Р Е Ш Е Н И Е № 8 гр.София, 22.06.2022г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева със секретар Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2144 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. П., [населено място], срещу решение № 145/16.07.2020 г., постановено по в.т.д. № 8/2020г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 124/07.10.2019 г. по т.д. № 33/2019 г. на Добрички окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], на основание чл.288, ал.12, във връзка с ал.1, т.2, б. „а“ КЗ /отм./, във връзка с чл.45 ЗЗД сумата от 137 202,29 лв., представляваща, присъдено с влезли в сила съдебни решения по гр.д. № 13819/2012 г. на Софийски градски съд и гр.д. № 1545/2015 г. на Софийски апелативен съд и изплатено на законен наследник на починало при ПТП лице, обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба по т.д. № 33/2019 г. на Добрички окръжен съд – 08.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон относно определяне отговорността на делинквента, обхвата на регресното право на фонда, присъдените законни лихви и отхвърленото възражение за погасителна давност. Ответникът оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І т.о., след като разгледа касационната жалба, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че вследствие на причиненото от водача на лек автомобил В. И. П. ПТП от 08.09.2011 г. е настъпила смъртта на А. В. Д., като по силата на влезли в сила съдебни решения по гр.д. № 13819/2012 г. на СГС и гр.д. № 1545/2015 г. на САС Гаранционният фонд е изплатил на законния наследник на починалата сумата от 137 202 лв. – главница, лихви и разноски. Счел е за неоснователно релевираното от В. И. П. оплакване относно липсата на правно основание за изплащане на обезщетението от Гаранционен фонд, а не от ЗАД „Алианц България“ АД. Констатирал е, че ответникът е имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „Алианц България“ АД, със срок на покритие 23.10.2010 г. – 22.10.2011 г., при застрахователна премия, платима на две вноски, съответно до 22.10.2010 г. и до 22.03.2011 г., както и че е платена само първата вноска. Съобразявайки уговореното в застрахователната полица, че при неплащане или непълно плащане на дължими вноски застраховката се прекратява автоматично към 24.00 часа на петнадесетия ден, считано от датата на падежа, както и неплащането на втората вноска, въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл.202, ал.1, изр.2, пр. последно КЗ /отм./ относно прекратяване на договора от застрахователя поради неплащане на пълния размер на разсрочена вноска от застрахователната премия. Изложил е съображения, че на основание чл.202, ал.2, изр.2 КЗ /отм./ писменото предупреждение от застрахователя за прекратяване на договора се счита за връчено по силата на закона. Посочил е, че застрахователят е изпълнил задължението си да уведоми Информационния център на Гаранционен фонд относно прекратяването на застрахователния договор на 27.04.2011 г. Посочил е още, че в мотивите на влязлото в сила решение по гр.д. № 13819/2012 г. на СГС изрично е прието, че застрахователният договор е прекратен преди настъпване на процесното ПТП, като е изтъкнал, че този правопораждащ юридически факт е обхванат от силата на пресъдено нещо на решението и не може да бъде пререшаван в настоящото производство. С оглед на това въззивният съд е заключил, че към датата на ПТП – 08.09.2011г. ответникът е управлявал процесния автомобил без валидна действаща задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Решаващият състав е приел за неоснователно и оплакването относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Посочил е, че В. И. П. е следвало да релевира възражението си в производството по гр.д. № 13819/2012 г. на СГС, предвид участието му като трето лице – помагач на ответното застрахователно дружество; в настоящото производство възражението е преклудирано и не се дължи произнасяне по него, както и че не се твърди хипотезата на чл.223, ал.2 ГПК, според която подпомаганата страна умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства. По отношение на оплакването на ответника, че не дължи повторно заплащане, тъй като е изпълнил задължението си спрямо наследника на пострадалата по силата на постигнато споразумение, въззивният съд е изтъкнал характера на исковата претенция – регресен иск на заплатилия застрахователно обезщетение Гаранционен фонд, чийто размер е определен с влезли в сила решения по гр.д. № 13819/2012 г. на СГС и гр.д. № 1545/2015 г. на САС. Изложил е съображения, че съгласно чл.288 , ал.12 КЗ /отм./ от момента на плащането за Гаранционен фонд възниква правото на регресно вземане спрямо делинквента до размера на платеното, както и че на основание чл.223 ГПК Велико И. П., в качеството му на трето лице – помагач, е обвързан от мотивите на влязлото в сила решение. Апелативният съд е преценил като неоснователно и оплакването относно присъдените лихви върху таксите, разноските, адвокатските възнаграждения и главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им плащане. Изложил е съображения, че тези плащания представляват разходи за определяне и изплащане на обезщетението, които формират цялото вземане на Гаранционен фонд по смисъла на чл.288, ал.8 КЗ /отм./ и са за сметка на виновния водач, поради липса на хипотезата на чл.288, ал.1, т.1 и ал.2 КЗ /отм./, като на основание чл.288, ал.12 КЗ /отм./ същите се включват в регресното право на фонда. Посочил е, че падежът на вземането настъпва с изтичането на едномесечния срок по чл.288, ал.14 КЗ /отм./ от получаване на регресната покана от делинквента, като след тази дата последният изпада в забава, за която дължи законна лихва. С оглед на това въззивният съд е заключил, че такава законна лихва се дължи от постъпването на исковата молба в съда – 08.02.2019 г. Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност относно вземането за главница и лихви за забава. Изтъкнал е, че регресното вземане на Гаранционен фонд е ново вземане с единен характер, поради което за всички негови елементи тече една и съща погасителна давност. Съобразил е практиката на ВКС по въпроса за погасителната давност спрямо регресните суброгационни искове на застрахователя и Гаранционен фонд, съгласно която давността е петгодишна и започва да тече от момента, в който застрахователят, респ. Гаранционният фонд изплати обезщетенията на правоимащите лица. С оглед на това и предвид обстоятелството, че обезщетението като цяло е изплатено през декември 2015 г., въззивният съд е заключил, че към момента на предявяване на иска – 08.02.2019 г. общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД не е изтекла. С определение № 60449/12.07.2021г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по уточнения от настоящия съдебен състав въпрос относно обхвата на регресното право на Гаранционен фонд по чл.288, ал.12 КЗ /отм./, и по – конкретно относно платените разходи по чл.288, ал.8 КЗ /отм./. Становището на състава на ВКС произтича от следното: В решение № 127/18.10.2019 г. по т.д. № 2835/2018 г. на ВКС, I т.о. е прието, че регресното право на Гаранционния фонд обхваща платените разходи по чл.288, ал.8 КЗ /отм./, т.е. разходите за определяне и изплащане на обезщетението. Това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди, както и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите. Разноските в изпълнителното производство /такси и разноски по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, адвокатски възнаграждения и др./ са направени след влизане в сила на съдебните решения по исковете на увредените лица на основание чл.288 КЗ /отм./, т.е. след установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от фонда обезщетения. В този смисъл тези разноски не представляват необходими разходи за определяне на обезщетението, респ. са извън обхвата на регресното право на Гаранционния фонд. Настоящият състав на І т.о. споделя изцяло даденото разрешение по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. По същество на касационната жалба: С оглед на отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, касационният довод за неправилност на въззивното решение в частта, с която са присъдени направените разноски в изпълнителното производство, е основателен. С влезлите в сила решения по гр.д. № 13819/2012 г. на СГС и гр.д. № 1545/2015 г. на САС Гаранционният фонд е осъден да заплати на увреденото лице сумата от 90000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 22.08.2012г., сумата от 5050 лв. за държавни такси на СГС и САС и сумата от 5657,05 лв. на адв. К. за адвокатско възнаграждение. Платените суми от Гаранционния фонд са в общ размер от 137202,29 лв. по образуваните изпълнителни дела и в полза на бюджета на СГС и САС, от които сумата от 90000 лв. - присъденото обезщетение от 90000 лв.; присъдената законна лихва върху тази сума в размер на 26528,29 лв., начислена от 22.08.2012г. до 15.07.2015г.; сумата от 9005,08 лв., платена по изпълнително дело, но посочена като съдебни разходи; държавните такси от 5050 лв. и разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 6618,92 лв., платено по изпълнително дело. При съпоставката между присъдените и платените суми се установява, че сумата от 9005,08 лв. не представлява разноски в исковите производства, каквато е и разликата между определеното адвокатско възнаграждение от 5657, 05 лв. и платеното от 6618,92 лв. Гаранционният фонд има право на регрес срещу причинителя на вредата за платените на увредените лица суми по чл.288 КЗ /отм./ - обезщетението за вреди, както и на лихвите за забава по чл.288, ал.7 КЗ /отм./, но начислени за период по-кратък от периода, за който самият делинквент носи отговорност, както и за разходите по чл.288, ал.8 КЗ /отм./. В случая лихвите са начислени от изтичане на срока за произнасяне по претенцията на увреденото лице - след датата на деликта, и следователно се включват в регресното право на фонда. Разноските по изпълнението следва да се изключат от размера на вземането, поради което претенцията е основателна за сумата от 127235,34 лв. По изложените съображения въззивното решение, с което е прието, че разноските в изпълнителното производство представляват разходи за определяне и изплащане на обезщетението и формират цялото вземане на Гаранционен фонд по смисъла на чл.288, ал.8 КЗ /отм./ е неправилно, поради което следва да се отмени и исковата претенция в тази част да се отхвърли. Неоснователни са касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение относно присъдената законна лихва върху платените лихви, възнаграждения и разноски, и в частта за отхвърленото възражение за погасителна давност. Платените законни лихви върху обезщетението за неимуществени вреди и останалите плащания са в обхвата на регресното право на Гаранционния фонд, като давностният срок за погасяване на това вземане тече от момента, в който фондът изплати обезщетение на увреденото лице и откогато вземането е станало изискуемо. В случая всички плащания са направени през 2015г., а исковата молба е депозирана в съда на 08.02.2019г., поради което до датата на предявяване на иска не е изтекъл 5-годишният давностен срок. Всички останали доводи в касационната жалба, свързани с прекратяването на договора за застраховка, отговорността на делинквента и размера на обезщетението са неоснователни предвид правилните изводи на въззивния съд за преклудирането им с оглед на влезлите в сила съдебни решения срещу Гаранционния фонд, в които касаторът е участвал като трето лице помагач. Въззивното решение следва да се отмени в частта за присъдените разноски над сумата от 5089,41 лв. Разноски за касационното производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 145/16.07.2020 г., постановено по в.т.д. № 8/2020г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 124/07.10.2019 г. по т.д. № 33/2019 г. на Добрички окръжен съд, в частта, с която В. И. П., [населено място], е осъден да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], на основание чл.288, ал.12, във връзка с ал.1, т.2, б. „а“ КЗ /отм./, във връзка с чл.45 ЗЗД, обезщетение над сумата от 127235,34 лв., представляваща присъдено с влезли в сила съдебни решения по гр.д. № 13819/2012 г. на Софийски градски съд и гр.д. № 1545/2015 г. на Софийски апелативен съд и изплатено на законен наследник на починало при ПТП лице обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба по т.д. № 33/2019 г. на Добрички окръжен съд – 08.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за заплащане на разноски над сумата от 5089,41 лв., като ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска на Гаранционен фонд, [населено място], срещу В. И. П., [населено място], за заплащане на основание чл.288, ал.12, във връзка с ал.1, т.2, б. „а“ КЗ /отм./, във връзка с чл.45 ЗЗД, сумата представляваща разлика между присъдените 127235,34 лв. и претендираните 137 202,29 лв., представляваща присъдено с влезли в сила съдебни решения по гр.д. № 13819/2012 г. на Софийски градски съд и гр.д. № 1545/2015 г. на Софийски апелативен съд и изплатено на законен наследник на починало при ПТП лице обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба по т.д. № 33/2019 г. на Добрички окръжен съд – 08.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.