Ключови фрази
Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * неоснователност на касационна жалба * нарушаване на правилата за движение по пътищата * смекчаващи и отегчаващи обстоятелства

8

Р Е Ш Е Н И Е
№ 435
гр. София, 22.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, II Наказателно отделение в открито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА

при секретаря Галина Иванова и с участието на прокурор Ивайло Симов, като разгледа докладваното от съдия Ангелова наказателно дело № 585 по описа за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 346, т.1 НПК и е образувано по жалби от подсъдимия чрез защитника му и от частните обвинители чрез техния повереник.  
С присъда № 16 от 12.10.2022г. по НОХД № 212/2022г. Окръжен съд - Шумен е признал подсъдимия С. П. Й. за виновен в това, че на 09.02.2021г. на км 15 + 400 на третокласен път III - 2075 между с. Н. К. и с. Ц. Г. в област Шумен при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „Пежо“ модел „607“ с ДКН * **** **, нарушил правилата за движение по пътищата – чл.21, ал.1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. М. М., която починала на 22.02.2021г. като деянието е извършено в пияно състояние. На основание чл. 343, ал.3, пр.1, б.“б“ вр. ал.1, б.“в“ вр. 342, ал.1 НК и чл. 54 НК го осъдил на наказания лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от пет години.
В рамките на осъществен въззивен контрол, по жалби от защитата на подсъдимия, от самия него и от повереника на частните обвинители Апелативен съд – Варна, II състав с решение № 73 от 09.05.2023г. по ВНОХД № 23/2023г. е изменил присъдата на Окръжен съд – Шумен в частта относно нарушените правила за движение по пътищата като приел, че Й. е нарушил нормата на чл. 20, ал.1 ЗДвП и го оправдал за нарушение на чл. 21, ал.1 ЗДвП. Присъдата е потвърдена в останалата й част. 
         В касационната жалба от подсъдимия чрез неговия защитник се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т.1 - т.3 НПК. Развива се тезата за неправилно преквалифициране от съда на извършеното от Й. касателно нарушението на правилата за движение по пътищата поради липса на факти, изложени в обвинителния акт, които да съответстват на приетото от Апелативен съд нарушение на чл. 20, ал.1 ЗДвП. Загатва се за евентуално подвеждане на поведението му под нормата на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП поради установената към момента на инцидента мокра пътна настилка без поставена хоризонтална маркировка. Това, сочено като нарушение на материалния закон, за касатора води и до нарушение на процесуалните правила, изразено в невъзможност за Й. да разбере кои разпоредби на специалния закон е нарушил - тези на чл. 21, ал.1 ЗДвП или на чл. 20, ал.1 ЗДвП. Отправя упрек към решаващите съдилища, че са приели като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство множество негови предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, разглеждайки ги единствено в количествен, но не и в качествен аспект - той не бил санкциониран нито веднъж за причиняване на пътно-транспортно произшествие или управление на МПС след употреба на алкохол.
         В допълнение към касационната жалба, подадено в срока по чл. 351, ал.4 НПК, се твърди за пестеливост във въззивното решение при описване на възприетата фактология, както и неправилно отчитане на напускането на местопроизшествието от подсъдимия като утежняващо отговорността му обстоятелство, тъй като то не е посочено като квалифициращо такова от прокурора. Анализира се съдържимото в доказателствените източници, за да се обобщи, че постановеният първостепенен акт е необоснован. В заключение се претендира оправдаване на подс. С. Й. поради липса на обвинение пред първия съд за нарушаване на чл. 20, ал.1 ЗДвП при възприето неосъществяване на нарушение по чл. 21, ал.1 ЗДвП, връщане на делото за ново разглеждане на първостепенния съд или приложение на чл. 55 НК и отлагане изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание за съответен изпитателен срок с прилагане на пробационни мерки по чл. 67, ал.3 НК.
         Настоящата инстанция е сезирана и с жалба от частните обвинители чрез техния повереник, в която се претендира увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание до максималния, предвиден в приложимия закон, размер. За да защити позицията си, касаторът посочва негативните характеристични данни за личността на дееца, множеството предходни нарушения на разпоредбите на ЗДвП, шофиране с 30 км/ч над разрешената за пътния участък скорост, липса на изказано съжаление за случилото се и напускане от негово страна на местопроизшествието без да бъде оказана помощ на пострадалата. Декларира се нарушение на чл. 21, ал.1 ЗДвП от страна на Й..
         В съдебното заседание явяващият се защитник на подсъдимия поддържа изцяло касационната жалба и допълнението към нея, както и техния петитум.
         Упълномощен от частните обвинители повереник за процесуално представителство пре касационната инстанция поддържа депозираната от неин колега жалба с изложените доводи и искания. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане на Апелативен съд - Варна. Претендира да й бъдат присъдени разноски за оказаната безплатна правна помощ съобразно представения договор.
         Частните обвинители Т. и М. Б.и се солидаризират с изложеното от повереника си.
Прокурорът счита атакуваното решение за правилно и законосъобразно. Според него след подробно анализирана фактическа обстановка, контролираният съд е достигнал до верен правен извод относно допуснатото нарушение на правилата за движение по пътищата. Моли касационните жалби срещу въззивното решение да бъдат оставени без уважение.
Подсъдимият поддържа казаното от своя защитник и изказва съжаление за случилото се. В дадената му възможност за последна дума моли изпълнението на наложеното му наказание да бъде отложено.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните, изложеното в жалбите и в рамките на своите правомощия, прецени, че те са допустими, но неоснователни.
Част от възраженията в касационната жалба от подсъдимия чрез защитника му и нейното допълнение са, че съдебният акт е постановен при непълнота на доказателствата, което по своето същество е възражение за необоснованост, а то не е сред основанията, подлежащи на разглеждане от касационната инстанция. Всъщност изложените аргументи, подкрепящи тази позиция на защитата, касаят първостепенния съдебен акт и по тях е взето категорично и ясно отношение от въззивния съд, чието именно решение е предмет на касационна проверка.
Настоящият състав не може да се солидаризира с мнението на касатора, че контролираният съд е пестелив при изложението на възприетата фактология, както и че е неясна неговата позиция относно нарушените от страна на С. Й. правила за движение по пътищата, което съответно го е затруднило да разбере кои точни разпоредби на ЗДвП е престъпил. С изключително стегнат и прецизен изказ Апелативен съд е изложил възприетата от него фактология по спора, отграничавайки обстоятелствата, относими към предмета на доказване, определен с обвинителния акт. Без излишна разточителност съдът е описал релевантните факти - управление от подсъдимия на процесната дата и място на лек автомобил в тъмната част на денонощието, по мокра асфалтова настилка без неравности, в прав участък със скорост на движение от 122 км/ч /при разрешена 90 км/ч/ и возеща се на предна дясна седалка пътничка И. М. без поставен предпазен колан. В решението е описал и възприетото отклонение на вниманието на водача на автомобила, довело до загуба на контрол върху управляваното моторно превозно средство и отбиване на автомобила към левия край на пътното платно с излизане към левия банкет, опит да бъде овладяна колата с рязко завъртане на волана вдясно и последвало завъртане на „Пежо 607“ около вертикалната си ос, приплъзване по пътното платно косо с водеща лява странична част и удар в отстоящо вдясно крайпътно дърво. Тази фактология съответства и на отразеното в обвинителния акт, но докато прокурорът и Окръжен съд - Шумен са преценили, че с тези свои действия подс. Й. е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 21, ал.1 ЗДвП, то Апелативен съд е приел, че те се субсумират под нормата на чл. 20, ал.1 ЗДвП. Всъщност в досъдебното производство подсъдимият е бил привлечен като обвиняем за нарушение на правилата в чл. 20, ал.1, ал.2 и чл.21, ал.1 ЗДвП. С обвинителния акт прокурорът е предявил обвинение само за нарушение на чл. 21, ал.1 ЗДвП, преценявайки, че единствено превишаване на допустимата скорост за движение по този пътен участък е в пряка причинна връзка с последвалото пътно - транспортно произшествие и настъпилата смърт на И. М.. С тази позиция се е съгласил и съставът на Окръжен съд, приемайки, че подсъдимият е могъл да избегне удара в дърво, намиращо се извън пътното платно, ако бе управлявал автомобила с 90 км/ч, тъй като опасната зона за спиране с тази скорост е 98.7 м, а дървото е отстояло на 98.89 м от мястото, където Й. е изгубил контрол. Тази теза не би могла да бъде споделена. Както правилно е отчел въззивният съд, процесното крайпътно дърво не е препятствие, с което следва да съобразява поведението си водача - то се намира извън пътното платно и разсъжденията за връзката между скоростта на движение на моторното превозно средство и възможността за предотвратяване на удара биха могли да се развият, ако подсъдимият не бе отклонил своето внимание докато управлява автомобила /по негови думи към музикалната уредба в него/, в резултат на което не би излязъл вляво от платното за движение и рязко не е въздействал върху волана, за да възстанови първоначалното си праволинейно движение и то в своята собствена лента. Това поведение на Й. изцяло е в разрез с разписаното в чл. 20, ал.1 ЗДвП задължение за водачите да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват, довело до излизане на автомобила не само от лентата, в която се е движел, но и от пътното платно вляво със засягане на банкета и последващо въздействие върху уреда за управление - волана, правейки опит да върне автомобила в изначалната му траектория. Избраната от С. Й. скорост, макар и над разрешената, не е първопричина за настъпилото впоследствие пътно произшествие. По делото непротиворечиво е изяснено, че пътното платно е било с новоположен асфалт, с добра грапавост /респ. осигуряваща добро сцепление с автомобилните гуми/, времето е било ясно, участъкът е бил прав, без завои, макар и мокър. Носимата от доказателствените източници информация, включително и събраната чрез многократните експертни изследвания и изслушвания на вещите лица по тях, не обвързва атмосферните условия, релефа на местността и състоянието на пътя с избраната от Й. скорост, още повече, че изискването на чл. 20, ал.2, пр.1 ЗДвП е тя да е такава, че да му позволи да спре пред всяко предвидимо препятствие, а дървото, в което автомобилът се е ударил, не представлява такова, тъй като то се намира отдясно на пътната лента на движещия се автомобил, извън банкета.
Контролираният съд ясно е изложил позицията си относно нарушеното правило за движение по пътищата и тя не оставя съмнение, противно на твърденията на защитника за неразбиране какво именно нарушение на ЗДвП Й. е извършил. Не може да бъде възприета като коректна и тезата на касатора, че Апелативен съд неправилно е попълнил съдържанието на приложимата наказателно-правна норма с такава от специалния закон, за която няма обвинение. Всъщност съдът не само е могъл, но е и бил длъжен да подведе под точната правна квалификация извършеното от С. Й. и за това не е било необходимо прокурорът да измени обвинението по реда на чл. 287 НПК. Положението на подсъдимия би било влошено с използваната от въззивния съд техника единствено в ситуация, в която с акта му се въвеждат и други нарушения на правилата за движение по пътищата, които не са били предмет на обвинението. Настоящият случай не е такъв, тъй като съдът е запълнил бланкетната норма на чл. 343, ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 342, ал.1 НК с друго съдържание, отчетливо обяснявайки причините, поради които приема, че нарушението на чл. 20, ал.1 ЗДвП, а не това на чл. 21, ал.1 ЗДвП е в пряка причинна връзка с настъпилия резултат. Именно в този смисъл е и разписаното в т.7 на Тълкувателно решение № 2/22.12.2016г. по Тълкувателно дело №2/2016г. на ОСНК на ВКС. Както бе посочено, в обстоятелствената част на обвинителния акт са описани фактическите положения по извършване на деянието и конкретно загубата на контрол върху МПС-то от страна на С. Й. и той, запознавайки се с обвинението не само, че е бил наясно с всички обстоятелства от фактическа страна, твърдени от прокурора, но и се е защитавал срещу тях. При това положение Апелативен съд не е поставил подсъдимия в ситуация на процесуална изненада да разбере за първи път с въззивното решение за какво е признат за виновен.
След констатацията за недопуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон от страна на Апелативен съд - Варна, настоящият състав следва да вземе отношение по възраженията относно наложеното на Й. наказание. Аргументи за това се съдържат и в двете касационни жалби, но с търсен диаметрално противоположен резултат. И в двете жалби се съдържат претенции, че въззивният съд е игнорирал или не е отдал действителното значение на смекчаващите, респективно - отегчаващите наказателната отговорност на Й. обстоятелства. Тези твърдения не съответства на обективираното в атакуваното решение. В него съдът отчетливо е отграничил както приетите за смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства - млада възраст, позитивни характеристични данни, необременено съдебно минало, съпричиняване от страна на пострадалата и изказано съжаление за случилото се пред всички съдебни инстанции, така и отегчаващите - немалък брой нарушения на правилата за движение по пътищата, напускане на местопроизшествието и управление на моторно превозно средство с превишена скорост - 32 км над разрешената за пътния участък. Всички те са посочени и в противопоставимите касационни жалби.
Правилно към отегчаващите обстоятелства въззивният съд е допълнил и нарушението на чл. 21, ал.1 ЗДвП, което е приел, че не се намира в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат, но завишава степента на обществена опасност на извършителя. И двата предходни състава категорично са заявили позицията си за неприемане на твърдяната неоказана помощ от страна на подсъдимия към пострадалата като отегчаващо неговата отговорност обстоятелство. То би било прието като смекчаващо такова, ако би била оказана помощ /привилегированият състав на чл. 343а НК не е приложим при деяния, квалифицирани по чл. 343, ал.3 и ал.4 НК/, но пасивно поведение от страна на водач спрямо други пострадали от пътното произшествие, не може да бъде отчетено като утежняващо неговата отговорност. Правилно е отчетено като такова, обаче, напускане на местопроизшествието от негова страна, за да осигури медицинска грижа за своето собствено здраве с далеч по-малки увреди от това на И. М.. Оценката на относимостта между двете категории обстоятелства, касаещи наказателната отговорност на подсъдимия, направена от съдилищата, се споделя и от този съдебен състав. Изложените смекчаващи такива не са нито многобройни, нито сред тях има изключително, за да обоснове извод, че минималният размер на предвиденото в санкционната част на чл. 343, ал.3 НК наказание от три години лишаване от свобода е несъразмерно тежко за стореното от С. Й.. Съдът справедливо е определил наказание над законоустановения минимум, отчитайки и факта, че подсъдимият многократно е престъпвал правилата за движение по пътищата и това се установява не само от неговата справка за нарушител, приобщена като писмено доказателство, но и от еднопосочните показания на свидетели по делото за поведението му като водач на МПС, шофирайки с висока скорост и нарушавайки пътните правила. В този смисъл наложеното наказание лишаване от свобода е правилно отмерено и не се налага то да бъде редуцирано в искания от страните смисъл.
Размерът на определеното наказание е формална пречка за приложение на искания институт на чл. 66, ал.1 НК, но и за целите на личната и генералната превенция е необходимо подсъдимият да бъде изолиран за визирания срок от три години и шест месеца от обществото, за да преосмисли своето поведение на пътя. Нуждата от такава преоценка се налага и поради факта, че след причинената в резултат на разследваното пътно-транспортно произшествие смърт на И. М., Й. е допуснал отново нарушение на ЗДвП, управлявайки друго моторно превозно средство с превишена скорост и то по време на воденото срещу него настоящо наказателно производство за извършено престъпление по транспорта.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция повереникът на частните обвинители - адв. Н. Х. е направила искане за осъждане на подсъдимия да заплати разноски в полза на повереника. Разпоредбата на чл. 189, ал.3 НПК разписва задължение за съда да се произнесе по разноски, сторени от частния обвинител при депозирано такова искане в случай на осъждане на подсъдимия. По делото бе представен договор за правна защита и съдействие с предмет процесуално представителство по делото пред ВКС като безплатна правна помощ по чл. 38, ал.2 вр. ал.1, т.2 Закон за адвокатурата. В тази ситуация законът обвързва съда да определи възнаграждение на адвоката в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /изм. и доп. ДВ бр. 88/04.11.2022г./. Според чл. 13, ал.1, т.4 от Наредбата /приложимо съобразно предвидената санкция за престъплението, в чието извършване подсъдимият е обвинен и осъден/ минималното възнаграждение за защита на частен обвинител /използвайки лексиката на Наредбата/ е 2250.00 лева като ал.4 на чл. 13 дефинира, че възнаграждението се определя за всяко защитавано лице. Това налага подсъдимият С. Й. да бъде осъден да заплати на адвокат Н. А. Х. разноски в размер на 6750.00 лева.
Тъждествено искане е депозирано от други повереници на частните обвинители, представили договор за правна защита и съдействие при условията на чл. 38 ЗАдв. пред въззивния съдебен състав, но той не е взел отношение по него. Този пропуск не може да бъде отстранен от настоящия състав, тъй като би лишил от възможност страните в процеса да получат произнасяне в рамките на инстанционния контрол, на какъвто подлежи акта в частта за разноските или този по чл. 306, ал.1, т. 4 НПК.
Поради това Върховен касационен съд – Второ наказателно отделение
 
РЕШИ:
         ОСТАВЯ В СИЛА решение № 73 от 09.05.2023г. по ВНОХД № 23/2023г. на Варненски апелативен съд - Наказателно отделение, II състав.
        ОСЪЖДА подсъдимия С. П. Й. да заплати на адв. Н. А. Х. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС на частните обвинители Т. Н. Б., М. М. Б. и И. Д. В. в размер на 6750.00 /шест хиляди седемстотин и петдесет/ лева.
        Решението не подлежи на обжалване и протест.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ:

1.


2.