1 Р Е Ш Е Н И Е № 250 гр.София, 30 юни 2015 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на трети юни две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1236/ 2015 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 441/ 30.03.2014 г. по настоящето дело по жалба на Областен управител на област П., като субституент на Държавата, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 749 от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 1108/ 2014 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против И. К. И. и Р. С. И. искове за установяване на нищожността на договор за замяна на недвижим имот, сключен на 28.07.2008 г. между министъра на земеделието и храните, от една страна, и И. К. И. (по време на брака му с Р. С. И.), от друга, с който Държавата предоставя в собственост на И. К. И. земеделска земя – поземлен имот № 38950.54.6 по КККР, НТП – изоставени трайни насаждения, с площ 152,882 дка. Отхвърлени са и евентуално предявените искове за разваляне на този договор и исковете за осъждане на ответниците да върнат на Държавата полученото по него. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос има ли характер на публична държавна собственост недвижим имот, предоставен на ведомство за изпълнение на функциите му и представляващ „съоръжение за поддържане на пътища”. Върховният касационен съд вече е уеднаквил по реда на чл.290 ГПК съдебната практика по въпроса кога държавната собственост върху имот, предоставен на ведомство, има публичен характер. В решение № 403/ 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024/ 2008 г., I г.о., ВКС, е прието, че публичната собственост се отличава от частната по субектите на тази собственост и по предназначението на вещите: публична собственост имат само субектите, които упражняват властнически правомощия, но само по отношение на вещи, които служат за удовлетворяване на обществени интереси. Статутът на имотите като публична държавна собственост не се определя от това, дали за тези имоти има издаден акт за публична държавна собственост или не, а от това, дали служат за изпълнение на функциите на съответното държавно учреждение - за упражняване на предоставените му властнически правомощия. Ако предоставеният на държавно учреждение имот не се ползва за удовлетворяване на обществени интереси, нито за упражняване на властническите правомощия на учреждението, той не е публична държавна собственост. В същия смисъл е и обвързващото тълкуване, дадено в решение № 61/ 26.05.2014 г. по гр.д.№ 7685/ 2013 г., ІI г.о. на ВКС. В него е прието, че дори за един държавен имот да е съставен акт за публична собственост, съдът не е обвързан да приеме че собствеността е публична. Той сам формира правен извод за характера на собствеността по вътрешно убеждение, с оглед на всички доказателства по делото и разпоредбите на закона. Предвид така установената практика, на постановения в настоящето производство въпрос следва да се отговори по следния начин: Недвижим имот, предоставен на ведомство за изпълнение на функциите му и представляващ „съоръжение за поддържане на пътища”, е публична държавна собственост тогава, когато се ползва като такова съоръжение от ведомството с оглед осъществяване на дадените му в интерес на обществото правомощия. Ако имотът не се ползва като „съоръжение за поддържане на пътища” за удовлетворяване на обществения интерес, нито е необходим за осъществяване на властническите правомощия на ведомството, на което е предоставен, той не е публична собственост. С оглед така приетото по въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, въззивното решение е правилно. В него е прието, че имотът би бил публична собственост, само ако служи за осъществяване на функциите на държавни учреждения, а в настоящия случай никое държавно учреждение не го ползва реално. Имотът не се е ползвал като „съоръжение за поддържане на пътища”, а към момента на замяната е съставлявал земя с изоставени трайни насаждения и поради това не съществува пречка да бъде заменен по реда, предвиден за разпореждане с имоти – частна държавна собственост. Изводът е законосъобразен. По делото е установено, че с решение на Комисия по чл.7 от Правилник за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда (отм.) през 1955 г. са отчуждени в полза на държавата за нуждите на Главно управление на пътищата (направа на кантони) земеделски земи в землището на [населено място]. С договор от 26.10.1960 г. ТКЗС „В. К.” – гара Б. предава на Окръжно пътно управление (О.) – П. собствения си разсадник, включващ терен и сгради с площ около 305 дка, а О. предава на ТКЗС други земи с площ около 270 дка. Така полученият от О. имот е актуван като държавен с акт за държавна собственост № 1780/ 27.08.1987 г., в който е посочено, че същият се предоставя за управление на Окръжен пътен комбинат – П.. С решение на Поземлена комисия (ПК) при [община] № 083/ 05.11.1993 г. е признато правото на О. – П. на възстановяване на земеделска земя с площ 196,440 дка в землището на [населено място], с план за земеразделяне. Със следващо решение (№ А08В/ 27.10.1994 г.) въз основа на влязъл в сила план за земеразделяне на О. – П. е възстановена собствеността върху имот № 54001 с площ 196,440 дка. В уведомително писмо изх.№ 37-00-986/ 22.04.1996 г. на Поземлена комисия – М. е посочено, че имот 54001, възстановен на О. – П. с решението от 27.10.1994 г., следва да се раздели на два имота, съответно със застроените площи (16,981 дка) и незастроените площи (152,882 дка), като вторият се възстанови на М.. Със заповед № УЗ-00-235/ 03.10.1996 г. министъра на земеделието и хранителната промишленост наредил, въз основа на чл.17 ал.8 т.2 ЗСПЗЗ и поради констатирана в протокол № 99/ 09.09.1996 г. явна фактическа грешка в плана за земеразделяне, същият да бъде изменен, включително касателно масив 54. О.-П. е уведомено за започналата процедура по изменяне във влезлия в сила план за земеразделяне, включително досежно предоставения му имот 054001. С констативен протокол от 02.06.2004 комисия на ОСЗГ М. препоръчала преработване на картата на възстановената собственост в землището на [населено място], включително като се отдели разсадника от имот № 054001 в отделен имот, поради допуснати съществени грешки и непълноти при геодезическото заснемане. На същата дата е взето решение имот № 54001 да бъде разделен на имоти с номера 054002 (152,882 дка), който се възстановява на Държавен поземлен фонд (Д.) и 054003 (16,861 дка). В последния имот са разположени сградите, използвани от О. и той не е предмет на спора. Новообразуваният имот № 054002 е разделен на имоти с номера 054004 (1,952 дка) и 054005 (150,930 дка) и е образуван имот № 054006 (общо с площ 152,882 дка) от обединяването на имоти с номера 054005 (150,930 дка), 000524 (0,785 дка) и 000556 (1,167 дка), като новообразувания имот е получил идентификатор № 38950.54.6. (по одобрени със заповед от 06.12.2007 г. кадастрална карта и регистър за землището на [населено място]). Именно този имот е предмет на оспорения в настоящето производство договор за замяна и както е видно от горепосоченото, той попада във възстановения с решението на ПК от 27.10.1994 г. на О. имот № 54001, с изключение единствено на 1,952 дка (площите на имоти № № 000524 и 000556, придадени в имот № 054006). С оглед цялата площ на имота (152,882 дка), разликата е незначителна, поради което следва да се отхвърлят възраженията на ответника, че замененият имот е различен от този, който е възстановен на О.. За идентичност не може да се говори, но разлика от 2 дка при съвпадане на 150 дка от площта и границите на имотите не може да обоснове извод, че се касае за два различни имота. В протокол от 01.06.2007 г. на Общинска служба по земеделие и гори (ОСЗГ) М. е обективиран резултат от оглед на спорния имот (тогава с номер 054002), в който е посочено, че същият е зает от прорасли дървета и храсти и не се използва. В същия протокол е отразено решение на комисията за промяна на начина на трайно ползване на имота от „съоръжение на транспорта” в „изоставена територия за трайни насаждения”. На същата дата е издадено решение № Д., с което на Д. се възстановява правото на собственост върху имот № 054006 по картата на землището на [населено място] – изоставени трайни насаждения. В протокол от 16.10.2007 г. на ОСЗГ – М. отново е удостоверено, че в имота има дървета и храсти, които са прораснали и изоставени от години. С договор от 28.07.2008 г. държавата, чрез министъра на земеделието и храните, отстъпила на И. К. И. (по време на брака му с Р. С. И.) собствеността върху имот № 38950.54.6, с начин на трайно ползване „изоставено трайно насаждение” и с площ 152,882 дка, в замяна на осем ниви в района на [населено място]. С нотариален акт от 30.09.2008 г. (№ 40, т.V, рег.№ 6376, н.д.№ 825 на нотариус рег.№ 472) И. К. И. и съпругата му продали придобития чрез замяната имот на три физически лица за сумата 120 000 лв. Със заповед от 20.01.2010 г. е изменена кадастралната карта за землището на [населено място], с което имотът е разделен на четири нови имота. Извършената на 28.07.2008 г. замяна между държавата и ответниците не е нищожна поради противоречие със закона (чл.7 ал.1 ЗДС), защото имотът, който държавата е отстъпила, към този момент не е бил със статут на публична държавна собственост. С такъв статут се ползват вещите, предоставени на държавни учреждения и ведомства за изпълнение на функциите, които са им възложени със закон и които се осъществяват в интерес на обществото. Когато вещите не служат за удовлетворяване на обществения интерес, с оглед който ведомството е оправомощено да осъществява определени действия, те не са публична собственост. В случая замененият имот е бил със статута на държавна собственост, но не и публична такава, поради което заменянето му срещу други имоти не противоречи на забраната по чл.7 ал.1 ЗДС. Установиха се твърденията на ищеца, че същият имот, който е предмет на договора за замяна, е отчужден през 1995 г. (в съответствие с действащото тогава законодателство) за нуждите на Главно управление „Пътища”. Имотът е разположен в масив № 54 на землището на [населено място] и впоследствие е получил номер 054001 по плана за земеразделяне. За него е съставен акт за държавна собственост, който не е оспорен, а няма й спор по въпроса, че имотът е ползван от О. – П. като разсадник. Като съоръжения за поддържане на пътищата са ползвани сградите в имот № 054003 (част от имот 054001 г., впоследствие обособена като самостоятелен имот), който не е спорен в настоящето производство. Останалата част от имот 054001 не е изгубила характера си на земеделска земя, макар държавна собственост, и именно като такава тя е възстановена на О. – П. с решение на ПК М. от 27.10.1994 г., въз основа на план за земеразделяне. Този план обаче впоследствие е изменен при условията на чл.17 ал.8 ЗСПЗЗ поради явна фактическа грешка, касаеща и масив 54 (включително възстановеният на О. – П. имот № 054001). По силата на чл.34в от ЗСПЗЗ, в този случай решението от 27.10.1994 г., доколкото възстановява собствеността върху имот, засегнат от преработката на плана, се счита обезсилено по право. Не могат да бъдат възприети доводите на ищеца, че след като има стабилен административен акт в негова полза (със статут на титул за собственост), ПК М. не е имала право да издава последващо решение за същия имот с оглед причисляването му към Д.. С измененията в разпоредбата на чл.24 ал.2 ЗСПЗЗ от 1996 г. е уредено запазването на държавната собственост върху земеделските земи, предоставени на Министерство на транспорта (О. е ведомство в неговата структура), доколкото земите са необходими за тяхната дейност и то само до размер, съответстващ на основната им дейност. Размерът се определя от Министерство на земеделието след вземане на мнението на заинтересованите ведомства. В тази хипотеза няма спор за собственост. При всяко положение собствеността е на държавата, а спор може да има само за това, кому имотите са предоставени за ползване, респективно – дали има основания за включването им в Д.. Компетентен орган да определи в какъв размер съответните ведомства запазват предоставеното им управление върху възстановените земи, е министерство на земеделието и храните (не министъра). С оглед уредбата на правомощията на органите на поземлената собственост по глава ІV ЗСПЗЗ (редакция към момента на издаване на съответните административни актове), следва да се приеме, че именно Поземлените комисии (впоследствие Общински служби по земеделие и гори) са органите, компетентни да определят каква част от възстановените на държавата земеделски земи трябва да остане за управление от ведомствата по чл.24 ал.2 ЗСПЗЗ. Другата част се причислява към Д. и се управлява в съответствие с правомощията на органите за поземлената собственост, които могат да извършват и разпоредителни сделки при условията на закона. Ето защо действията на ОСЗГ М. по разделянето на имот 054001 на два имота и издаване на решение за възстановяване на новообразувания имот 054002 на Д. не съставляват издаване на втори титул за собственост на един и същ имот, а съставляват осъществяване на правомощията на орган на поземлената собственост по чл.24 ал.2 ЗСПЗЗ да определи каква част от земята ведомството използва за осъществяване на правомощията си и поради това запазва управлението й. Неоснователно касаторът поддържа, че действията на ОСЗГ не могат да му се противопоставят, тъй като са извършени без предвиденото в чл.24 ал.2 ЗСПЗЗ съгласуване с МРРБ, като заинтересовано ведомство. Издадените от ОСЗГ актове по чл.24 ал.2 ЗСПЗЗ са административни и касаторът може да ги оспорва инцидентно само с оглед тяхната нищожност. Те не биха породили действие само ако страдат от особено тежък порок, но не и на всички основания за отмяна на незаконосъобразни административни актове. Нарушаването на съдопроизводствените правила, по които актът е следвало да бъде издаден, води до унищожаемост на същия, но не и до нищожността му. Ако унищожаем административен акт не е оспорен пред съд и отменен, той поражда присъщите му правни последици, дори ако има нарушения в процедурата по издаването му. Касаторът не твърди отмяна на актовете, с който е определена достатъчната за осъществяване на функциите на О. - П. земеделска земя и с които оставащата земя е причислена към Д.. Тези актове не са нищожни и поради това го обвързват. Неоснователни са и доводите, че Поземлените комисии (съответно ОСЗГ) не могат да променят предназначението на имоти, които са публична държавна собственост. Както съдът посочи, земеделските земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, не биха могли да имат поначало статут на публична държавна собственост – те не са сред изброените в чл.2 ЗДС. Когато имотите, предоставени на ведомства за изпълнение на функциите ми, съставляват земеделски земи, приложимият закон е ЗСПЗЗ, а не ЗДС, съгласно принципа „специалният закон изключва прилагането на общия”. И ЗСПЗЗ, и ЗДС уреждат статута на имоти, предоставени на ведомства за осъществяване на функциите им. ЗДС е общият закон, той урежда статута на всички имоти – държавна собственост, а ЗСПЗЗ е специалният закон, защото урежда статута само на един вид държавни имоти – земеделските земи, доколкото са предоставени на ведомства за изпълнение на функциите ми. След като чл.24 ал.2 ЗСПЗЗ изрично постановява, че ведомствата запазват само част от земеделските земи, предоставени им за управление в обществен интерес с оглед правомощията им, то това е приложимата за случая норма. Същата норма предоставя в правомощие на органите на поземлената собственост да определят каква част от земите запазват ведомствата. Те са материално компетентния да вземе това решение орган и издадените от ОСЗГ актове, каква част от стария имот 054001 не е необходима за осъществяване функциите на О. П., са валидни и са произвели действие. Касаторът обосновава иска си и с влязлото в сила решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 1789/ 2012 г., с което същият имот е счетен за публична държавна собственост. Доводът не може да бъде споделен, защото решението по посоченото дело не съответства на установената от ВКС съдебна практика и защото то няма сила на пресъдено нещо по отношение на ответниците в настоящето производство. С решението по гр.д.№ 1789/ 2012 г. е признато за установено в отношенията между държавата и [фирма], П., че имотът е собственост на държавата. И. и Р. К. не са били страни в това производство, нито са правоприемници на [фирма], П., поради което постановеното решение не може да им бъде противопоставено. По изложените съображения съдът намира, че няма основания за обявяване на договора за замяна за нищожен и предявеният иск следва да бъде отхвърлен, съответно и искът за връщане на даденото въз основа на договора. При това положение се налага произнасяне по евентуално предявения иск за разваляне на договора предвид неизпълнение на задълженията на ответника К. да не раздробява имота чрез разпоредителни сделки за срок 10 години от извършване на замяната. Този иск също е неоснователен, тъй като ответникът не е раздробил имота. Той и съпругата му са отчуждили целия имот около месец след сключване на договора за замяна, като забрана за такова отчуждаване в договора не е предвидена. Продажбата на целия имот не е действие по раздробяване на имота на части, независимо колко на брой са купувачите. Имотът остава един, само титулярите на правото на собственост върху него са повече от един. Това, че след отчуждителната сделка новите собственици са предприели действия по разделяне на имота, не може да бъде вменено в отговорност на ответника. Той отговаря само за собствените си действия, а не и за действията на неговите правоприемници. Що се касае до обстоятелството, че заменяният държавен имот е бил обект на спор за собственост между държавата и трето лице, противно на декларираното в чл.5 на договора за замяна, това в никакъв случай не съставлява неизпълнение на задълженията на ответника като страна по договора. Неизпълнение има, но то е от страна на държавата. В този случай право да иска разваляне на договора би имал ответника, който се явява изправна страна по него. Неизправната по договора страна обаче няма потестативното право да развали договора, позовавайки се на собствената си неизправност. Никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Предвид изложеното обжалваното въззивно решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Неоснователно е и оплакването на касатора, че присъденото с него адвокатско възнаграждение е прекомерно и следва да бъде намалено. Фактическата и правната сложност на делото са значителни и платеното от ответниците адвокатско възнаграждение за защита по него, в размер 3 453 лв, не е прекомерно. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 749 от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 1108/ 2014 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: