Р Е Ш Е Н И Е № 200 София, 20.01.2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на десети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ОЛГА КЕРЕЛСКА при участието на секретаря Северина Толева разгледа докладваното от съдия Декова гр.дело №326 по описа за 2016 год. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационни жалби от прокурор от Апелативна прокуратура – Велико Т., като представител на Прокуратура на Република България, и от Районен съд – Горна Оряховица, чрез процесуален представител адв.Й., срещу решение от 27.10.2015г., постановено по гр.д.№657/2015г. на Окръжен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение от 30.04.2015г. по гр.д.№3462/2014г. на Районен съд – Велико Търново, е присъдена още сумата 2 500лв. за обезщетение на неимуществени вреди от прилагане от съда на задължително настаняване за лечение по предявения от А. Й. М. срещу Прокуратура на Република България и Районен съд – Горна Оряховица за солидарното им осъждане иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 500лв. обезщетение за неимуществени вреди. Касационното обжалване е допуснато с определение №581 от 29.06.2016г. на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколкото по поставения от касатора Прокуратура на Република България въпрос: „легитимирана ли е Прокуратура на Република България да представлява държавата по искове за вреди по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за вреди, произтекли от прилагането от съда на задължително настаняване и лечение, когато те са отменени” и по поставения от касатора Районен съд – Горна Оряховица, въпрос: „Отговаря ли съдът на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за вреди, предхождащи постановяване на съдебен акт за прилагане на задължително настаняване и лечение, т.е. за вреди, настъпили вследствие образуването и воденето на дело за прилагане на такива мерки, преди тяхното постановяване и преди лицето да бъде настанено на задължително лечение”, съдебната практика не е достатъчна и следва да бъде развита. В касационната жалба на Прокуратура на Република България се поддържа, че решението е недопустимо, евентуално неправилно в обжалваната част поради това, че Прокуратура на Република България не е легитимирана да отговаря по предявения иск с правно основание чл.2, ал., т.1 ЗОДОВ като процесуален субституент на Държавата, излагат се и оплаквания за прекомерност на присъденото обезщетение. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение, вкл. в частта за разноските. В касационната жалба на Районен съд – Горна Оряховица се поддържа, че решението в обжалваните части, с която Районен съд – Горна Оряховица е осъден солидарно с Прокуратура на Република България да заплати обезщетение за неимуществени вреди на ищеца, е неправилно като постановено в противоречие с чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за времето на престоя на ищеца в медицинско заведение за извършване на стационарна експертиза, като счита, че не се обхваща от отговорността по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ доколкото през този период не са били постановени мерки за настаняване на задължително лечение, респ. че не е налице предпоставката на чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ – отмяна на постановените мерки, т.к. определението на съда относно допуснатата стационарна експертиза е потвърдено от въззивната инстанция. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че дължи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца във връзка с действията на звено „Съдебна охрана“, свързани с принудителното му довеждане в съдебно заседание, по съображения, че Главна дирекция „Охрана“ е самостоятелно юридическо лице към Министерство на правосъдието и неговите служители са извън структурата на съда; като евентуални съображения е изложил, че периодът не се обхваща от отговорността по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ доколкото през този период не са били постановени мерки за настаняване на задължително лечение; и евентуални съображения, че съдът е постановил принудително довеждане, но не е определил начина, по който това действие да бъде изпълнено от звено „Съдебна охрана“, за да носи отговорност за твърданото от ищеца, че е бил задържан пет часа в помещения на РУП и РС-Горна Оряховица. Касаторът счита, че необоснован и в противоречие със закона – чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ е изводът на съда, че съгласието на ищеца да бъде настане за лечение по собствена воля, изразено в хода по същество на производството, не може да бъде обоснове законосъобразност на постановеното решение за задължително лечение. Касаторът излага съображения, че при тези обстоятелства настаняването на ищеца за лечение не може да се третира като принудително ограничаване на свободата му, респ. не са налице основания за търсене на отговорност по реда на чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ. Касаторът счита за необоснован и незаконосъобразен изводът на въззивния съд, че е без значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди положителният ефект върху здравето на ищеца, настъпил вследствие лечението в болнично заведение, където е настанен от съда. Изложени са и доводи, че изводът на въззивния съд, че обстоятелството, че ищецът страда от психично заболяване не може да се приеме за съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като не се касае за негово виновно поведение, е вътрешно противоречив, тъй като същевременно съдът приема, че именно психичното заболяване на лицето е причината за предприетите действия от прокуратурата и съда по настаняването му на задължително лечение, а също и неправилен, тъй като вследствие на психичното заболяване ищецът е имал поведение, мотивиращо съответните компетентни органи и медицински лица, да счетат, че той е опасен за себе си и за околните, което поведение касаторът счита, че следва да бъде отчетено при определяне на размера на обезщетението. Излагат се и оплаквания за прекомерност на присъденото обезщетение. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение, вкл. в частта за разноските. Ответникът по касационните жалби А. Й. М., чрез процесуален представител адв.В., оспорва жалбата на Прокуратура на Република България като неоснователна, като съображенията си излага в писмен отговор. Не взема становище по касационната жалба на РС-Горна Оряховица. По поставените правни въпроси Върховния касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, намира следното: По чл.2 ЗОДОВ държавата носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Съдът и другите правозащитни органи представляват държавата като процесуални субституенти. ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията права и едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на чл.35, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /Конвенцията/. По чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от дейността на правозащитните органи при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията. Процедурата по настаняване на психично болни лица за задължително лечение е напълно самостоятелна и независима от тази по чл.427 и сл. НПК /определение №51 от 09.04.2009г. по н.д.№210/2009г. на ВКС, НК, ІІн.о./. С влизане в сила на Закона за здравето /обн.ДВ бр.70/2004г., в сила от 01.01.2005г./ са променени основни елементи на процедурата в сравнение с тази по действащия по-рано Закон за народното здраве. Съгласно Закона за здравето принудителното настаняване за целите на освидетелстването /психиатричното изследване/ е отредено поначало на съда, с оглед удовлетворяване изискванията на чл.5, §4 от Конвенцията - да се гарантира незабавно достъп до съд на всяко лице, спрямо което се изпълнява мярка, равнозначна на лишаване от свобода. Законът за здравето урежда института на задължителното настаняване и лечение, в раздел втори на Глава пета „Психично здраве“ – чл.155-165, като регламентира и материално-правните предпоставки, и процедурата за постановяване на задължително лечение. По силата на чл.146-164 от Закона за здравето, задължителното настаняване и лечение в психиатрично заведение на лица, засегнати от психически разстройства, се извършват с решение на районен съд. При действието на Закона за здравето единствено съдът е компетентен да разпореди извършването на експертиза и, ако е необходимо, хоспитализирането на заинтересованата страна за целите на експертизата, и то след като бъдат изслушани в открито заседание въпросното лице, подпомагано от неговия защитник, и един психиатър. При спешни случаи, лице, засегнато от психическо разстройство, може да бъде временно настанено и подложено на лечение в психиатрично заведение за максимален срок от 24 часа с решение на директора на заведението /след овладяването на спешното състояние с предоставената спешна психиатрична помощ/. Това настаняване не се санкционира от съд, но в изключителни случаи срокът може да бъде продължен до 48 часа, за което здравните власти искат разрешение от районния съд. Ако доставчикът на спешна психиатрична помощ счете, че състоянието на пациента изисква вземане на решение за провеждане на задължително лечение, тогава ръководителят на лечебното заведение внася незабавно искане до съда, като се мотивира и прилага становище на психиатър относно състоянието на лицето. Прокурорът внася искане за задължително настаняване и лечение, когато не е налице спешно състояние, налагащо незабавни медицински мерки за овладяването му. Съдебната практика е установила минимални реквизити на искането, включвайки описание на обстоятелствата, от които се извежда опасността от поведението на лицето и описание на данните, от които се прави извод за наличието на психично разстройство. Преписката, по която се преценява дали да внесе искане за задължително настаняване и лечение по Закона за здравето, може да бъде заведена в прокуратурата по сигнал или предложение на родственици на лицето, страдащо от психично разстройство, на негови настойници или попечители, на личния лекар, на държавни или общински органи и на други заинтересовани лице /чл.9, ал.2 от Наредба №16/2005г. за съдебно-психиатричните експертизи и задължителното настаняване и лечение на лица с психиатрични разстройства, обн. ДВ бр.45/2005г./. Прокурорът събира данни за наличието на психично разстройство и опасност от поведението на болния, като използва правомощията си по чл.145 от Закона за съдебната власт. Редовността на искането за настаняване на лечение, което внася прокурора, се санкционира от компетентния съд, който следва да се произнесе. Ако въз основа на преценката на доказателствата от първа фаза на производството и мнението на изслушания психиатър съдът реши, че не са налице основанията по чл.135 от Закона за здравето или няма данни за психично разстройство в някоя от формите по чл.146, ал.1, т.1 и т.2, производството се прекратява с определение. По отменения Закон за народното здраве, прокурорът беше овластен сам да настани лице с психично разстройство в здравно заведение за страционарно освидетелстване, въз основа на което се инициира производство пред съда. По действащата уредба на Закона за здравето, инициативата за откриване на производство по задължително настаняване на лечение законът е възложил на прокурора и на ръководителя на лечебното заведенение за оказване на психиатрична помощ – чл.157 ЗЗД, като те действал в различни хипотези в зависимост от състоянието на болния и дали то изисква предприемането на предварителни медицински мерки, които не са разпоредени от съд. Съдът, сезиран с искането за задължително настаняване и лечение на лице с психично разстройство, се произнася в открито заседание. В първа фаза на производството съдът преценява предпоставките за възлагане на изготвянето на съдебно-психиатрична експертиза, като в нея задължително участват прокурор, защитник, психиатър; задължително е участието на лицето, чието настаняване и лечение се иска. То следва да се изслуша лично. Съдът е задължен да добие непосредствено впечатление за неговото състояние. За установяване на нуждата от задължително лечение на психичното разстройство съдът назначава съдебно-психиатрична експертиза, като определя дали тя да бъде извършена в медицински стационар с настаняване на лицето, или амбулаторно; определя лечебното заведение, в което да бъде извършена; срока за провеждането й; броя на експертите и при необходимост може да измени вида на експертизата – от амбулаторна на стационарна и обратно.По време на провеждането на експертизата лицето не се подлага на лечение, освен при спешни състояния или след изразено информирано съгласие от лицето. Определението за назначаване на експертиза подлежи на обжалване и протестиране. При действащата уредба на задължителното лечение по Закона за здравето прокурорът е възможен инициатор на процедурата по настаняване на психично болни лица за задължително лечение и участник в производството, а крайното решение се взема от съда. Поради това Прокуратура на Република България не е легитимирана да представлява държавата по искове за вреди по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за вреди, произтекли от прилагането от съда на задължително настаняване и лечение, когато те са отменени. Съгласно чл.5, §1, б.“е“ от Конвенцията: „Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона: /…/ е/ законно лишаване от свобода /…/ на душевноболни лица /../“. Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека, лишаването от свобода на лице, считано за душевноболно, може да бъде определено като съответстващо на чл.5, §1, б.“е“ от Конвенцията само ако бъде постановено след вземане становището на вещо лице – лекар, без което не би могло да бъде осигурена защитата срещу самоволие, закрепена в чл.5 от Конвенцията /Решение от 28 септември 2006г., пето отделение на ЕСПЧ – К. срещу България/. При действащата уредба на задължителното лечение по Закона за здравето, предвиждаща консултиране с лекар като предварително условие за решението на съда за настаняване с цел задължителен психиатричен преглед, за да е „законно задържане на душевноболно лице“ по смисъла на чл.5, §1, б.“е“ от Конвенцията, следва да бъде основано на експертно заключение, че лицето страда от психично разстройство, чийто размер оправдава задържането. В противен случай конкретното задържане ще е извършено при незачитане на чл.5, §1, б.“е“ и съдът ще отговаря на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за вреди, предхождащи постановяване на съдебен акт за прилагане на задължително настаняване и лечение, а именно за вредите, причинени от незаконно задържане на душевноболно лице за извършване на съдебно-психиатрична експертиза. Следователно отговорът на поставения от касатора Районен съд – Горна Оряховица, следва да бъде, че съдът може да отговаря на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за вреди, предхождащи постановяване на съдебен акт за прилагане на задължително настаняване и лечение, когато в конкретното производство за настаняване за задължително лечение по Закона за здравето, акта на съда за настаняване на лицето в медицински стационар за извършване на съдебно-психиатрична експертиза, не е основано на експертно заключение, че лицето страда от психично разстройство, чийто размер оправдава задържането. Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: С въззивното решение в обжалваната част след частична отмяна на първоинстанционното решение е присъдена още сумата 2 500лв. за обезщетение на неимуществени вреди от прилагане от съда на задължително настаняване за лечение по решение № 492/13.08.2014г. по ч.н.д. 591/2014г. на Районен съд – Горна Оряховица, отменено с решение по в.ч.н.д. № 314/2014г. на Окръжен съд – Велико Търново, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.08.2014г. до окончателното й изплащане, по предявения от А. Й. М. срещу Прокуратура на Република България и Районен съд – Горна Оряховица иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 500лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихава върху сумата, считано от 27.08.2014г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел, че в случая е приложима цитираната разпоредба на ЗОДОВ, доколкото се касае за прилагане на задължително настаняване и лечение от съда. Според приетото от въззивния съд ищецът е доказал и претърпяването на вреди от действията на съда и прокуратурата в рамките на воденото против него производство по реда на чл. 155 от Закона за здравето, които се изразяват в негативни изживявания, свързани с престоя му в психиатрично лечебно заведение и уронване на неговото достойнство. До този извод съдът е достигнал по съображения, че по време на цялото производство по чл. 155 ЗЗ, което е със специфичен предмет, лицето, чието принудително настаняване за лечение в психиатрично лечебно заведение се иска, изпитва неудобства и се чувства притеснено. Самото настаняване за лечение в психиатрично заведение без да има основание за това също уронва достойнството на настатеното лице, тъй като то се оказва унизено от една незаконосъобразно наложена му мярка. По делото е прието за доказано наличието на увреждащи действия от страна на прокуратурата - чрез внасяне на предложение съгласно чл. 157 ЗЗ, което е било неоснователно и от съда - чрез постановяване на незаконосъобразно решение, което е отменено от въззивна инстанция. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на на Прокуратура на РБ, че в конкретната хипотеза Прокуратурата не носи отговорност за причинените на ищеца вреди. Посочено е, че съгласно Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015г. по тълк. д. № 5/2013г. на ОСГК на ВКС, постановено по приложението на чл. 2 от ЗОДОВ, съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ /ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г./ само в случаите по ал.1, т.4 и т.5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. Изложени са съображенията на въззивния съд, че наред с това не е изключена отговорността на прокуратурата и то не само защото чл.2 , ал.1, т.1 ЗОДОВ изрично посочва прокуратурата като орган, който носи отговорност в изброените в този текст хипотези, а и защото производството, водено срещу ищеца, е започнало по предложение на прокурора. С оглед дадения отговор на поставения правен въпрос, касационната жалба на Прокуратура на Република България за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е разгледан предявения срещу нея иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за ЗОДОВ за вреди, произтекли от прилагането от съда на задължително настаняване и лечение, когато те са отменени и в тази част на основание чл.293, ал.4 ГПК въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат обезсилени и производството в тази част бъде прекратено. С оглед дадения отговор на поставения правен въпрос от касатора Районен съд – Горна Оряховица и при данните по конкретното производство за настаняване за задължително лечение, че определението на съда за настаняване на лицето в медицински стационар за извършване на съдебно-психиатрична експертиза е основано на експертно заключение, че лицето страда от психично разстройство, чийто размер оправдава задържането, неправилно въззивният съд е приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на съда по предявения иск по основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за вреди, причинени от задържане за извършване на съдебно-психиатрична експертиза в ЦПЗ за периода от 30.07.2014г. до 13.08.2014г.. Поради това, в тази част въззивното решение следва да бъде отменено и искът бъде отхвърлен. Правилно въззивният съд е приел, че обстоятелството, че ищецът е заявил, че желае да бъде настанен за лечение по собствена воля при разглеждане на предложението на прокурора за принудително настаняване, не може да обоснове законосъобразност на действията на съда, след като актът му, с който е приложен соченият специфичен вид мярка, е отменен като незаконосъобразен. Правилно въззивният съд е приел за неоснователни доводите на РС-Г.О., че дори и наложените на ищеца ограничения да са се отразили положително на здравето му, това не променя факта, че те са били приложени спрямо него незаконосъобразно. Правилни и законосъобразни са изводите на въззивния съд, че по делото няма данни с поведението си ищецът да е допринесъл за причинените му неимуществени вреди и че. психичното заболяване, от което той страда, не може да бъде основание за намаляване на отговорността на съда, тъй като то, от една страна е обективно състояние на лицето, а от друга, е било причината за извършване на незаконосъобразните действия на съда. Неправилно въззивният съд е приел, че съдът отговаря за действията на служителите на звено "Съдебна охрана" по начина на изпълнение на постановеното принудително довеждане на лицето в съдебно заседание и поради това неправилно е приел, че съдът дължи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца във връзка с действията на звено „Съдебна охрана“, свързани с принудителното му довеждане в съдебно заседание. Съдът е постановил принудително довеждане, но не е определил начина, по който това действие да бъде изпълнено от звено „Съдебна охрана“, за да носи отговорност за твърдяното от ищеца, че е бил задържан пет частта в помещения на РУП и РС-Горна Оряховица. Звено „Съдебна охрана“ е към Главна дирекция „Охрана“, която е самостоятелно юридическо лице към Министерство на правосъдието и неговите служители са извън структурата на съда; като евентуални съображения е изложил, че периодът не се обхваща от отговорността по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ доколкото през този период не са били постановени мерки за настаняване на задължително лечение; и евентуални съображения, че съдът е постановил принудително довеждане, но не е определил начина, по който това действие да бъде изпълнено от звено „Съдебна охрана“, за да носи отговорност за твърданото от ищеца, че е бил задържан пет часа в помещения на РУП и РС-Горна Оряховица. Основателни са оплакванията на жалбоподателите, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е завишен. Установено е със събраните гласни доказателства, че А. Й. М. е изпитвал негативни емоции във връзка с настаняването си в болница и ограничаване на свободата му за продължилото 27 дни задължително лечение, че не искал да споделя подробности от пребиваването си в лечебното заведение и поведението му било променено, като изпитвал притеснения, че хората в селото, в което живее, са променили отношението си към него. Не са доказани претърпени вреди над обичайните и с трайни и неотстраними последствия – нито като негативно отражение в психиката на лицето, нито в социалния дискомфорт. Изхождайки от понятието “неимуществени вреди”, в което според практиката на ВКС се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време, както и изхождайки от разбирането, че критерият за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД не е абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които в случая не дават основание за присъждане на обезщетение в размер над 1500лв. Като се вземе предвид установената продължителност на настаняването за задължително лечение и претърпените от неправомерното настанявана за задължително лечение от ищеца душевни страдания, възрастта му /роден е през 1964г./, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 1500лв. Този размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото. В останалата част до размера 30000лв. претенцията е завишена. По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касаторите основание за неправилност на въззивното решение по отношение на РС-Г.О. - по размера на обезщетението. Предвид изложеното и съобразно разпоредбата на чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение по отношение на РС-Г.О. следва да се остави в сила за размера 1500лв. и се отмени за размера над 1500лв. до присъдения размер 3000лв. и в тази част искът се отхвърли като неоснователен. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение от 27.10.2015г., постановено по гр.д.№657/2015г. на Окръжен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение от 30.04.2015г. по гр.д.№3462/2014г. на Районен съд – Велико Търново, е присъдена още сумата 2 500лв. за обезщетение на неимуществени вреди от прилагане от съда на задължително настаняване за лечение по предявения от А. Й. М. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 500лв. обезщетение за неимуществени вреди по отношение на този ответник - Прокуратура на Република България и ПРЕКРАТЯВА производството по иска срещу Прокуратура на Република България. ОСТАВЯ В СИЛА решение от 27.10.2015г., постановено по гр.д.№657/2015г. на Окръжен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение от 30.04.2015г. по гр.д.№3462/2014г. на Районен съд – Велико Търново, е присъдена още сумата 1500лв. за обезщетение на неимуществени вреди от прилагане от съда на задължително настаняване за лечение по предявения от А. Й. М. срещу Районен съд – Горна Оряховица иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 500лв. обезщетение за неимуществени вреди по отношение на този ответник - Районен съд – Горна Оряховица, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.08.2014г. до окончателното изплащане на сумата. ОТМЕНЯ решение от 27.10.2015г., постановено по гр.д.№657/2015г. на Окръжен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение от 30.04.2015г. по гр.д.№3462/2014г. на Районен съд – Велико Търново, е присъдена още сумата 1000лв. за обезщетение на неимуществени вреди от прилагане от съда на задължително настаняване за лечение по предявения от А. Й. М. срещу Районен съд – Горна Оряховица иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.08.2014г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските по отношение на Прокуратура на Република България и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Й. М. срещу Районен съд – Горна Оряховица иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от прилагане от съда на задължително настаняване за лечение за размера над 1500лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.08.2014г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен и недоказан. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: