Посочил е, че съзряното противоречие, свързано с обстоятелството на коя страна е паднала пострадалата (лява или дясна), се дължи на технически пропуск при направата на корекция в съдържанието на протокола за разпит, поради което и не сочи на същинско вътрешно противоречие в показанията на този свидетел. Извън вниманието на въззивния съд са останали другите разсъждения на първата инстанция относно съществени детайли в показанията на свидетеля, които имат отношение към тяхната обективност. В тази връзка районният съд е отбелязал противоречивост в съобщената от Я. информация, а именно – в началото на разпита е споделил за лични свои възприятия за действията на подсъдимия Р. (блъскане на пострадалата М., в резултат на което тя паднала), а в края на показанията присъства запис на негови изявления, че от насъбралите се хора е разбрал за тези обстоятелства. Тези разсъждения на основния съд са останали без коментар от втората инстанция, но такъв се е дължал с оглед заключението за надеждността на свидетелските показания, както и за това какви доказателства се съдържат в тях – първични или производни. Отделен е въпросът за оценката на коментираното несъответствие в показанията на свидетеля. Конкретно, дали то следва да се отчете като действително съществуващо и компрометиращо тяхната достоверност, или е привидно и не поставя под съмнение надеждността на доказателственото средство. Градският съд се е опитал да утвърди достоверността на свидетелстването на Ф. и Н. Я., съпоставяйки показанията им с депозираните от С. Д. и К. Я.. Отчел е, че показанията на двете свидетелки са „производни“, но чрез тях се преодолява забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК, поставяща ограничение присъдата да се основава само на приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания. Подходът на съда да изследва и тази проблематика е верен. Фактите, за които Д. и К. Я. са свидетелствали в съдебното заседание, са свързани с изявления на пострадалата, че е бутната от подсъдимия. Използваните от съда доказателства, получени от разпита на тези свидетели, имат производен характер, което е поставяло още по-високи изисквания към съдебната проверка на тяхната достоверност и значение в процеса на доказване. Въззивният съд се е въздържал да обсъди, че в приобщените показания на Д. и К. Я. от досъдебното производство не присъстват данни за лично възприети от тях изявления на пострадалата за оказано въздействие върху нея от подсъдимия, в резултат на което тя е паднала. Поначало няма процесуална пречка при разпита в съдебното заседание свидетелят да сподели информация, чрез която да конкретизира определени детайли и да допълни вече депозирани. Преценката за достоверност или не на гласните доказателствени средства, произхождащи от един и същи източник, обаче не може да се прави избирателно само върху част от съответните обяснения/показания, а трябва да се вземат предвид всички дадени по делото, ако са налице съществени несъответствия и/или непълноти при възпроизвеждане на отделни факти от събитията, за които е разпитвано лицето. Въззивният съд, спестявайки процесуални усилия, не е съзрял необходимост да съобрази посоченото, макар в мотивите на първоинстанционната присъда да са излагани аргументи и в тази връзка. Процедирайки по този начин, съдът, от една страна, е лишил от убедителност разсъжденията си за достоверност на съдържимата се в показанията на Д. и Я. доказателствена информация. А от друга, проверката, извършена на невлязлата в сила присъда, е дистанцирана от изискванията на чл. 314 от НПК. В отговор на доводите на защитата за заинтересованост на свидетелите (деца и снаха на пострадалата) касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че това обстоятелство, макар и да има отношение, все пак се явява недостатъчно като оценъчен маркер за достоверност/недостоверност на гласни доказателствени източници. Кредитирането на данните, съобщени от свидетелите Ф. Я., Н. Я., С. Д. и К. Я., съставляващи основен носител на обвинителни факти, обаче се е нуждаело от аналитично разискване на въпросите за надеждността и достоверността на свидетелските показания. Включително, чрез обстойно обсъждане на детайли, съдържащи се в гласните доказателствени средства, които и да изглеждат незначителни, респективно пряко неотносими, биха имали значение за утвърждаване или не на тяхната достоверност. Не са лишени от основание и доводите в жалбата по отношение на показанията на свидетеля А. Е.. В мотивите на въззивната присъда е посочено, че той е разпитван само в съдебната фаза и то при повторно проведеното съдебно следствие пред районния съд. Действително, този свидетел, чиито показания подкрепят защитната теза, са били събрани за първи път в посоченото съдебно следствие, което обстоятелство само по себе си не може да ги дискредитира. Съдът е обявил, че не се доверява на неговите твърдения за отсъствие на физическо съприкосновение между подсъдимия и пострадалата М., която се спънала и паднала, поради опровергаването им от показанията на Н. и Ф. Я. от досъдебното производство и от показанията на Д. и К. Я.. Съдебната оценка не изключва и такъв подход, но следва да се припомни, че достоверността на гласните доказателствени източници зависи и от собствената им убедителност, а тя на свой ред от тяхната последователност, непротиворечивост и обективност. Проверка за качеството на коментираните свидетелски показания и в този аспект е била дължима. В създалата се процесуална ситуация, при която разпитаното от въззивния съд вещо лице е приел за възможна и тезата на защитата относно механизма на причиняване на съставомерното увреждане на пострадалата, изходът на делото е зависел от по- задълбочен анализ и оценка на гласните доказателствени източници от този, направен по делото, за да се изгради конструкция със степен на убедителност по стандарта на чл. 303, ал. 2 от НПК. Обобщено, всичко изложено дава основание за извод, че дейността на втората инстанция не съответства на заложените изисквания в закона и в резултат на това е реализирано касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали е суверенно, когато е изградено при стриктното спазване на системата от процесуални правила, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Всяко отклонение от тези правила представлява съществено процесуално нарушение, което може да бъде отстранено единствено по реда на чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК – чрез връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. В рамките на повторната процедура по глава двадесет и първа от НПК новият съдебен състав следва да отстрани допуснатите нарушения, дали основание за отмяна на въззивната присъда. Да извърши качествено и пълноценно проучване на доказателствата и средствата за тяхното установяване, без да се допуска игнориране и превратно тълкуване, след което да направи крайните си заключения. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 във вр. с ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 28/22.11.2021 г., постановена по ВНОХД № 2148/2021 г. от Софийски градски съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.