Р Е Ш Е Н И Е № 208 гр. София, 12.12.2016 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: Галина Захарова Петя Шишкова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Божидар Джамбазов, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КНОХД № 877/16. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК по постъпила касационна жалба от подсъдимия И. Г. Л. срещу решение № 294/12.07.2016г., постановено по ВНОХД № 426/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 281/04.11.2015г., постановена по НОХД № 1644/2015г. по описа на Софийски градски съд. С атакуваните актове Л. е признат за виновен в това, че в периода от 22.04.2014г. до 18.06.2014г. в [населено място], в качеството си на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – полицейски орган, категория Г – инспектор ІІІ степен, старши разследващ полицай в РУ в СДВР в група „Разследване на криминални престъпления“ на сектор „Досъдебно производство“ към 09 РУП-СДВР, поискал дар (имотна облага), който не му се следва – парична сума в размер 2000 (ДВЕ ХИЛЯДИ) лева от Ц. Г. и на 18.06.2014г. приел от същия парична сума в размер на 500 лева, за да извърши действия по служба – да му съдейства, да не бъде привличан в процесуалното качество на обвиняем по ЗМ№1042/2014г. по описа на 09 РУП-СДВР, пр.пр.№17821/2014г. по описа на СРП, образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.194, ал.1 от НК, което съдействие се изразило в това, че изготвил писмено мнение по реда на чл.235 от НПК със становище до наблюдаващия прокурор от СРП по пр.пр.№17821/2014г. по описа на СРП, в което предложил наказателното производство по отношение на Г. да бъде прекратено и на същия да бъде наложено административно наказание на основание чл.218б, ал.1 от НК. На основание чл. 302, т.1, б.“а“, вр. чл.301, ал.1, пр.1, пр.2 и пр.5, вр.чл.54 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което е отложил за изпитателен срок от пет години, на глоба в размер 2000 лева и на лишаване от право за срок от пет години да работи като полицай в МВР. Постановено е връщането на веществените доказателства 10 броя банкноти с номинал 50 лева, общо 500 лева. В тежест на признатия за виновен подсъдим са възложени направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции. В касационната жалба са релевирани и трите основания по чл.348, ал.1 от НПК, без да са изложени доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Изтъква се, че действието по служба, което е следвало да бъде извършено е законосъобразно и по-късно наказателното производство се е развило именно чрез осъществяването му. Възразява се срещу анализа на част от доказателствата, свързан с установените следи от веществото, с което са белязани банкнотите по ръцете на Л.. В срока по чл.351 ал.3 от НПК е представено допълнително изложение от защитника на подсъдимия. С него се поддържа, че съдилищата не са установили съставомерност на деянието, тъй като не са обосновали действието по служба, което е следвало да се извърши и неговата противоправност. Изтъкват се обстоятелства, които според него са относими, но не са обсъдени от апелативния съд – развитието на наказателното производство срещу Г. и становището на експерта, че пренасяне на химическото вещество, с което са обработени парите е възможно и при ръкостискане. В съдебно заседание защитникът поддържа вече изложените писмено доводи, като предлага да бъде обсъдена и възможната провокация към подкуп. Представителят на прокуратурата предлага решението да бъде оставено в сила, а жалбата - без уважение. Счита, че събраните доказателства са еднозначни и обосновават надлежно изводите на съда. Възразява срещу претендираната с жалбата обвързаност между исканата и получена сума и развитието на процеса срещу Г. с аргумента, че обвинението е за подкуп, а не за престъпление срещу правосъдието. Самият подсъдим, редовно призован, не се явява пред касационната инстанция и не взима становище по съществото на делото. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Атакуваното решение следва да бъде отменено поради допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът е допуснал процесуално нарушение от категорията на абсолютните. Независимо че липсата на мотиви не е релевирана като основание в жалбата, ВКС разполага с правомощието да отмени въззивния акт, когато процесуалното нарушение е от посочените в чл.348, ал.3, т.2-4 от НПК. В мотивите на решението липсва самостоятелен анализ на доказателствата и извеждане на установената фактическа обстановка, предопределила правните изводи и изхода на делото. При това, далеч не става въпрос за безкритично възприемане на установените от първоинстанционния съд факти и извод на въззивния съд, че фактическата обстановка е правилно изяснена. В конкретния случай съществена част от акта изобщо не е изготвена от съда, а е извършено копиране с помощта на техническо средство. Съдържанието на цялата стр.4 и стр.5 до предпоследния абзац от решението на Софийски апелативен съд е очевидно привнесено без всякаква редакция и е напълно идентично със съдържанието на обвинителния акт, от първото споменаване на името на подсъдимия в първото изречение на обстоятелствената му част /стр.1/ до раздел „Доказателства“ на стр.3, както и с мотивите на присъдата от последния абзац на стр.1 до края на абз.2 на стр.3. Въззивният съд е пропуснал да изпълни и задълженията си за оценка на доказателствата по чл.14 ал.1 и чл.107 ал.5 от НПК. Вместо доказателствен анализ, акта съдържа единствено описание на приложените по делото доказателствени средства. По този повод в касационната жалба се релевира неправилната интерпретация на наличието на химическо вещество по ръцете на подсъдимия и по-конкретно пропускът да се изложат съображения за това, защо отхвърлят възможността веществото да е привнесено при ръкостискане. В тази връзка САС е посочил, че правилно не са кредитирани обясненията на Л., че не е пипал парите, тъй като били в противоречие със „свидетелски показания, писмените доказателствени средства и обективните находки по делото“. Не става ясно кои са тези доказателствени средства, а е следвало да бъдат посочени, тъй като приетите от съда факти се различават от обвинението. Обвинителният акт не съдържа твърдение, че Л. е докосвал банкнотите. Няма отговор на въпроса защо се отхвърля като възможна хипотезата за привнасяне на вещество при ръкостискане, още повече, че тя се основава на направените разяснения от страна на вещото лице. Вторият довод на касатора е за необсъждане на характера на действието по служба във връзка с последващото развитие на ДП № ЗМ 1042/14г. по описа на 09 РУ-МВР. Това оплакване е напълно основателно и е свързано с пропуск на съда да формулира ясно и точно волята си, като конкретизира действията по служба, за извършването на които подсъдимият е поискал и приел имотна облага. Въззивният съд е следвало да отстрани неяснотата в първоинстанционната присъда, чиито диспозитив гласи, че Л. поискал и приел парична сума, „за да извърши действия по служба – да съдейства на Г., да не бъде привличан в процесуалното качество на обвиняем, което съдействие се изразило в това, че изготвил писмено мнение по реда на чл.235 от НПК със становище до наблюдаващия прокурор, в което предложил наказателното производство да бъде прекратено на основание чл.218б, ал.1 от НК“. Недостатъците на тази формулировка са в няколко направления. Твърдението, че действието е по служба, предполага то да е част от регламентираните служебни функции на извършителя. Същевременно се споменава оказването на съдействие на свидетел, да не бъде привличан като обвиняем, което не е включено в правомощията на разследващите органи, определени в процесуалния кодекс. Подобно съдействие категорично е извън служебните функции на водещите разследване. Логически безсмислено е твърдението, че лицето, в чиято служебна компетентност е привличането на Г. като обвиняем, иска и получава пари, не за да не го привлече в това процесуално качество, а за да „съдейства да не бъде привличан“. Включването във формулировката на обвинението на израза „да съдейства“, особено във връзка с възможното прекратяване на наказателното производство, което е от компетентността на прокурора, сочи на съвсем различна правна квалификация – тази по чл.304б, ал.1 от НК. Неточност същесвува и поради обстоятелството, че непривличането на обвиняем би могло да бъде бездействие, но не и действие по служба. Описанието на последващото развитие на наказателното производство срещу Г. и по-точно изготвянето на мнение по реда на чл.235 от НПК, всъщност е действие по служба. По повод на него въззивният съд е следвало да съобрази обстоятелството, че изготвянето на писменото мнение предхожда получаването на парите и да прецени дали Л. е получил сумата „за да извърши“ или „загдето е извършил“ действие по служба. Не е отстранено и смисловото противоречие между диспозитива и мотивите на присъдата по повод изготвянето на писменото мнение за приложение на чл.218б от НК, което едва в мотивите е определено като част от състава на престъплението. При липсата на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, въззивният съд е следвало да отстрани недостатъците във формулировката на присъдата и да отговори на възраженията, направени пред него от защитника, касаещи наказателното производство, по което подсъдимият е извършвал разследване. Непълнотата на мотивите в тази връзка се изразява и в липса на отговор на изразеното становище от страна на подсъдимия и защитата за несъставомерност на деянието поради това, че действията по служба не са в нарушение на закона. Въззивният съд е следвало да формулира правни изводи по точното приложение на разпоредбата на чл.301, ал.1 от НК и да посочи какво е значението на незаконосъобразността на действията по служба за съставомерността на деянието по този текст. Въззивният съд се е поставил в невъзможност да даде аргументиран отговор на доводите на защитата, касаещи действието по служба, тъй като не е извършил дължимия анализ на доказателствата, установяващи за какво и за кого са били исканите и приети пари. Свързаните с това обстоятелство доказателствени средства са показанията на св.Г. и звукозаписите на проведените разговори между него и подсъдимия. Съдържащите се в тях данни са непротиворечиви и еднопосочни по въпроса, че през цялото време, още от срещата на паркинга до последната раздяла в автомобила, подсъдимият е твърдял пред Г., че парите са за „прокурорката“. Игнорирането на този факт от страна на съда по фактите е недопустимо. С оглед разпоредбата на чл.102 т.1 от НПК съдът дължи отговор на въпросите за начина, по който са поискани парите и за какво са поискани, както и въз основа на кои доказателства се установява това. Липсват формирани изводи по достоверността на показанията на св.Г. и отразеното в протоколите от ВДС в тази им част. В случай, че съдът приема, че св.Г. и записите от разговорите точно възпроизвеждат думите на Л., че „прокурорката“ иска парите, то следва да изрази становище относно истинността на това твърдение. Необходимостта от такова становище произтича от изискването за точно приложение на материалния закон. Ако бъде приет за установен фактът, че Л. е въвел в заблуждение Г., че „прокурорката“ иска парите, за да прекрати делото, то приложимият закон би бил друг. Различен би бил приложимият текст от НК и в случай, че Л. не е лъгал Г. по въпроса за кого и за какво са парите. По така поставените проблеми в края на стр.10 и началото на стр.11 от решението е записано, че обстоятелството, дали подсъдимият е възнамерявал да предаде част или цялата сума на друго лице, е ирелевантно, защото е разполагал с обективна възможност да упражни влияние. Подобна теза /крайно неясно формулирана/ няма как да бъде възприета, поради обстоятелството, че искането и получаването на облага, „за да упражни влияние при вземане на решение от длъжностно лице“ е елемент от състава на друго престъпление, при това по-леко наказуемо. Мотивите на решението страдат и от липса на надлежни правни изводи. Вместо запълване с конкретно съдържание на всеки един от елементите на приложения състав на престъпление, са направени кратки теоретични бележки за престъплението „подкуп“, при това съдържащи погрешни твърдения, като това, че престъплението е резултатно при форма на изпълнителното деяние „поискал“, а парите са средство за осъществяването му. С оглед констатираните съществени процесуални нарушения, обосноваващи необходимостта от връщане на делото за ново разглеждане, доводите за нарушение на материалния закон не следва да бъдат обсъждани, тъй като той може да бъде приложен правилно единствено спрямо факти, установени по надлежния ред. При новото разглеждане на делото, съдът следва да отстрани и други неточности в присъдата, която е постановена за деяние, представляващо продължено престъпление, осъществено от субект, съвместяващ всичките възможни длъжностни качества. Неточност е допусната на първо място във връзка с длъжностното качество на подсъдимото лице, обуславящо по-тежко квалифицирания състав на чл.302 т.1 б.“а“ от НК. По-тежко квалифициращият признак е въведен по повод субекти, които са длъжностни лица от една от посочените категории – заемащи отговорно служебно положение, полицейски орган, или разследващ полицай. Трите хипотези са предвидени в закона при условията на алтернативност, което се установява при граматическото тълкуване на текста от съюза „или“. Възможна е житейска ситуация, при която едно лице съвместява две или дори три от посочените качества. За съставомерността на деянието, обаче, е от значение само онова от тях, което му позволява при осъществяване на своите права и задължения да извърши конкретното действие по служба, за което е поискало и приело дар или облага, която не му се следва. Затова следва да се прецени дали възможността да извърши или да не извърши действието произтича от служебно положение на субекта, предоставящо му по-значителен обем права и отговорности поради йерархичната му позиция в органите на съдебната или изпълнителната власт, дали става въпрос за действие, включено в правомощията на полицейските органи с разпоредбите на ЗМвР и подзаконовите актове по приложението му, или се касае до действие по разследването, за осъществяване на което са компетентни разследващите органи по смисъла на НПК. Друга отстранима от въззивния съд неточност съществува по отношение на времето на извършване на инкриминираното деяние. В заключителната част на обвинителния акт се сочи, че престъплението е осъществено „в периода от 22.04.2014г. До 18.06.2014г.“. Л. е обвинен в извършване на формално престъпление с две форми на изпълнително деяние – поискал и приел. И в двата случая изпълнителното деяние се осъществява чрез конкретно еднократно действие, което следва да бъде индивидуализирано по време. В случай, че деецът осъществи две или повече различни форми на изпълнителното деяние, той извършва едно престъпление, и когато тези различни форми да не са реализирани едновременно. Субектът на наказателна отговорност с поведението си преследва една цел, умисълът включва определена субективна представа, напр. да поиска 2000 лева, а да приеме 500 лева, и действията му по служба са подчинени тъкмо на тази цел, обхваната от прекия умисъл. Реализацията на повече от една от формите на изпълнителното деяние не прави престъплението продължавано или продължено /в този смисъл вж. Р № 461/13г. ІІ н.о. на ВКС/. Твърдението, че Л. е осъществил престъплението в период от близо два месеца, от една страна създава неяснота по въпроса дали наказателната му отговорност не се ангажира по повод на някоя от формите на усложнена престъпна дейност, а от друга води до неопределеност в предмета на доказване по отношение на време и място на осъществяване на деянието. За законосъобразното провеждане на съдебното производство е необходимо то да започне отново от стадия, на който е възможно да бъдат отстранени допуснатите процесуални нарушения. В случая това е втората съдебна инстанция. Водим от горното и на основание чл.354, ал.3 т.2 от НПК, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 294/12.07.2016г., постановено по ВНОХД № 426/2016г. по описа на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.