Р Е Ш Е Н И Е № 110 гр.София, 27.10.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 5900 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК. С подадената в срока по чл. 283 ГПК чрез служебен адвокат Р. И. от САК касационна жалба, М. П. П. обжалва и моли да бъде отменено въззивно Решение № 836 от 07.02.2014 г. по в.гр.д.№ 5207/2013 г. на СГС, ГК, ІV „д” въззивен състав. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Кой следва да разпредели доказателствената тежест в производството, след като това не е направено от първостепенния съд ?”. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация В. М. Б. – П. е подала писмен отговор чрез адвокат К. Б. от САК, с който е заела становище, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Ответницата по касация К. К. Ш. – К. е подала писмен отговор като счита, че жалбата е неоснователна. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С обжалваното решение Софийският градски съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е отменил решение № ІІ-56-100 от 19.07.2012 г., поправено с решение от 12.03.2013 г. – и двете, постановени по гр.д.№ 60255/2010 г. по описа на Софийски районен съд, 56 състав, в обжалваните части, с които на основание чл. 34, ал. 1 ЗС е допуснато извършването на съдебна делба между В. М. Б. – П., К. К. Ш. – К. и М. П. П. на следните недвижими имоти: 1. АПАРТАМЕНТ № 15, находящ се в [населено място], [улица] - 10, [жилищен адрес] състоящ се от стая, хол, кухня, баня-клозет, със застроена площ от 64,11 кв.м., ведно с избено помещение № 8 с площ от 12,07 кв.м., при съседи: двор, М.М., коридор и Н.Б., ведно със съответна част от общите части на сградата и заедно с толкова от правото на строеж върху държавната земя, върху която е построена сградата (3,87 % ид.ч.) в УПИ ХVІ-за ЖС, кв. 128 по плана на СО - район „Л.”; 2. ТАВАНСКО ПОМЕЩЕНИЕ № 8, находящо се в [населено място], [улица] - 10, [жилищен адрес] с площ от 17,50 кв.м., при съседи: двор, А.Б., коридор и Н.Б., ведно със съответна част от общите части на сградата и заедно с толкова от правото на строеж върху държавната земя, върху която е построена сградата (0,89 % ид.ч.) в УПИ ХVІ-за ЖС, кв. 128 по плана на СО - район „Л.”, при квоти: 3/8 идеални части за В. М. Б. – П., 3/8 идеални части за К. К. Ш. – К., и 2/8 идеални части за М. П. П., като вместо това е допуснал на основание чл. 34, ал. 1 ЗС извършването на съдебна делба между В. М. Б. – П. и К. К. К. на описаните недвижими имоти при равни права (по ½ идеална част) за всяка една от двете и е отхвърлил като неоснователен иска за допускане на делба на същите имоти по отношение на М. П. П.. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че М. П. П. не е доказала твърдяната от нея пълна трансформация на лично имущество, тъй като не е установено, че стойността на отчуждения имот – дворно място от 661 кв. м., находящ се на [улица], в кв. 128, парцел XV, м.„Л.” по плана на [населено място] (в съответната част съобразно наследствените права на М. П. П.) покрива изцяло стойността на полученото от нея в обезщетение жилище. Въззивният съд е приел, че не е оборена презумцията на чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. (отм.), а по силата на чл. 103 от ПЗР на СК от 1968 г. (отм.) имотът е станал част от съпружеската имуществена общност на М. П. П. и съпруга й И. К. П.. Съответно - след смъртта на И. К. П. през 1993 г. М. П. П. е била собственик на ¾ ид.ч. от имота, от които ½ ид.ч. - на собствено основание поради прекратяване на СИО, както и ¼ ид.ч. - по наследствено правоприемство от съпруга й. Останалата ¼ ид.ч. е наследена от сина им К. И. П.. През 1997 г. М. П. П. дарила на сина си К. И. П. притежаваните от нея ¾ ид.части, с което се е лишила изцяло от участие в съсобствеността върху процесните имоти, поради което съдебната делба на същите следва да бъде извършена без нейно участие. По основанието за допускане на касационното обжалване: С т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК се прие, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба или отговора й страната се е позовала на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд е длъжен да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Видно от съдържанието на депозирания от М. П. П. отговор срещу въззивната жалба, подадена от В. М. Б. – П., касаторката се е позовала на неизпълнение на задължението на първостепенния съд по чл. 146 ГПК да изготви доклад, в който да разпредели доказателствената тежест относно твърдените от страните релевантни факти, за да са в състояние страните да предприемат съответните процесуални действия за попълване на делото с допустими и относими доказателства. Доколкото М. П. П. е била конституирана като страна по делото в хода на производството пред районния съд – след изготвяне на доклад по заявените с исковата молба на В. М. Б. – П. и с отговора на К. К. Ш. – К. твърдения и искания, както и след първоначалното (в о.с.з. на 06.12.2011 г.) даване ход на устните състезания пред първата инстанция, а допълнение към първоначалния доклад не е било изготвяно, то така заявеното в отговора на въззивната жалба оплакване за допуснати от районния съд нарушения във връзка с доклада се явява обосновано по смисъла на т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Независимо от наличието му, въззивният съд не е дал указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота на доклада и дадените указания, като по този начин е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По съществото на касационната жалба: Допуснатото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила се е отразило върху правилността на решението. В единственото съдебно заседание пред районния съд, проведено с участието на касаторката, последната е заявила, че целия апартамент с прилежащото към него таванско помещение (впоследствие обособено като самостоятелен обект) е придобит на лично основание, съответно – не е бил част от съпружеската имуществена общност на М. П. П. и И. К. П.. Отчитайки извършеното през 1997 г. дарение в полза на сина й К. И. П., касаторката е заела становище, че понастоящем притежава права в съсобствеността в размер на ¼ идеална част. Въпреки несъвместимостта между така заетата от М. П. П. позиция и тезата, застъпена в исковата молба на В. М. Б. – П. срещу К. К. Ш. – К. (която почива на разбирането, че имотът е бил част от съпружеската имуществена общност на М. П. П. и съпруга й И. К. П., като след смъртта на последния на 29.10.1993 г. сина им К. И. П. е придобил ¼ ид.ч. по наследство, а останалите ¾ ид.ч. – по силата на дарението от 1997 г.), районният съд не е указал на страните как се разпределя доказателствената тежест за обстоятелствата, имащи правопораждащо или правоизключващо значение за съсобствеността. Доколкото първостепенният съд е възприел становището на касаторката, същата не е имала интерес от въззивно обжалване, но в отговор на подадената от В. М. Б. – П. въззивна жалба обосновано се е позовала на допуснатото нарушение на чл. 146, ал. 1 ГПК, отстраняването на което е било в правомощията на въззивния съд. Обжалваното решение е постановено, без да са предприети дължимите от въззивния съд процесуални действия, наред с което са игнорирани и разясненията, дадени с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. Съгласно последното, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК (идентичен на чл. 483 ГПК, отм.), макар да не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, има за последица разместване тежестта на доказване, тъй като при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Случаят е именно такъв : касаторката се легитимира като изключителен собственик на имота въз основа на нотариален акт по чл. 483 ГПК (отм.) при налични по делото данни, че стойността на процесния апартамент (5 613 лв.) не надвишава размера на оценката на отчужденото от наследниците на майка й право на собственост (64 950 лв.), които обстоятелства, наред с поддържаното оспорване от страна на В. М. Б. – П., следва да бъдат съобразени при даването на указанията по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК. С оглед даване на надлежните указания, осигуряване възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими и допустими доказателства и събиране на същите при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, при което следва да се съобрази също, че на основание § 4 от ПЗР на СК от 1985 г. (отм.) и с оглед момента на прекратяване на СИО на М. П. П. и съпруга й И. К. П., приложение за случая биха могли да намерят правилата на СК от 1985 г., а не на СК от 1968 г. (отм.). На основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да разреши и въпроса за разпределението на отговорността за разноските в настоящото производство. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 836 от 07.02.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 5207/2013 г. по описа на СГС, IV „д” състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния Софийски градски съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: