ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 79
София, 05.04.2022 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа в закрито заседание на 27.09.2021 г. докладваното от съдията Христакиев т. д. № 2494 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Пий 1“ ЕООД срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд.
Ищецът „Бул-Гейт“ ЕООД оспорва жалбата.
По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които са уважени предявените две групи искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, основани на два отделни договора за заем.
За да постанови решението си съдът е споделил по реда на чл. 272 ГПК изложените от първоинстанционния съд мотиви, а именно, че на 23.05.2013 г. между страните е бил сключен договор, с който ищецът предоставил на ответника в заем сумата 32 000 лв. със задължение за връщането й в срок до 31.12.2013 г. за заплащане на съответна лихва. На 27.05.2013 г. бил сключен и втори договор за сумата 18 000 лв. със същия срок за връщане. Заетите суми били преведени от ищеца на ответника на 23 и 27 май 2013 г. На 15.07.2013 г. страните сключили допълнителни споразумения, с които се съгласили същите суми да се считат за капаро за сключване на бъдещи договори за продажба на недвижими имоти.
От правна страна първоинстанционният съд е приел, че допълнителните споразумения от 15.07.2013 г. нямат за последица новация на задълженията, с оглед предявените от ответника възражения, тъй като не е валидно възникнало ново задължение поради несключването на предварителни договори за продажба на недвижими имоти с необходимите реквизити, главно уговорки относно цената на имотите. Поради това задълженията на ответника за връщане на получените парични суми на основание договорите за заем не са били погасени, съответно предявените на това основание искове са основателни.
Допълнително въззивният съд е изложил и самостоятелни мотиви за неоснователност на оплакванията на жалбоподателя. Приел е, че никъде в споразуменията не е посочено изрично, че новиращото правоотношение е такова по предварителен договор за продажба, в който случай последиците на новацията биха били поставени под условие, несбъднало се и до този момент, поради което липсва новация на задължението за връщане на заема със задължение за прехвърляне на недвижим имот поради липсата на договор, сключен в изискваната от чл. 18 ЗЗД нотариална форма за действителност, която не може да бъде преодоляна и чрез приложение на правилото по чл. 293, ал. 3 ТЗ, отнасящо се само до обикновената писмена форма, но не и до квалифицираната нотариална форма за действителност.
Приел е по-нататък, че в процесните анекси не е било отразено съгласие за цена (определена или определяема), като е намерил за неоснователен довода на жалбоподателя, че предвид търговския характер на сделките заместването на съгласието за определяне на цената по предварителните договори е допустимо на основание прилагане по аналогия на разпоредбата по чл. 326, ал. 2 ТЗ. Последния извод е мотивирал със съображенията, че същата има за цел да улесни търговския оборот чрез заместване на съгласието на страните относно цената в случаите, когато сделката има за предмет родово определени вещи, чието количество в оборота позволява без особени затруднения да се извърши съпоставка с достатъчно други сделки по начин, който не буди съмнение, че страната е могла да формира конкретна представа за пазарната цена. Приел е освен това, че в конкретния случай индивидуализацията на имотите (само с площ, предназначение и идентификатор) е недостатъчна, за да се извърши преценка за сходство с други сделки и по този начин да се установи обичайната цена, заплащана по същото време при конкретните обстоятелства.
Касационната жалба е недопустима в частта относно главния иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, основани на договора от 27.05.2013 г. - за заплащане на главница в размер на 18 000 лв. и лихва за забава в размер на 5485,95 лв. Като сключен между търговски дружества договорът се явява свързан с упражняваното от тях занятие (съгласно презумпцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ и предвид липсата на твърдения и доказателства за оборването ѝ) и има характера на търговска сделка, което обуславя и търговския характер на делото. Поради това приложение намира установеният в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК праг за касационно обжалване от цена на иска в размер на 20 000 лв. Цената и на двата иска е под този праг, поради което и с оглед самостоятелността на исковете, като основани на отделен договор, различен от договора от 23.05.2013 г., в тази част въззивното решение не подлежи на обжалване, съответно касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част касационно обжалване не следва да се допуска.
Искането за допускане на касационно обжалване се обосновава с произнасяне на въззивния съд по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно „Приложим ли е чл. 326, ал. 2 от ТЗ към договорите за търговска продажба на недвижими имоти, както и към предварителните договори за търговска продажба на недвижими имоти, при които липсва уговорка за определена цена или уговорен начин за определяне на цена, т. е. може ли тази липса на цена при тези договори да бъде заместена с фикцията по тази разпоредба, в частност липсата на уговорена цена прави ли тези договори недействителни въпреки правилото на чл. 326, ал. 2 ТЗ?“.
Въпросът може да бъде приет за релевантен с оглед изложените от въззивния съд мотиви.
Независимо от това не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.
В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложените в тази насока аргументи – за преодоляване на създадената с конкретното въззивно решение, поради неточно тълкуване на закона, съдебна практика, както и предвид очевидните трудности на инстанционните съдилища да определят правилно приложното поле на чл. 326, ал. 2 ТЗ – не обосновават значение на въпроса по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009, а представляват аргументация на поддържаната от самия жалбоподател теза относно приложното поле на чл. 326, ал. 2 ТЗ, отречена с въззивното решение, т. е. оплаквания за неправилност на последното, които обаче са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. За пълнота следва да се посочи, че наличието на неправилна практика по смисъла на т. 4 от тълкувателното решение не може да бъде обосновавано със самото въззивно решение, както и че по никакъв начин не е обосновано общото твърдение за очевидни трудности за правилно определяне на приложното поле на разпоредбата.
Неоснователно е и позоваването на практика на ВКС в смисъл, че разпоредбата на чл. 326, ал. 2 ТЗ намира приложение и по отношение на други видове договори, освен търговската продажба, доколкото в разглеждания случай въззивният съд е основал изводите си относно приложното поле на чл. 326, ал. 2 ТЗ не върху правната природа на сделките, за които разпоредбата се отнася, а върху предмета – родово определени стоки.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и с оглед направеното искане и представените с отговора на жалбата писмени доказателства жалбоподателят дължи на ищеца разноски за касационното производство в размер на 3120 лв.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Оставя без разглеждане подадената от „Пий 1“ ЕООД касационна жалба срещу решение № 65/14.08.2020 г. по т. д. № 69/2020 г. по описа на Бургаски апелативен съд в частта относно исковете по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница в размер на 18 000 лв., заедно със законната лихва, и лихва за забава в размер на 5485,95 лв. на основание договор за заем от 27.05.2013 г. и прекратява касационното производство в същата част.
Не допуска касационно обжалване решение № 65/14.08.2020 г. по т. д. № 69/2020 г. по описа на Бургаски апелативен съд в останалата обжалвана част относно исковете по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница в размер на 32 000 лв., заедно със законната лихва, и лихва за забава в размер на 9752,82 лв. на основание договор за заем от 23.05.2013 г.
Осъжда „Пий 1“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Радой Ралин“ № 3, вх. В, ап. 1, да заплати на „Бул-Гейт“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], вх. Г, ап. 40, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 3120 лв.
Определението в частта относно прекратяването на производството подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните. В останалата част не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: