Ключови фрази
Иск за отговорност за вреди причинени от правозащитните органи * обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди * неимуществени вреди * незаконно обвинение * справедливост на обезщетение

РЕШЕНИЕ

№ 70

гр. София 01.08.2017 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 08.03.2017 (осми март две хиляди и седемнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2433 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Прокуратурата на Република България срещу решение № 301/08.03.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3344/2015 година касационна жалба с вх. № 9472/30.03.2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 4164/26.10.2015 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, 24-ти състав, постановено по гр. д. № 3476/2015 година в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. И. Д. сумата от 8000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея в резултат на незаконното й привличане като обвиняем по досъдебно производство № 657/2006 година по описа на ОДМВР [населено място] за престъпление по чл. 321, ал. 1 от НК, приключило с прекратяване на наказателното производство поради това, че деянието не е престъпление, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата считано от 27.03.2012 година до окончателното изплащане, както и сумата от 690.00 лева разноски по делото.
Касационната жалба на Прокуратурата на Република България е насочена, срещу цитираната по горе част от решението на Окръжен съд Варна и в нея се излагат доводи за това, че същото, в обжалваната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на К. И. Д. обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален като се съобрази обема на реално претърпените вреди с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Ответницата по тази касационната жалба К. И. Д. е подала отговор на същата с вх. № 14 548/19.05.2016 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна, в обжалваната му част, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 16.03.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 947230.03.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 13/09.01.2017 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на по отношение на въпроса за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта По този въпрос трябва да се отчете, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:
С постановление от 22.11.2007 година на дознател при Сектор „Икономическа полиция“ при Областна дирекция „Полиция“ В., К. И. Д. е била привлечена като обвиняем по досъдебно производство № 657/2006 година, за престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК, за това, че на 12.09.2006 година в [населено място] потвърдила неистина, а именно "изгубена част I от свидетелство за регистрация" на специален автомобил марка "М. 32", с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на [фирма] в писмена декларация пред КАТ В. при промяна на регистрацията на същия автомобил, която по силата на чл. 141, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП се дава пред орган на властта за удостоверяване истинността на някой обстоятелства, за което деяние законът е предвиждал, наказание "лишаване от свобода" или глоба от 100.00 лева до 300.00 лева. Постановлението е връчено на Д. на 07.04.2008 година, като по отношение на нея е взета мярка за неотклонение „подписка“. Ответницата по касацията е била предадена на съд за престъпление по чл. 312 , ал. 1 от НК като е било образувано н. о. х. д. № 757/2010 година по описа на Окръжен съд Варна. С определение от 13.06.2010 година производството по делото е било прекратено и същото е върнато на Окръжна прокуратура В. за отстраняване на допускани съществени процесуални нарушения на процесуалните правила, довели до накърняване на правото на защита на подсъдимите лица. С постановление от 19.03.2011 година Окръжна прокуратура В. е прекратила наказателното производство срещу всички обвинени лица, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 и т. 6, както и във връзка с чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК. Това прекратяване е било отменено с определение по ч. н. д. № 462/2011 година по описа на Окръжен съд Варна, което е потвърдено с определение от 16.05.2011 на Апелативен съд В., постановено по в. ч. н. д. № 186/2011 година. С постановление от 26.05.2011 година Окръжна прокуратура В. отново е прекратила наказателното производство срещу всички привлечени като обвиняеми лица, включително и по отношение на К. И. Д., поради това, че деянието не е престъпление, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 и т. 6, както и във връзка с чл. 243, ал. 1, т. 2 и чл. 46, ал. 3 от НПК. Подадената срещу това постановление е била подадена жалба, която е оставена без разглеждане с определение № 544/25.07.2011 година на Окръжен съд Варна, постановено по ч. н. д. № 544/2011 година. Тъй като не е подлежало на обжалване това определение е влязло в сила от момента на постановяването си. От събраните доказателства е дивно, че от датата на конституиране на К. И. Д. като обвиняема - 07.04.2008 година до влизане в сила на определението, с което е прекратено наказателното производство, действия по разследването с участие на Д. срещу която са събрани доказателства, че е взела участие при извършване на престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК, не са извършени. Данни такива действия да са извършени от органите на досъдебното производство и с участие на останалите обвиняеми, което да е забавило разследването не се съдържат в изисканата преписка.
С оглед на горното са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от К. И. Д. вследствие на обвинението неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ. Тази отговорност възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването й се уредени в закона като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от прокуратурата. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие или дали същите са действали правомерно. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 от ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е прекратяване на наказателното производство. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването и не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в нормата. За възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно:
1) повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и
2) наказателното производство да е прекратено, поради това, че деянието не е престъпление, които в случая са налице.
Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението и да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ. Тази отговорност може да отпадне или на бъде намалена само в случаите по чл. 5 от ЗОДОВ, при които обаче е предвидено определено субективно отношение на пострадалото лице към вредоносния резултат, като такова изискване за субективно отношение не е предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ. Поради това прокуратурата не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно. Крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението е влязлото в сила прекратяване на наказателното производство. Именно с него се констатира незаконосъобразността на обвинението. Евентуалната незаконосъобразност на обвинението е основание за търсене на обезщетение, доколкото в хода на наказателното производство върху лицата са упражнявани мерки на процесуална принуда и са създавани допълнително стресиращи фактори. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ не може да признае определени действия на прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. Субективното отношение на служителите на прокуратурата към извършените от тях действия е от значение за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗОДОВ, но не и за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от закона. Единствената възможност за намаляване на отговорността на държавата за вреди е тази по чл. 5 от ЗОДОВ. Като основание за намаляване или изключване на отговорността за вреди не е посочено действие или събитие на длъжностни лица от прокуратурата, като за тях не се предвижда санкция. Поради това отговорността на прокуратурата не може да се изключи поради евентуалната законосъобразност на неговите действия.
Законът предвижда отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, което означава, че между двете трябва да съществува причинно следствена връзка, а това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Същевременно не е въведено предположение за съществуването на такава връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от К. И. Д., извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива. В случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК.
В решение № 480/23.04.2 013 година, постановено по гр. д. № 85/2 012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. По тях трябва да има възможност да отговори ответника, а съдът при равнопоставеност на страните да събере доказателства. Посоченото решение е постановено по реда на чл. 290 от ГПК и по силата на т. 2 от ТР № 1/19.02.2 010 година, постановено по тълк. д. № 1/2 009 година на ОСГТК на ВКС, представлява задължителна съдебна практика. С оглед на същото съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2 013 година, постановено по гр. д. № 1 107/2 012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.01.2 013 година, постановено по гр. д. № 1 568/2 011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. При това размерът на обезщетението трябва да бъде определен по справедливост, в какъвто смисъл са и посочените по-горе други две решения на ВКС.
За да постанови обжалваното решение, в частта му за неимуществените вреди съставът на Окръжен съд Варна е приел, че наказателното производство е продължило дълъг период от време, а именно три години и три месеца. К. И. Д. е узнала за производството на 07.04.2008 година и от този момент живеела със страха, притесненията и неудобствата, че е преследвана наказателно, което състояние е продължило до влизането в сила на 25.07.2011 година на прекратяването на производството. Това бил периодът, в който Д. е търпяла най-интензивно негативните преживявания, които са довели до отключване на психиатрично заболяване „разстройство в адаптацията-генерализирана тревожност”, затруднения в общуването, както с членовете на семейството, така и с близкия й приятелски кръг, а също така и до негативни усещания за личността и семейството. Въззивният съд е приел, че продължилото сравнително дълъг период наказателно преследване се е отразило в негативен аспект на качеството на живот на К. И. Д.. Според съда най-тежки са били последиците за нейното психическо здрава, които се търпели и към сегашния момент. Предизвиканото психично разстройство в адаптацията е било с прогноза за лечение от най-малко две години. То изисквало както медикаментозно, така и психологическо лечение, като съгласно установеното възстановителния процес бил строго индивидуален. При проведено лечение наситеността на симптомите би била задължително овладяна, като една част може да се капсулират, а част от тях да отзвучат напълно. Прокуратурата на Република България не била установила, че забавянето на наказателното производство, е причинено от действия или бездействия на К. И. Д., които да са довели до провеждане на делото извън рамките на разумния срок. Прието е, като безспорно, че провеждането на наказателното производство е било усложнено, поради големия брой инкриминирани деяния и броят на обвиняемите, но независимо от това за периода от три години и три месеца органите на досъдебното производство не за извършили нито едно процесуално действие с участието на Д. или с участието на останалите обвиняеми. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че наказателното производство е надвишило предвидените в НПК срокове, което водело и до извод за нарушение на изискването за разследване в разумен срок по чл. 6 от ЕКПЧ. От своя страна К. И. Д. не била установила, че от допуснатото в полза на КОНПИ [населено място] обезпечение чрез налагането на възбрана върху недвижим имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност, е претърпяла вреди, които да се намират в причинна връзка с повдигнатото и поддържано от Прокуратурата на Република България незаконно обвинение. Въз основа на това въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че при установения сравнително дълъг период на интензивни болки и страдания за К. И. Д., взетата по отношение на нея незаконна мярка за неотклонение „подписка”, приключването на наказателното производство извън разумните срокове, липсата на трайни значими последици след приключване на наказателния процес и сравнително добрата прогноза за психическото й заболяване, сумата от 8000.00 лева справедливо ще обезщети ответницата по касацията за претърпените от нея неимуществени вреди.
От горното е видно, че при определяне на размера на обезщетението съставът на Окръжен съд Варна се е ръководил на първо място от продължителността на воденото срещу К. И. Д. наказателно производство, на второ място от това, че действията на Прокуратурата на Република България са довели до отключване на психиатрично заболяване „разстройство в адаптацията-генерализирана тревожност” и на трето място, че през периода на досъдебното производство не са предприемани процесуални действия по отношение на ответницата по касацията. Това обаче са само част от фактите, които са от значение за определяне на размера на обезщетението за претърпените вреди. Повдигнатото срещу Д. обвинение е за престъпление, което е наказуемо с лишаване от свобода до три години или с глоба от сто до триста лема. С оглед на това същото не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Няма данни повдигнатото обвинение да е станало известно на неопределен кръг лица, извън тези които са били участници в гражданско правните отношения, които са станали повод за образуване на наказателното производство. Видно от данните по делото конкретния повод за образуването на наказателното производство е спор между съдружници в търговско дружество, а също така и между няколко търговски дружества за правото на собственост върху моторни превозни средства. Затова самото наказателно производство е водено освен срещу К. И. Д., така и по отношение на други лица, обвиванията на които са били за по-тежки престъпления от това на ответницата по касацията. Същевременно няма доказателства, които по категоричен начин да установяват, че Д. е търпяла вреди от обвинението по-големи от обичайните такива. С оглед на всичко това съдът намира, че сумата от 2500.00 лева справедливо ще обезщети К. И. Д. за претърпените от нея вреди. Предизвиканото психично разстройство в адаптацията, с оглед на прогнозата за отзвучаването му и продължителността на наказателното производство, доколкото Д. не е била единствената обвиняема, сами по себе си не могат да обосноват по-висок размер на обезщетението
Изложеното налага обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която предявеният от К. И. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ е уважен за сумата от 5500.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 8000.00 лева и действително дължащото се такова от 2500.00 лева) като се постанови друго, с което иска в тази му част бъде отхвърлен.
В останалата му обжалвана част решението на Окръжен съд Варна трябва да бъде трябва да бъде потвърдено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 301/08.03.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3344/2015 година, в частта му, с която е уважен предявеният от К. И. Д. от [населено място], ул. Г. п.“ № 10, с ЕГН [ЕГН] срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ за сумата от 5500.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 8000.00 лева и действително дължащото се такова от 2500.00 лева) обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.03.2012 година до окончателното плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от К. И. Д. от [населено място], ул. Г. п.“ № 10, с ЕГН [ЕГН] срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ за сумата от 5500.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 8000.00 лева и действително дължащото се такова от 2500.00 лева) обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.03.2012 година до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 301/08.03.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 3344/2015 година в останалата му обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.