Р Е Ш Е Н И Е № 126 гр. София, 07 януари 2020 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 504 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. М. Т. срещу въззивно решение на Военно-апелативния съд № 4 от 11.05.2020, по ВНОХД № 2/20, с което е потвърдена присъда на Софийски военен съд № 42 от 6.11.2019, по НОХД № 48/19. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 2.02.2019 г, в [населено място], е причинил на Д. П. Д. средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота, с оглед на което и на основание чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от пет години, както и да заплати на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 5 000 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Процесът не е бил справедлив и безпристрастен, допуснато е нарушение на правото на защита на жалбоподателя. Анализът на събраните доказателства и доказателствени средства е извършен в отклонение от процесуалните изисквания, довело до извеждане на неверни изводи по релевантните факти. Безусловно са кредитирани показанията на св. Д. и на негови приятели, а са отхвърлени доказателствени източници, които ги оборват. Нарушено е изискването да се посочи на кои доказателствени средства е дадена вяра и по какви съображения. Въззивното решение е постановено при неизяснени фактически обстоятелства, от съществено значение за изхода на делото. Не е установено точното време на възникване на конфликта между подсъдимия и пострадалия и времето, когато жалбоподателят си е тръгнал към къщи, които обстоятелства имат отношение към изводите за авторството на деянието. Не са взети предвид показанията на св. М., че подсъдимият се е прибрал в дома си след полунощ, по време, докато е гледала по телевизията сериал, приключил в 0, 30 часа. Невярно са интерпретирани показанията на свидетелите С., въз основа на които е прието за установено кога / в колко часа / си е тръгнал пострадалият. Не са съобразени приобщените показания на св. Д., че си е тръгнал от фургона около 01, 30 часа. Неверен е доказателственият извод, че преди да напусне фургона, подсъдимият е отправил към пострадалия закана за саморазправа. Не са оценени показанията на св. Д., че се е заканил с нож срещу подсъдимия. Извън вниманието на съда са останали противоречията в показанията на св. Д. и неговите близки родственици, ползвани при формиране на доказателствените изводи. Превратно са оценени показанията на св. Д., св. П. и св. О., което е повлияло на правилността на изведените доказателствени изводи. Нарушена е процесуалната гаранция за невиновност на подсъдимия. На досъдебното производство е допуснато съществено процесуално нарушение, произтичащо от това, че данните в заключителното постановление относно цвета на велосипеда и на якето на извършителя, впоследствие са променени не по установения процесуален ред. Авторството на деянието е изведено въз основа на извода, че същата вечер подсъдимият е бил облечен с черно яке и се е придвижвал с велосипед. Не е съобразено това, че извършител може да бъде всяко друго лице в [населено място], което, към момента на деянието, е било облечено с черно яке и се е возело на велосипед. Неверен е изводът, че пострадалият е бил в безсъзнание, както и това, че му е причинена средна телесна повреда. Не са съобразени констатациите на св. Р., лекарят, провел първоначалния преглед св. Д., че симптомите могат да се дължат на пияното състояние на пациента. Не е взето предвид твърдението на св. Д., че пострадалият е бил в съзнание, какъвто факт е съобщен на служителя от телефон „112”. В нарушение на процесуалните правила е постановен отказ на съда да изслуша записа от диска, съдържащ разговора на св. Д. с дежурния оператор от телефон „112”. Не е взета предвид приложената по делото полицейска справка, че в близост до мястото на инцидента е имало масов побой. Неправилно е кредитирането на СМЕ, срещу която защитата е изразила възражение и е поискала Повторна Тройна СМЕ, но искането е оставено без уважение, с което е допуснато нарушение по чл. 13 НПК, както и по чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Останало е неизяснено дали е било възможно да настъпи смърт при пострадалия. Въззивното решение почива на предположения, липсва очевидец на деянието. Не е взето предвид обстоятелството, че непосредствено след деянието св. Д. не е посочил нападателя, а е уличил подсъдимия четири дена след инцидента. Не е изяснено поради какви обстоятелства съдът от първата инстанция е уважил искането на полицейските органи за създаване на полицейска регистрация на подсъдимия в масивите на МВР. При изследване на обстоятелствата, влизащи в предмета на доказване, е допуснато процесуално нарушение, доколкото липсват доказателства, които да обвързват жалбоподателя с престъплението, предмет на наказателното производство. Допуснато е нарушение и на материалния закон, което се отнася, както към наказателната част на присъдата, така и към гражданската такава. Не са обсъдени предпоставките за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление/такова по чл. 132 НК/, в която хипотеза е приложим чл. 78 а НК. Липсва деликт, поради което произнасянето по гражданския иск е незаконосъобразно. Допусната е явна несправедливост на наложеното наказание. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател не участва лично в касационното производство. Повереникът на гражданския ищец е подал писмено възражение срещу касационната жалба, с искане за оставянето й без уважение. Гражданският ищец и неговият повереник не вземат участие в производството пред настоящата инстанция. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Неоснователно се твърди, че при анализа на доказателствата и доказателствените средства е допуснато съществено процесуално нарушение, обусловило неверни изводи по релевантните факти. Въззивният съд е изпълнил задължението си да подложи на съвкупен анализ доказателствената маса, да посочи на кои доказателствени източници дава вяра и по какви съображения. Не може да бъде споделен довода, че липсва очевидец на деянието, тъй като такъв е пострадалият, възприел, че именно подсъдимият е лицето, което го е нападнало. Твърденията на св. Д. са последователни и еднозначни, подкрепени са от показанията на св. С. С., св. Л. С., св. К., присъствали по време на конфликта, предшестващ инцидента, както и от показанията на лицата, притекли се на помощ след деянието: св. Д., св. П. и св. О.. Съществено доказателствено значение имат показанията на св. Д., който е първото лице, озовало се на мястото на събитията, непосредствено след нанасянето на ударите спрямо пострадалия. Този свидетел е съобщил, че е видял оттеглянето на мъж, облечен с черно яке, управляващ велосипед, което съвпада с описанието на облеклото и начина на придвижване на подсъдимия, изводимо от показанията на свидетелите Л. и С. С., при които е гостувал същата вечер. Установено е, че преди нападението между подсъдимия и пострадалия е избухнал конфликт, който се е разраснал до такава степен, че се е наложило спорещите да бъдат убеждавани да прекратят разправията. Косвено в подкрепа на извода за авторството е съобщеното от св. Л. С., че е имал намерение да изпрати пострадалия до дома му, тъй като се е опасявал от нападение срещу него, но впоследствие се е отказал и св. Д. си е тръгнал сам. Не може да бъде споделен довода, че е налице противоречие в показанията на св. Д., св. П. и св. О., каквото липсва. Съобщеното от тях само привидно се различава, доколкото всеки от свидетелите е пристигнал по различно време на местопрестъплението, откъдето и възприятията им не са напълно идентични. Пръв на местопроизшествието се е озовал св. Д., който е видял лежащия на земята пострадал, окървавен и в безсъзнание, и се е опитал да го изправи, с което му е помогнал да дойде в съзнание. Това обяснява защо при появата на св. П. и св. О., човекът / св. Д. / вече е бил в съзнание и контактен. Вярно е, че св. О. е забелязал спрял наблизо автомобил, в близост до който били застанали младежи, но, доколкото е установено, че тяхното присъствие на мястото на събитията не е свързано с инкриминираното деяние, то на факта, че е имало такива лица, не може да се придаде друго доказателствено значение, различно от действителното. Обстоятелството, че при разговора с оператора от телефон „112”, е съобщено, че пострадалият е в съзнание, отговаря на обективната действителност, тъй като, към този момент, той вече е бил в съзнание. За изхода на делото обаче е от значение състоянието му непосредствено след деянието, а, въз основа на показанията на св. Д., озовал се първи на местопроизшествието, правилно е прието, че св. Д. е бил в безсъзнателно състояние. На следващо място, показанията на пострадалия са в унисон с показанията на св. Д., негова съпруга, поради което неоснователно се твърди, че между тях е налице противоречие. Вярно е, че същата нощ св. Д. не е съобщил на жена си кое е лицето, което го е нападнало, а е сторил това на следващата сутрин, но това не сочи на недобросъвестност от негова страна, а е израз на отношението му към инцидента, имащо връзка със здравословното му състояние, а именно: Непосредствено след деянието пострадалият е считал, че конфликтът му с подсъдимия, макар и ескалирал до нанасяне на побой, е приключил същата вечер, поради което не е отдал сериозно значение на получените травми. На следваща сутрин обаче, поради влошаване на здравословното му състояние, е споделил със съпругата си за станалото и с нейно съдействие е потърсил медицинска помощ, откаран е в здравно заведение, където след допълнителни прегледи и изследвания му е поставена окончателна диагноза. Ето защо, обстоятелството, че за стореното от подсъдимия е съобщено на следващия ден, не дискредитира показанията на св. Д. и не поражда съмнение в неговата добросъвестност. Неоснователно е становището на защитата, че определящо за характера на телесната повреда е медицинската находка, констатирана от дежурния лекар след откарване на пострадалия в звеното на „Бърза помощ”. Тогава е установено следното: „рана в тилната част на главата, рана по вътрешната повърхност на горната устна, рана в лявата половина на носната пирамида, охлузване в лявата слепоочна област и по средата на челото в неокосмената част”. В тази насока са и показанията на лекаря, провел прегледа: св. Р.. Когато обаче причинният процес е поставен с извършване на изпълнителното деяние, в случая, засягане на телесния интегритет на друго лице, деецът отговаря и за онези последици, свързани с влошаване на здравословното състояние на това лице, намиращи се в пряка и непосредствена причинна връзка с причинените му травми. Такъв е и инкриминираният случай. След нанесения му побой, на следващата сутрин, св. Д. е почувствал влошаване на състоянието си, което е наложило да бъде откаран в болнично заведение, където е бил лекуван и му е поставена окончателна диагноза: „Контузия на главата. Сътресение на мозъка”. С оглед на изложеното, не може да бъде споделен довода, че е налице противоречие в становището на дежурния лекар с това на медицинските специалисти, положили грижи за здравето на пострадалия в здравното заведение и съдействали за възстановяването му след получените травми. Не може да бъде споделен довода, че показанията на св. М. опровергават изведените доказателствени изводи, доколкото свидетелката е установила, че фактическия й съпруг/подсъдимият/ се е прибрал около половин час след полунощ. Това е така, защото предвид времето на нанасяне на побоя, е налице обективна възможност деецът да е излязъл отново и да е нападнал св. Д., което се е случило около час и половина след прибирането му в къщи. Изяснено е и обстоятелството, че жалбоподателят и семейството му са живели на улица, пресичаща кръстовището, където е бил нападнат св. Д.. На следващо място, не може да се счита, че не е отдадено дължимото доказателствено значение на съдържанието на разговора, проведен от св. П. с оператора на телефон „112”. Този разговор е интерпретиран в контекста на свидетелските показания на лицата, които са били на местопроизшествието и са възприели важни моменти от инкриминираните събития, който процесуален подход е в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК. Ето защо, вещественото доказателство: диск със запис на разговора по телефон „112”, правилно е оценен, съвкупно с гласните доказателства, изводими от показанията на св. Д., св. П., св. Д. и св. О.. Неоснователно се акцентира на обстоятелството, че пострадалият е посегнал към нож в отговор на отправена към него заплаха от подсъдимия, когато последният си е тръгвал от фургона. Този факт е съобщен от св. Д. на досъдебната фаза, а след прочитане на показанията му в тази част, е потвърдил истинността на казаното, което сочи, че свидетелят е добросъвестен и искрен. Посоченото обстоятелство обаче няма отношение към изводите за деянието и неговия автор, тъй като представлява елемент от разразилия се конфликт между дееца и пострадалия в неговата завършваща фаза, който / конфликт / окончателно е приключен в момента, когато жалбоподателят е напуснал фургона, тръгвайки към дома си. На следващо място, правилно е решен въпросът за времето, когато е осъществено деянието. То е определено, като е съпоставен момента, когато е постъпил сигнал на телефон „112”, и времето, когато участниците в конфликта са напуснали компанията. В тази насока са ползвани данните за регистрирано обаждане на телефон „112”, което се е случило в 02, 04 ч, и показанията на свидетелите С., че конфликтът е избухнал около 01, 00 часа, подсъдимият е напуснал фургона, около 01, 30 - 02, 00 ч, а пострадалият, около 02, 00 часа. Неоснователно е становището на защитата, че след като липсва точност в часа на нападението, не може да се счита, че е установен съществен елемент от деянието. Това е така, защото значим в доказателствен аспект е моментът на инкриминираното деяние, като е допустимо същият да бъде определен и във времеви интервал, какъвто, в случая, е установен. На следващо място, вярно е оценена СМЕ, отговорила на поставените въпроси по убедителен начин. Вещото лице е дало заключение, че на пострадалия са причинени травматични изменения в областта на главата: „рана в тилната част, рана по вътрешната повърхност на горната устна, рана в лявата половина на носната пирамида, охлузване в лявата слепоочна област и по средата на челото в неокосмената част”, обусловили разстройство на здравето, неопасно за живота, и „сътресение на мозъка, със загуба на съзнание”, довело до разстройство на здравето, временно опасно за живота. При изработване на заключението на вещото лице се предоставят събраните по делото доказателства, поради което при отговора на поставените въпроси, законосъобразно експертът е ползвал показанията на св. Д. за състоянието на пострадалия, за да посочи, че е налице „сътресение на мозъка, с изпадане в безсъзнателно състояние”. Авторът на СМЕ е посочил, че в подкрепа на този медицински извод, е и обективното състояние на пациента след деянието: нарушена координация, главоболие, световъртеж, гадене, нестабилна походка. Ето защо, изводът на съда, че се касае за средна телесна повреда, е верен и почива на правилна интерпретация на доказателствените източници. С оглед на повдигнатото обвинение за телесна повреда, извън предмета на доказване е изясняването на обстоятелството дали е било възможно настъпване на смърт при пострадалия, тъй като този въпрос би бил съществен при обвинение за опит за убийство. Неоснователно е възражението, че е имало необходимост от назначаване на Повторна или разширена съдебномедицинска експертиза, тъй като е верен изводът на съдилищата, че приетата СМЕ е отговорила пълно на поставените въпроси и не е възникнало съмнение в нейната изчерпателност, правилност или обоснованост. Ето защо, не може да бъде споделен довода, че отказът на съда да уважи доказателственото искане на защитата е довел до нарушение на чл. 13 НПК, тъй като съдът е изпълнил задължението си да попълни делото с необходимите доказателства, гарантиращи му разкриване на обективната истина. В жалбата се съдържа и твърдение за допуснато нарушение на правото на защита, на презумпцията за невиновност и правото на справедлив процес, в подкрепа на което липсва самостоятелна аргументация, извън недоволството на жалбоподателя от изхода на делото, откъдето следва, че така формулираното в общ вид оплакване / към което не са изложени конкретни съображения / не би могло да бъде обсъдено от настоящата инстанция. На следващо място, извън обхвата на касационната проверка е изясняване на обстоятелството дали на подсъдимия е направена полицейска регистрация във връзка с извършеното деяние, поради което доводът в тази насока не се налага да бъде коментиран. Що се отнася до твърдението за нарушения, допуснати на досъдебната фаза, не е допустимо същото да бъде релевирано с касационната жалба. Това е така, защото този въпрос е изчерпан в разпоредително заседание на първата инстанция, проведено от Софийски военен съд на 4.06.2019 г, по НОХД № 48/19, поради което е недопустимо да се навежда отново в касационното производство. На следващо място, верни са доказателствените изводи, че отговорността на жалбоподателя следва да се реализира за средна телесна повреда по основния състав, а не за такава по чл. 132 НК. Това е така, защото в доказателствен аспект е изяснено, че деецът не е бил в афектно състояние, което би дало основание за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление. В тази насока, от значение е следното: От една страна, от момента на приключване на конфликта между дееца и пострадалия, до момента на нападението, е изминало продължително време, което повлиява на емоционалното състояние на дееца, а афектното състояние по смисъла на закона следва да е налице към момента на деянието. От друга страна, за да се породи афектно състояние, следва, към момента на деянието, пострадалият да е осъществил някое от действията, попадащи в обхвата на чл. 132 НК, а такова, в случая, липсва. С оглед на изложеното, хипотезата на чл. 132, ал. 1, т. 2 НК се явява неприложима, а изводът на съда в тази насока е правилен и се споделя от настоящата инстанция. По изложените съображения, ВКС намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е налице и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Деянието е съставомерно по чл. 129 НК и такава е приетата по делото правна квалификация, откъдето следва, че материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде удовлетворено искането на подсъдимия за оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като това е възможно само при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които, в случая, не са налице. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. При определяне на наказанието е съобразена завишената степен на обществена опасност на деянието, изводима от обстоятелството, че на пострадалия са причинени травми по главата, която е уязвима част на човешкото тяло, което всякого крие риск от тежки последици за здравето на лицето. Като смекчаващо обстоятелство е оценено това, че възстановителният процес при св. Д. е протекъл плавно и в сравнително кратък срок. Като смекчаващо обстоятелство е съобразено и това, че деецът е бил емоционално повлиян от разразилия се същата вечер конфликт между него и пострадалия. В насока на смекчаване на наказателната отговорност са взети предвид данните за ниската степен на обществена опасност на дееца, изводими от чистото му съдебно минало, неговата ангажираност в редовете на българската армия и семейните му задължения като баща на две деца. При съвкупната преценка на обстоятелствата, имащи значение за наказателната отговорност, е приет превес на смекчаващите обстоятелства и е отдадено дължимото значение на отегчаващото такова, при което на жалбоподателя е наложено наказанието две години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от пет години. Настоящата инстанция счита, че наказанието е индивидуализирано в съответствие със законовия критерий за справедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК, откъдето следва, че оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не може да бъде споделено. Инкриминираното деяние, освен че съставлява престъпление, покрива и признаците на деликт по чл. 45 ЗЗД, поради което законосъобразно е прието, че следва да бъде ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимия. В тази насока е взето предвид, че в резултат на инцидента пострадалият е претърпял неимуществени вреди, които следва да бъдат репарирани със сумата 5 000 лв, която е определена в съответствие с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Ето защо, неоснователно се твърди, че е допуснато нарушение на закона при произнасянето по гражданската отговорност, а искането за редуциране на присъденото обезщетение за вреди е неоснователно и като такова не може да бъде уважено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и не може да бъде уважена. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Военно-апелативен съд № 4 от 11.05.2020 г, по ВНОХД № 2/20. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: