Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №. 230   София, 03.02.2010 година     В   И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А                Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и девета година в състав:                                                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:    ВАНЯ АЛЕКСИЕВА                                            ЧЛЕНОВЕ:     МАРИЯ СЛАВЧЕВА                                                                                 ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА         при  участието на секретаря  Лилия Златкова в присъствието на  прокурора изслуша докладваното  от  съдията М.Славчева  т.дело №  52/2009 г.   Производство по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. на о. срещу въззивно решение № 115 от 27.06.2008 г. по гр.д. № 159/2008 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 83 от 18.02.2008 г. на Варненския окръжен съд по т.д. № 810/2007 г. в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора иск срещу “С. на спортните к. Черно море”, гр. В. за заплащане на обезщетение за ползване на имоти, предмет на договори за наем № 2* от 31.10.1997 г., № 2* от 29.09.1997 г. за периода 23.10.2003 г. до 21.01.2006 г. общо за сумата 25 089.06 лв., както и кумулативно съединение иск по чл.86 ЗЗД за сумата 22 809.06 лв., а в останалата отхвърлителна част решението е оставено в сила. В касационната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на решението поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения – основания за отмяната му като неправилно по чл.281, т.3 ГПК. Ответникът по касация “С. на спортните к. Черно море” изразява становище за неоснователност на наведените с нея отменителни основания. С определение № 528 от 13.08.2009 г. настоящият състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 ГПК, приема следното: От доказателствата по делото се установява, че между М на о. и С. с обществено полезна дейност “С. за с. к. Черно море”, гр. В. са сключени два срочни договора, по който М. предоставило на съконтрахента си ползването на два имота - публична държавна собственост. Съгласно т.14 от договорите за периода, през който наемателят продължи да ползва имотите и след тяхното прекратяване последният дължи на наемодателя петкратния месечен наем. Наемателят по договорите продължил да заема процесните имоти въпреки изричното противопоставяне от страна на наемодателя, което обусловило правния интерес на министерство на о. да предяви в обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.236 ал.2 ЗЗД, чл.92 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, които са предмет на настоящето дело. В съобразителната част на въззивното решение е посочено, че наемодателят не е доказал предаването на държането на имота по единия от договорите, че за част от периода наем не се дължи, тъй като с Решение на МС имотът е предоставен от МО на М. на правосъдието и уважил иска частично по втория договор за период, който не е погасен по давност, но по съображения, че искът е предявен на основание чл.236 ЗЗД е отказал да присъди претендирания петкратен размер на наема по т.14 от договора, тъй като същата имала характера на неустоечно съглашение. Решението е незаконосъобразно. При тълкуване на т.14 от договорите за наем при условията на чл.20 ЗЗД се налага извода, че уговорената санкция в размер на петкратния наем за периода, през което наетия имот е бил зает от наемателя след прекратяване на договора по правната си същност е неустойка, която не се дължи еднократно, а ежемесечно през периода на ползвания без основание имот. Аргумент в подкрепа на този извод е разпоредбата на чл.236 ЗЗД, според която ако наемателят продължи ползването на наетата вещ въпреки противопоставянето на наемодателя, както е в разглеждания случай, той дължи обезщетение. Няма пречка, с оглед на установената с чл.9 ЗЗД договорна автономия страните отнапред да уговорят размера на това обезщетение под формата на неустойка, както това е направено в т.14 от процесните договори. Тази неустоечна клауза освобождава наемодателя да установява размера на обезщетението, което му е дължи за периода на лишаването му от ползване на имота, тъй като то е уговорено отнапред под формата на неустойка. В този смисъл е и постоянната съдебна практика на ВКС и на съдилищата, която в случая не е съобразена от въззивният съд при постановяване на обжалваното решение. Ето защо обжалваното въззивно решение като неправилно следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато на друг състав на въззивният съд на основание чл.293 ал.3 ГПК предвид обстоятелството че се налага извършване на нови съдопроизводствени действия по определяне конкретния размер на дължимото обезщетение с оглед релевираното на основание чл.111 б.”б” ЗЗД възражение за погасителна давност, както и на размера на мораторната лихва при съобразяване на отправените от ищеца покани до ответника, вкл. и тази с писмо изх. № 22-02-284/05.08.2004 г. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение   Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ решение № 115 от 27.06.2008 г. по гр.д. № 159/2008 г. на Варненския апелативен съд. ВРЪЩА делото на друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: